Определение № 1798 от 06.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4627/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1042/01.08.2025г. по гр.д. № 701/2025г. в частта, с която Софийският апелативен съд е отхвърлил иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ на И. И. А. срещу Прокуратурата на Република България над сумата 14 000.00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъплението, за извършването на което ищецът е оправдан с присъда от 09.06.2022 г. по нохд № 5921/2021 г. на Софийски районен съд, ведно със законните лихви от 25.06.2022г., до пълния предявен размер от 100 000 лв. Решението се обжалва от И. А. в отхвърлителната част с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси - материалноправен и процесуалноправен: за онези конкретно проявени обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и за необходимите мотиви, с които съдът е длъжен да го обоснове. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване - общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с решение № 92 от 06.11.2019г. по т.д. № 2100/2018г. на ВКС, I т.о – допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 52 ЗЗД, доколкото определеният размер на обезщетението е необосновано занижен като не са взети предвид всички релевантни факти, установени по делото, които са в причинна връзка с незаконното обвинение. От Прокуратурата на Република България, ответник по иска и по касационната жалба, не е постъпил отговор. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било образувано наказателно производство за престъпление по чл.128, ал.1, т.7, вр. чл.20, ал.2 от НК. по пр.пр. № 2795/2009 г. по описа на СРП, досъдебно производство № 193/2009 г., по описа на 09 РУ- СДВР, му била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, след което била изменена в „парична гаранция“. На 30.10.2009г. било издадено прокурорско постановление, с което частично е прекратил наказателното производство по досъдебното производство в частта му срещу ищеца. Частичното прекратяване било обжалвано от пострадалия С. Б.. В резултат на обжалването постановлението било отменено и делото върнато за събиране на още доказателства. След извършване на нови процесуално-следствени действия в досъдебното производство, на основание чл. 46, ал. 1, вр. чл. 246, ал. 1 НПК, СРП е внесла срещу ищеца обвинителен акт, по който е образувано нохд № 15595 / 2011г. на СРС. С разпореждане на съдията-докладчик делото е върнато за отстраняване на съществени нарушения от СРП. След изпълнение на указанията било образувано нохд № 8874/2012 г. на СРС. С присъда от 21.05.2018 г. съдът признал И. А. за невиновен по повдигнатото обвинение. На 22.05.2018 г. СРП е внесла протест срещу присъдата и било образувано внохд № 3264/2020 г., по описа на СГС. С решение от 30.03.2021 г. СГС е отменил оправдателната присъда и е върнал делото за ново разглеждане на друг състав. Образувано е нохд № 5921/2021 г. на СРС, по което е постановена присъда на 09.06.2022 г., влязла в сила на 25.06.2022 г., с която И. А. е оправдан по така повдигнатото обвинение. Въззивният съд намерил, че влязлата в сила оправдателна присъда го задължава да приеме, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е доказан по основание. Взел предвид тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета мярка за неотклонение и каква е тя; дали има наложени други ограничения на неговите права, свързани с наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на личността на ищеца – дали има влошаване на здравословното му състояние и в каква степен, конкретните преживявания на ищеца, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - професия, професионална реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и др. От свидетелските показания приел, че ищецът търпял неимуществени вреди като станал неразговорлив, умислен, ходел по лекари,защото не се чувствал добре. Също така бил много притеснен, плачел, треперел, не знаел как ще се развият нещата. Въззивният съд взел предвид също, че паралелно с незаконното обвинение и наказателното преследване по него е провеждано и друго наказателно преследване, което е завършило с влязла в сила присъда, с която ищецът е осъден ефективно да изтърпи наказание лишаване от свобода и че това е основният стресиращ фактор за ищеца в този период. От друга страна обаче, обвинението, по което ищецът е оправдан било поддържано в дълъг период след като същият е освободен предсрочно от затвора - десет години. Освен това престоят в затвора и фактът, че ищецът бил предсрочно освободен са представлявали допълнителен стресов фактор, защото евентуалното последващо осъждане е можело да доведе отново до такъв престой. Отчел и обстоятелството, че във връзка с незаконното обвинение е била взета и мярка „задържане под стража“ за период малко по-дълъг от два месеца. Това допълнително е оказало негативно влияние върху душевното състояние на ищеца. Въззивният съд счел също, че е нарушено и правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок. Продължителност 13 години и пет месеца приел да нарушава изискването на чл.6, §1 от ЕКПЧ за разглеждане на делото в разумен срок, макар делото да било усложненото от фактическа страна – необходимо било да се разпитат многобройни свидетели, ида се изслушат няколко съдебни експертизи и да се проведат множество съдебни заседания. Част от забавянето се дължало на тези причини, но в същото и поради пропуските в разследването в досъдебната фаза на производството и допуснатите процесуални нарушения при първото разглеждане на делото от районния съд. Като съобразил и обществено-икономическите условия в страната и размера на минималната работна заплата, въззивният съд приел, че обезщетението в общ размер 14 000 лв. е адекватно за претъпените от ищеца вреди, а именно 10 000 лв. - за вредите от поддържаното незаконно обвинение и 4 000 лв. – за вредите от разгледаното наказателно дело в неразумно дълг срок. Така мотивирано, решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар повдигнатите въпроси да го обуславят. Въззивният съд не ги е разрешил в противоречие с установената практика на ВКС по исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение, която е съобразена с ППлВС № 4/1968 г., а и с установената след ТР № 1/27.12.2023 г. по тълк.д. № 1/2022 г. ОСГК на ВКС. Изяснени са всички обстоятелства, които въззивният съд намерил за доказани, във връзка с незаконното обвинение и от значение за определеното по справедливост обезщетение. Дали събраните по делото доказателства действително установяват релеватните обстоятелства в настоящото производство не може да се провери. В него Върховният касационен съд не разглежда касационните основания. Изложените в решението мотиви обаче в необходимата степен удовлетворяват изискванията за обоснованост. При тези мотиви съдът