Определение № 191 от 08.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 139/2012 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. С. С. и С. Т. С. чрез адв. Г. Х. от АК София срещу въззивно решение от 18.07.2011 г. на Благоевградския окръжен съд по гр.д. № 355/2011 г. Излагат доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Насрещните страни Г. И. Б. и В. А. Б. чрез адв. Е.П. Я. са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд установил, че насрещните страни са собственици на самостоятелни обекти в сграда, която е в режим на етажна собственост, изградена върху общински терен. В полза на страните общината е учредила и право на пристрояване към съществуващите вече обекти. Установено е още, че така предвиденото пристрояване е изпълнено на място. Сградата е надстроена и с четвърти етаж, извън учредената суперфиция, като от заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че надстроеното в повече съставлява самостоятелен обект. Подпокривното пространство е обособено над четвъртия етаж. Съдът е направил извод, че четвъртият етаж е приращение върху земята и поради това е придобито в собственост от [община] – ищците нямат никакви права върху построеното в повече и е без значение за заявената от тях претенция по чл. 59, ал.1 ЗЗД е дали ответниците по иска са построили етажа, съответно те или други лица го ползват. Съдът е изяснил, че Л. С. и С. С. не могат да защитават чужди права /тези на общината – собственик/, нито да претендират обезщетение за неоснователно ползване на етажа, съответно на общите части на етажната съсобственост. В изложението са поставени следните въпроси: при изменени на петитума на ска в първа инстанция, следва ли съдът да допусне направеното изменение и да се произнесе с определение; ако липсва изрично определение и в решението на районния съд липсва произнасяне по изменения иск, следва ли въззивният съд да отмени решението като недопустимо и да го върне за произнасяне по предявения иск. При наведени доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, следва ли въззивният съд, „ако намери първоинстанционното решение за допустимо, да изложи самостоятелни мотиви, с оглед обективната невъзможност за препращане в такъв случай към мотивите на първоинстанционния съд”. „При заявена претенция на ищците по чл. 59, вр. чл. 38 и чл. 40 ЗС срещу ответниците за неоснователното им обогатяване със стойността на припадащите се на ищците 1/3 ид.ч. от общите части на процесната постройка, попадаща в обхвата на учреденото право на строеж, как следва да се третира обстоятелството, че над процесната постройка ответниците са изградили незаконно четвърти етаж, който е извън учреденото за ищците и ответниците право на строеж и следва ли съдът да разграничи исковата претенция по отношение на постройката, реализирана по учреденото право на строеж и незаконно изградения четвърти етажна същата”. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280,ал. 1, т. 3 ГПК. Процесуалноправните въпроси, имащи отношение към тълкуването на процесуалноправните норми за изменение на иска, за произнасянето от съда в рамите на заявеното, съответно за недопустимост на съдебното решение, поради разглеждане на непредявен иск, са ясни и в контекста на оплакванията на касаторите, не създават затруднения в правоприлагането; съществува многобройна и непротиворечива съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. В случая, при това, първо следва да бъде уточнено, че петитума на иска, с който Л. С. С. и С. Т. С. са сезирали съда е за заплащане на пари и това тяхно искане изобщо не е променяно. Юридическите факти и правните доводи, от които извличат претендираното право ищците, е нещо друго - основанието, а не петитума на иска. По делото по същество няма и изменение в основанието на иска, защото през целия процес, включително и в касационната инстанция ищците – касатори претендират,че след като са суперфициари на отстъпеното им право на пристрояване, което според договора с общината включва и 1/3 ид.ч. от общите части на сградата, те са се обеднили от „незаконния строеж” на четвърти етаж. Строителите Г. Б. и В. Б. са се обогатили със стойността на „припадащите им се идеални части от общите части на сградата – пристройка, заедно с изградения четвърти етаж”. Дали в исковата молба са посочени и идеалните части от общите части на сградата, съответно дали и тяхното притежание е сочено като основание за получаване на обезщетението, няма никакво значение за предмета на този иск, след като идеалните части от общите части на сграда в етажна съсобственост са несамостоятелни и са прилежащи към самостоятелния обект в етажната съсобственост. Делът на етажните съсобственици в общите части се определя с императивни правила, като при надстрояване и пристрояване, квотата може да бъде изчислена едва с приключване на строителството, а не със суперфицията. Ясно е и това, че непосочването или грешното посочване на дела от общите части в етажната съсобственост, няма отношение към действителната квота, припадаща се на всеки самостоятелен обект. В случая, съдът, за да прецени доколко е налице активната и пасивна материалноправна легитимация, не е имал друга възможност, освен да прецени какви права в сградата като етажни съсобственици имат страните, съответно кой е собственик на четвъртия етаж, което включва и прилежащите му идеални части от общите части на сградата. Изложени са аргументи по всички доводи на ищците – касатори във връзка с материалните им права, включително и по оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение. Явно касаторите не са съгласни със заключението на въззивната инстанция, че изложените факти и доводи, не пораждат защитаваното субективно материално право за ищците според действащото законодателство, но това не значи произнасяне по нещо различно от поисканото и не е основание за допускане на касационно обжалване по повдигнатите процесуални въпроси. По материалноправния въпрос въззивният съд е дал отговор и той е съобразен с чл. 92 ЗС, с правилата, регламентиращи етажната собственост и тези за неоснователното обогатяване. При положение, че трето лице – [община] е собственик на надстроения четвърти етаж, което включва и припадащата се идеална част от общите части на сградата, изчислена по правилата на чл. 40 ЗС, Л. С. и С. С. не могат да търсят стойността на тази вещ. От друга страна строителите /несобственици/ също не са се обогатили с нейната стойност, защото не са я придобили. Дори и да я ползват, то отношенията им във връзка с това са с общината, а не с останалите етажни съсобственици. Касаторите следва да заплатят на насрещните страни сторените в производството пред Върховен касационен съд съдебноделоводни разноски В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът