Определение № 4636 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3049/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Н. Н. от [населено място] срещу определение № 1783 от 02.06.2026 г. по в. ч. гр. д. № 1428/2026 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 6886 от 25.03.2026 г. по гр. д. № 14463/2024 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлено искането на жалбоподателя за определяне на срок на Т. Р. Ш. и Р. Л. А., в който да заявят дали приемат наследството на М. В. Т., оставено по линия на Р. Т. Т.. Жалбоподателят счита определението за неправилно, поради което иска неговата отмяна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че общата наследодателка на страните по делото М. В. Т., е починала на 31.07.2018 г. и е оставила за свои наследници по закон И. Н. Н., К. Н. Н. и Р. Т. Т. /синове и преживял съпруг/. Последният е починал на 20.11.2021 г., като е оставил за свои наследници две дъщери - Т. Р. Ш. и Р. Р. Ш.. Последната е починала на 24.07.2023 г. и е оставила за свои наследници съпруга си Л. К. А. и дъщеря си Р. Л. А.. С определение № 24917/08.12.2025 г. първоинстанционният съд е указал на Т. Р. Ш. и Р. Р. Ш. за заявят по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН в едноседмичен срок от получаване на определението дали приемат наследството на М. В. Т., оставено по линия на баща им Р. Т. Т.. Съобщенията са върнати в цялост с отбелязване, че по данни на съседката от ап. 78 - Д. Д., от години лицата живеят в К., където Р. Ш. е починала. Фактът, че посочените лица не пребивават в страната и са се установили от години в К., не е установен по никакъв начин от събраните по делото доказателства, а и такива твърдения не са изложени от ищеца. Първоинстанционният съд служебно е извършил справка в „НБДН“, при която е установено, че според отразяването в базата единствената родствена връзка на Р. Р. Ш. е с нейните родители, сестра Т. Ш. и дъщеря Р. Л. А.. С определение № 25360/11.12.2025 г. първоинстанционният съд е указал на Т. Р. Ш. и Р. Р. Ш. да заявят по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН в едноседмичен срок от получаване на определението дали приемат наследството на М. В. Т., оставено по линия на дядо и Р. Т. Т.. На установените от справката постоянен/настоящ адрес на Т. Ш. и Р. А. са изпратени съобщения с определенията, съответно от 08.12.2025 г. и от 11.12.2025 г., но и те са останали невръчени. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е отхвърлено искането на жалбоподателя за определяне на срок на Т. Ш. и Р. А., в който да заявят дали приемат наследството на М. В. Т., оставено по линия на Р. Т. Т., въззивната инстанция е приела, че въпреки положените от първонстанционния съд усилия призованите към наследяване не са открити на известните им постоянен/настоящ адреси, където са залепени и уведомления по реда на чл. 47 ГПК. Лицата не са открити и след като са търсени по месторабота. Първоинстанционният съд е положил всички усилия за редовното призоваване на наследниците по чл. 51, ал. 1 ЗН, като е издирвал служебно и е изпращал съобщения на обявените им постоянни/настоящи адреси, с оглед осигуряване на личното им участие в процеса и заявяването от тяхна страна приемат ли, или се отказват от наследството на своя общ наследодател. За неоснователни са приети оплакванията на ищеца, че процедурата по чл. 51, ал. 1 ЗН не е проведена и спрямо посочения като наследник, в качеството му на преживял съпруг на Р. Р. Ш., Л. К. А., тъй като от извършената от първоинстанционния съд служебна справка в „НБДН“ е установено, че единствените лица с посочена родствена връзка с починалата Р. Р. Ш. са нейната сестра Т. Ш. и дъщеря й Р. Л. А.. Приемането или отказът от наследство са едностранни и неотменими волеизявления, имащи строго личен характер и зависещи изцяло от личната преценка на лицето, призовано към наследяване. С оглед на това, когато няма данни призованият наследник да е приел наследството и му е даден срок по реда на чл. 51 ЗН, той следва да изрази своята воля лично и самостоятелно, което правило изключва приложението на предвидените в ГПК фикции по чл. 40 и чл. 41 ГПК, както и призоваване чрез залепване на уведомление или чрез „Държавен вестник“, които предполагат назначаване на особен представител, който не би могъл да изрази воля в смисъл дали призованият към наследяване приема, или се отказва от наследството, което зависи изцяло от личната преценка на призования наследник и се отразява в неговата имуществена сфера. Ето защо, когато наследникът не е намерен на известния адрес, извършване на съдопроизводствени действия по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН се явява невъзможно. В допълнение е посочено, че ищецът не е изложил твърдения, нито е представил доказателства ответниците - наследници на Р. Т. Т., да се намират в чужбина, респ. конкретно къде /в коя държава/ и какъв е там адресът им за призоваване, за да може съдът да приложи международните разпоредби, относими към тези факти, както и да поиска съдействие на компетентните органи /дипломатически и консулски представители/. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да приеме, че производството по чл. 51, ал. 1 ЗН е станало процесуално неосъществимо, когато процедурата изобщо не е била насочена към лице, което е посочено в официално удостоверение за наследници като преживял съпруг - наследник, индивидуализирано е от молителя с ЕГН и самостоятелен адрес в страната, различен от адресите, на които са били търсени други призовани лица; 2. Допустимо ли е съдът да основе краен извод за ненасочване на производство по чл. 51, ал. 1 ЗН към лице, посочено в официално удостоверение за наследници като преживял съпруг - наследник, въз основа на служебно събран документ или справка, които пораждат очевидно противоречие, непълнота или съмнение относно обхвата и верността на удостоверителното им съдържание, преди това противоречие да бъде изяснено и преди страната да получи възможност за становище и доказателствени искания; 3. Длъжен ли е съдът да осигури на страната реален достъп и възможност за становище по служебно събрани материали, когато възнамерява да основе върху тях решаващ извод, включително когато тези материали са част от хартиеното дело, но не са достъпни чрез електронното дело в ЕПЕП; 4. Допустимо ли е въззивният съд да потвърди първоинстанционен отказ по чл. 51, ал. 1 ЗН с мотив, че лицата са били търсени и „по месторабота“, когато от материалите по делото се установява единствено служебна справка за наличие на данни за месторабота, върнала резултат „няма данни“, но не и фактическо търсене или опит за връчване на конкретно работно място; 5. Допустимо ли е съдът, при наличие на противоречиви или непълни официални удостоверителни данни относно лице, посочено като наследник по закон, да стесни кръга на лицата, към които следва да бъде насочена процедурата по чл. 51, ал. 1 ЗН, и да възложи неблагоприятните последици от информационния дефицит върху молителя, когато същият предварително е посочил конкретните лица, представил е удостоверения за наследници, поискал е конкретни указания и изрично е заявил готовност да изпълни всякакви указания на съда. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Допускането на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивния съдебен акт /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първите два поставени въпроса, както и свързаните с тях трети и пети въпрос, следва да се посочи, че същите са формулирани според защитната теза на жалбоподателя и не кореспондират на приетата за установена по делото от въззивния съд фактическа обстановка, респ. на изложените от него съображения за отхвърляне на искането за определяне на срок на Т. Р. Ш. и Р. Л. А., в който да заявят дали приемат наследството на М. В. Т., оставено по линия на Р. Т. Т.. В допълнение следва да се посочи, че според практиката на ВКС, обективирана в определение № 315 от 23.06.2015 г. по ч. гр. д. № 3092/2015 г., I г. о., определение № 2289 от 01.05.2026 г. по ч. гр. д. № 1359/2026 г., IV г. о., и др., за да бъде изпълнена процедурата по чл. 51, ал. 1 ЗН, е необходимо лицето, имащо качеството на наследник, да направи лично волеизявление, за което да му бъде определен срок и да му бъдат ясно разяснени последиците от липсата на волеизявление. В това производство е неприложима разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, предвиждаща назначаване на особен представител, тъй като изявлението за приемане или отказ от наследство принадлежи лично на носителя на правото на наследяване и процесуален представител не би могъл да го извърши с оглед особения характер на производството. Ответната страна следва да бъде лично уведомена за указанията на съда, поради което при невъзможност за такова уведомяване е налице обективна невъзможност за провеждане на надлежна процедура, което обосновава прекратяване на производството. С оглед на това, обстоятелството дали съдът, разглеждащ делото, правилно е определил кръга от лица, по отношение на които следва да бъде осъществено производството по чл. 51, ал. 1 ЗН, респ. не е предоставил срок на всички наследници, призовани към наследяване, не би променило извода за обективна невъзможност за провеждане на надлежно производство по чл. 51, ал. 1 ЗН по отношение на Т. Р. Ш. и Р. Л. А., за които се отнася обжалваното определение. Четвъртият поставен въпрос е по съществото на спора и представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което същият не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което релевантни доводи не са изложени и визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от жалбоподателя евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,