Определение № 50020 от 25.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1247/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Н. П. З., подадена чрез процесуалния `и пълномощник адв. Г. В. срещу решение № 480/25.11.2021 г., допълнено в частта за разноските с определение № 139/10.02.2022 г., постановени по възз. гр. дело № 850/2021 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 8324/15.07.2021 г. по гр. дело № 1271/2019 г. на Гоцеделчевския районен съд (ГРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу „М.“ АД, отрицателен установителен иск за признаване за установено, че жалбоподателката-ищца не дължи на ответното дружество, поради погасяване по давност, сумите по заповед № 2086/24.06.2010 г. за незабавно изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 828/2010 г. на ГРС, въз основа на която е издаден изпълнителен лист от 24.06.2010 г., а именно: сумата 15 108.70 лв. – главница по договор за кредит, сумата 14 331.97 лв. – законна лихва върху главницата за периода 22.06.2010 г. - 08.10.2019 г., сумата 638.40 лв. – договорна лихва за периода 30.10.2009 г. - 14.03.2010 г., сумата 3.65 лв. – държавна такса и сумата 300 лв. – адвокатско възнаграждение; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. С постановеното по делото определение № 50006/13.01.2023 г. съдът е приел, че касационната жалба на ищцата е процесуално допустима, като с нея са направени оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Със същото определение производството по делото е спряно до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. След постановяването и обявяването на 28.03.2023 г. на тълкувателното решение по това тълкувателно дело, с определение № 50105/07.04.2023 г. производството по настоящото дело е възобновено. С определение № 50137/09.05.2023 г. настоящият съдебен състав отново е спрял касационното производство по делото до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. След постановяването и обявяването на 04.07.2024 г. и на това тълкувателно решение, с определение № 50025/17.07.2024 г. касационното производство отново е възобновено и делото е насрочено за произнасяне по реда на чл. 288 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката З., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) предприетите изпълнителни действия след настъпване на перемпцията по изпълнителното дело, имат ли за последица прекъсване на давността на вземанията; 2) само искането за предприемане на изпълнително действие, без същото да е предприето, прекъсва ли давността; и 3) от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първия въпрос – с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК, решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 10/16.02.2016 г. по гр. д. № 3231/2014 г. на III-то гр. отд. и решение № 285/06.10.2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г. на IV-то гр. отд.; втория въпрос – с т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК, решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на IV-то гр. отд. и решение № 259/21.11.2019 г. по гр. д. № 969/2019 г. на IV-то гр. отд.; и третия въпрос – с решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 209/02.02.2016 г. по търг. д. № 1248/2013 г. на I-во търг. отд., решение № 12/02.06.2016 г. по търг. д. № 3788/2014 г. на I-во търг. отд., решение № 45/30.03.2017 г. по търг. д. № 61273/2016 г. на IV-то гр. отд., решение № 123/04.08.2016 г. по гр. д. № 7002/2013 г. на III-то гр. отд. и решение № 259/21.11.2019 г. по гр. д. № 969/2019 г. на IV-то гр. отд. Насрещната страна – ответникът „М.“ АД, чрез процесуалния си пълномощник юрк. Л. И. е подал отговор на касационната жалба, в който излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е е приел, че оплакванията на жалбоподателката са в две насоки: 1) относно обратното действие на тълкувателното решение, касаещо отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС; и 2) за възможността за извършване на изпълнителни действия от взискателя след прекратяване на изпълнението поради настъпила перемпция. Окръжният съд е посочил, че не споделя така застъпените тези от жалбоподателката, както и посочената от нея съдебна практика, съгласно която, изпълнително действие, извършено след като изпълнителното производство вече е било прекратено по силата на закона, не може да има за правна последица прекъсване на давността, тъй като е недопустимо да се извършват изпълнителни действия по прекратено изпълнително дело. Въззивният съд е възприел практиката, обективирана в решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че при перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от последното ѝ прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици – давността изключва принудителното изпълнение, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела. В светлината на гореизложеното, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че давността, започнала да тече на 18.04.2012 г., е била прекъсната на 13.03.2017 г. с искането за налагане на запор, въпреки че перемция е настъпила на 18.04.2014 г. Окръжният съд е изтъкнал също, че страните по делото признават и не спорят относно факта, че последното извършено изпълнително действие, което е прекъснало давността досежно вземанията, е наложен запор на 13.03.2017 г. на възнаграждението на ищцата. Това е обусловило и крайния извод на въззивния съд, че погасителната давност не е изтекла, поради което той е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение, като го е намерил за правилно. Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, не са налице основания за допускане на касационното му обжалване. В решаващите си мотиви въззивният съд е приел, че погасителната давност е била прекъсната на 13.03.2017 г. – с искането за налагане на запор върху възнаграждението на ищцата, като в тази връзка съдът е изтъкнал, че страните по делото признават и не спорят относно факта, че последното извършено изпълнително действие, което е прекъснало давността, е именно този запор, наложен на 13.03.2017 г. При така изложените съображения на окръжния съд, вторият поставен от жалбоподателката правен въпрос (само искането за предприемане на изпълнително действие, без същото да е предприето, прекъсва ли давността) не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за изхода на правния спора, доколкото съдът е приел за безпорно по делото не само искането за налагането на запора, а и факта, че това изпълнително действие е било предприето и извършено. Касационното обжалване не следва да се допуска и по първия поставен правен въпрос (предприетите изпълнителни действия след настъпване на перемпцията по изпълнителното дело, имат ли за последица прекъсване на давността на вземанията), тъй като по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. С т. 3 от ТР № 2/2023 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС е преодоляно противоречието в практиката на ВКС по този въпрос, като е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Същото положително разрешение на въпроса е възприето и от въззивния съд, който се е позовал и на разясненията, дадени с решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, които от своя страна също са в съотвествие с имащите задължителен характер разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 2/2023 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС. Сочените от страна на жалбоподателката решения на ВКС, в които е възприет отрицателен отговор на въпроса, са в противоречие с тази актуална задължителна тълкувателна практика на ВКС, поради което не могат да обусловят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Третият поставен от жалбоподателката правен въпрос (от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му) е разрешен с ТР № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, като в мотивите към тълкувателния акт е разяснено, че по тези изпълнителни дела ППВС № 3/18.11.1980 г. намира приложение до 26.06.2015 г. В съотвествие с това разрешение, въззивният съд е посочил, че не споделя застъпената от жалбоподателката теза за „обратно действие“ на извършената с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС „отмяна“ на ППВС № 3/18.11.1980 г. От друга страна, в противоречие със същото разрешение, окръжният съд е приел, че в случая давността е започнала да тече на 18.04.2012 г., въпреки че перемцията е настъпила на 18.04.2014 г. Този извод е в противоречие и с разясненията в мотивите към т. 3 от ТР № 2/2023 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, ППВС № 3/18.11.1980 г. не намира приложение по изпълнителните дела, образувани до 26.06.2015 г., в случаите когато перемпцията (прекратяването ex lege на изпълнителнтото производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК) е настъпила преди 26.06.2015 г., като в тези случаи погасителната давност тече от датата на перемпцията. Така констатираното противоречие обаче също не съставлява основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като то също е без значение за решаващите съображения на въззивния съд и за постановения от него краен резултат по спора, а именно – изводът на окръжния съд, че погасителната давност е започнала да тече на 18.04.2012 г., а не от по-късната дата на перемпцията – 18.04.2014 г., не променя решаващия му извод по делото, че давността е прекъсната на 13.03.2017 г. – с искането за налагането на запора върху възнаграждението на ищцата, като от последната дата до подаването на исковата молба по делото на 10.10.2019 г., давността също не е изтекла. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното застрахователно дружество, претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвянето на отговора на касационната жалба и на изложението към нея, възлизат на сумата 150 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение