Определение № 55 от 18.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3091/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 262 669 от 22.06.2021 г., подадена от Ю. Ш. Ю. чрез адвокат П. В. от АК - В., която е насочена против въззивно Решение № 260 076 от 25.05.2021 г. на Апелативен съд - Варна, ГО, постановено по в.гр.д. № 44/2021 г. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Искането за допускане на обжалването се поддържа по въпроса „Дали при липса на преки свидетели на инцидента Съдът следва да не кредитира косвените свидетелски показания при повдигнато възражение за съпричиняване досежно причината, довела до инцидента, случил се между дългогодишни приятели, единият от които с установена спортна дисциплина, нарушена от поведението на пострадалия ? При допуснато възражение за съпричиняване и установена липса на преки свидетелски показания за конкретния случай, следва ли да не се кредитират свидетелски показания за времето и отношенията между страните преди и след инцидента, както и да се считат за неотносими характеристиките на личността на участниците, след като същите са дългогодишни приятели ? – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК (очевидна неправилност). Ответникът по касация А. Г. П. е подал отговор на жалбата и изложението към нея чрез адвокат Д. И. от АК - В.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването. Твърдението за съпричиняване е заявено едва в производството пред гражданския съд и представлява защитна теза с цел намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Приемането за разглеждане на възражението за съпричиняване не поражда задължение за съда да приеме наличието на такова, каквото в случая не е доказано при условията на пълно и главно доказване. Претендира разноските за защитата пред ВКС. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, апелативният съд е потвърдил Решение № 1442 от 16.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 1858/2020 г. на ОС - Варна, ГО, ХІІ състав, с което, касаторът е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на ответника по касация сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, болки, страдания и белези вследствие нанесени пет средни телесни повреди, причинени от ответника, признат за виновен със споразумение по НОХД № 219/2019 г. на РС – Провадия, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 04.11.2018 г. до окончателното изплащане. С цитираното споразумение по НОХД № 219/2019 г. касаторът е признат за виновен в това, че на 04.11.2018 г., в с. Партизани, в условията на опасен рецидив, умишлено е причинил на А. Г. П. пет форми на средна телесна повреда, изразяващи се в: контузия на мозъка, счупване на долна челюст в областта на короноидния израстък с изкълчване на лявата долночелюстна става, разкъсно-контузни рани в областта на челото, счупване на челна кост в ляво и в областта на челния синус с ангажиране на вътрешна и външна табула на костта, което създава комуникация с външната среда и черепната кухина, обусловило проникващо нараняване в черепната кухина, счупване на лява и дясна лопатка, счупване на бодилести израстъци на 7-ми и 8-ми гръдни прешлени и на страничните израстъци на 9-ти гръден, 3-ти и 4-ти поясни прешлени - престъпление по чл. 131а вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за което е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, което да изтърпи при строг режим. Споразумението има последиците на осъдителна присъда и на основание чл. 300 ГПК е задължително за гражданския съд относно въпросите за дееца, противоправността на деянието, вината и причинените травматични увреждания (последните като част от фактическия състав на престъплението). С оглед на това и доколкото получените травми безспорно са свързани с физически болки и страдания, формиран е извод, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на Ю. Ш. Ю. за обезщетяване на претърпените от А. Г. П. неимуществени вреди. Въззивният съд е обсъдил оплакванията, заявени във въззивната жалба на Ю. Ш. Ю. и е приел, че спорни пред въззивната инстанция са въпросите относно справедливия размер на следващото се обезщетение и основателността на направеното възражение за съпричиняване. Съобразена е задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г.), съгласно която понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които при телесните увреждания са характера и тежестта на травмите, начинът на получаването им, интензитета на търпените болки, емоционални страдания и преживявания, периодът и възможността за пълно възстановяване, евентуално прогнозите за това, наличието на допълнително влошаване състоянието на здравето и др. Прието е за приложимо и общественото възприемане на критерия за справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, както и обществено-икономическата конюктура към момента на увреждането (относими към последното съгласно съдебната практика е размерът на минималната работна заплата към датата на увреждането). Що се отнася до възражението за съпричиняване, за да е основателно същото следва да се установи наличието на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът може да се изрази както в действие, така и в бездействие, но винаги същите следва да съставляват противоправно поведение (без значение субективното отношение на дееца) и да водят до настъпването на вредоносния резултат като създават условия или улесняват неговото настъпване. Съдебната практика приема, че отправянето на обидни и провокативни думи от пострадалия, засягащи личността и достойнството на дееца може да съставлява поведение, което да е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Но дали действително поведението на пострадалия е допринесло за увреждането подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Въззивният съд е приел, че в случая претендираната сума от 50 000 лева е справедлив еквивалент на следващото се обезщетение по чл. 52 ЗЗД. За да определи този размер съдът е отчел броя и естеството на получените средни телесни повреди, които в своята съвкупност са обусловили реална опасност за живота на А. Г. П. (намерен след нанесения му побой в безпомощно състояние на улицата от негова позната и отведен в Спешния център - Дългопол, след което преведен в МБАЛ „Св. Анна” – Варна), преодоляна благодарение на своевременно оказаната реанимационна медицинска помощ. В резултат на побоя пострадалият е получил и множество контузно-разкъсни рани и охлузвания по цялото тяло. Както непосредствено при инцидента, така и в продължение поне на първия месец след него е изпитвал значителни по интензитет физически болки и морални страдания, не е могъл да се самообслужва, което го е поставило в зависимост от грижите на неговите близки, имал е затруднения в храненето (приемал е само сокове и течна/пасирана храна), не е можел да чува с едното ухо. Макар и оздравителният процес към настоящия момент да е приключил, при това в по-кратки срокове от обичайните, налице са трайни белези от естетически характер, оплаквания от болки в гърба и крака при промяна на времето, като няма данни за съществуващи здравословни проблеми до инцидента. Преживяното се отразило на психо-емоционалното му състояние - станал нервен и раздразнителен. При определяне на справедливото обезщетение съдът е отчел и начина, при който е настъпило увреждането: извършеният побой се отличава с изключителна жестокост - предвид множеството увреди; значителното физическо превъзходство на дееца, тежащ 130 кг. и със спортни умения, спрямо пострадалия, тежащ 70-75 кг. и обстоятелството, че след това А. Г. П. е бил изоставен на тъмна улица в безпомощно състояние. В обясненията си в о.с.з. вещото лице сравнява получените травми като от прегазване от автомобил, което сочи на нанасянето на много силни удари, съответно причиняване на значителни по интензитет и продължителност болки. Прието е, че определеният размер кореспондира и на общественото възприятие за справедливост, както и на икономическата конюктура към датата на деликта. Макар всеки конкретен случай да се характеризира със своя специфика, в съдебната практика за подобни средни телесни повреди са присъждани обезщетения в близки до настоящия размери (напр. решение по гр.д.№ 15124/2016 г. на СГС, потвърдено от АпС - София с решение по в.гр.д.№ 3709/2019 г., последното недопуснато до касация съгласно определение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д. № 166/2021 г., също и цитирана от първоинстанционния съд практика). Представената с отговора по чл. 131 ГПК съдебна практика е за значително по-малко на брой и по-леки по интензитет телесни повреди, поради което не може да се приеме за „подобен случай”. Направеното от въззивника възражение за съпричиняване е намерено за неоснователно. В първото по делото о.с.з. Ю. Ш. Ю. е уточнил, че е бил провокиран от пострадалия с това, че му е показвал съобщения, които е писал с бившата му приятелка, при което му се е подигравал, хвърлял камъни и парчета дърво към него. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел, че те не доказват тези твърдения. Според показанията на свид. Г. П. (баща на ищеца) през деня ищецът и ответникът са извършвали ремонтни дейности, след което са вечеряли заедно и докато свидетелят е бил с тях на масата помежду им не е имало проблеми. Макар и в показанията си този свидетел да сочи, че боят е станал заради момиче, то това не е достатъчно да се направи извод, че Ю. Ш. Ю. е бил провокиран от пострадалия по описания във възражението начин. Прието е, че извод за провокативно противоправно поведение от страна на А. Г. П. (отправяне подигравки и обиди във връзка с бившата приятелка, придружени със замеряне с предмети) не може да се направи и от показанията на свид. А. И. - майка на дееца. Същата няма непосредствени впечатления, а възпроизвежда твърденията на сина си, че докато работили пострадалия му се подигравал и си пишел по телефона с бившата му приятелка. Тези твърдения не са подкрепени от останалия доказателствен материал, поради което и предвид родствената връзка на свидетелката, както и липсата на непосредствени впечатления у същата, показанията й не са кредитирани от съда. Действително, пострадалият не оспорва (признания за което се съдържат в дадените от него обяснения в досъдебното производство), че Ю. Ш. Ю. е видял в телефона му разменена кореспонденция с бившата приятелка на последния. Но дори тя да му е била предоставена умишлено от А. Г. П., предвид липсата на доказване същото да е съпроводено с отправянето на обиди или подигравки, то само по себе си показването на съобщенията не може да оправдае последвалия по-късно побой, както и да обоснове извод, че с това си поведение пострадалият е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат - получените травматични увреждания. Съдът е намерил за неотносими изложените във въззивната жалба доводи за личността на въззивника – за формирана спортна дисциплинираност, каквато е приел, че се опровергава от данните в ДП за предходни осъждания, вкл. и за нанесена средна телесна повреда на друго лице, както и за любовно страдание, за което А. Г. П. е знаел с оглед добрите приятелски отношения с дееца. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Касаторът се позовава единствено на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на порока по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (постановен „contra legem”, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem”, при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма). Особено тежкият порок на съдебния акт следва да бъде констатиран от касационната инстанция без да е необходим конкретен анализ или излагане на съображения за наличието на конкретни предпоставки за отмяна така, както те са уредени с разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилното възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато на това основание. Въпросът, формулиран от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е поставен в контекста на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, наличието на което не се установява. Във връзка с питането си касаторът не се позовава на някой от допълнителните селективни признаци по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е безпредметно да се обсъжда наличието на който и да е от тях. Наред с това въпросът е израз на несъгласието на касатора с извършената преценка на събраните по делото гласни доказателства и обобщава оплакванията му за допуснати в тази връзка процесуални нарушения. По тази причина същият не притежава и белезите на правен въпрос по смисъла на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, с която е разяснено, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи на ответника по касация разноските, направени за защитата му пред ВКС, а именно адвокатски хонорар в размер на 500 лв., който е заплатен в брой. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение