Определение № 2649 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4354/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 226 от 05.06.2023г. по гр.д. № 797/2022г. на Плевенски окръжен съд, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 127 от 28.03.2023г. по същото дело като е постановено, че дължимата от А. А. Р. на А. Р. А. сума за уравнение на дяловете в съсобствеността е 7800лв. вместо неправилно посочената в поправяното решение сума 5200лв. Касационната жалба е подадена от А. А. Р. чрез адв. Д.. Твърди се, необоснованост на решението за поправка на очевидна фактическа грешка. Иска се допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на постановения акт. Поддържа се, че при така определеното от съда уравнение на дяловете А. ще трябва да изплаща на А. и своя дял от гаража, а не само неговия, което съставлява неоснователно обогатяване. Поставят се и въпросите: 1/ след като с въззивното решение е извършена промяна само за един от делбените имоти и той е поставен в дял на съделител, различен от първоначалния, а за останалите имоти е влязло в сила възлагането им и уравнението на дяловете, то следва ли сумата за уравняване дела на другия съсобственик да бъде определена като стойността на неговия дял от този имот; 2/ с оглед нормата на чл. 246 ГПК допустимо ли е съдът по реда на поправка на очевидна фактическа грешка да изменя собственото си решение като излага мотиви, различни от постановените в съдебния акт, необжалван от страните. Спрямо тези въпроси се визира и основанието по чл. 280, ал.1 ,т.3 ГПК. Ответникът по жалбата А. Р. А. чрез пълномощника си адв. К. взема становище, че обжалваното решение е правилно и сумата за уравнение на дяловете е определена в съответствие със стойността на делбените имоти и квотите на страните в съсобствеността. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Спорът е по делба във фазата по извършването й. Предмет на делбата са два поземлени имота със сгради в [населено място], апартамент и гараж в [населено място]. Делбата е допусната при дялове: четири дяла за А. А. и два дяла за А. Р. (или 2/3 и 1/3 ид.ч.). Първоинстанционният съд е извършил делбата като е поставил в дял на А. А. на основание чл. 349, ал.2 ГПК двата поземлени имота в [населено място] и гаража в [населено място], възлизащи на 24 860лв. В дял на А. Р. също на основание чл. 349, ал.2 ГПК е поставил апартамента на стойност 86 400лв. и е постановил за уравнение на дяловете А. Р. да заплати на А. А. 49 313,34лв. Въззивният съд е сезиран с жалба на А. Р. срещу поставянето на гаража в дял на А. А. и срещу определеното парично уравнение. Врачански окръжен съд с решението си от 28.03.2023г. е отменил решението в частта, с която на основание чл. 349, ал.2 ГПК в дял на А. А. е поставен гаража, който е със стойност 7800лв. и е поставил този гараж в дял на А. Р. на основание чл. 353 ГПК като е осъдил тази съделителка да заплати на другия съделител за уравнение на дяловете допълнително сума в размер на 5200лв. (тази сума представлява делът на А. А. от стойността на гаража). Мотивирал се е с това, че в резултат на тази промяна поставените в дял на А. А. имоти са на стойност 17 060лв., а не 24 860лв., както е по първоинстанционното решение и затова е приел, че дължимата от А. Р. сума за уравнение 49 313,34лв. следва да се увеличи с още 5200лв., която сума е присъдена на А. А.. Това решение не е обжалвано. В срока за обжалване е подадено искане от А. А. за поправка на очевидна фактическа грешка досежно сумата за уравнение на дяловете, която му се дължи. Въз основа на тази молба е постановено сега обжалваното решение по чл. 247 ГПК, с което сумата за уравнение на дяловете е променена на 7800лв., което е пълната стойност на гаража, поставен в дял на А. Р.. За да постанови тази поправка съдът е изложил следните разсъждения: Пазарната стойност на допуснатите до делба недвижими имоти е: за единия имот в [населено място] 11510лв. /стойност на един дял 1918,33лв./, за втория имот в [населено място] 5550лв. /стойност на един дял 925лв./, за апартамента 86 400лв. /стойност на един дял 14 400лв./ и за гараж 7800лв. /стойност на един дял 1300лв./ като е отчел, че А. притежава четири дяла, а А. два дяла от всеки имот. Според първоинстанционното решение с оглед поставянето в дял на А. на двата имота в [населено място] и гаража, а на А. апартамента, то А. е дължала на А. за уравнение на дела му 57600лв., а той за уравнение на нейния дял 8 286,66лв./ 3836,66 + 1850 +2600/. Разликата възлиза на 49 313,34лв., която сума е присъдена от първата инстанция. С въззивното решение А. получава два имота на стойност 17 060 лв., а не 24 860лв., а А. получава два имота /апартамент и гараж/ на стойност 94200лв. / 86400+ 7800/. От пазарната стойност на гаража делът на А. е 5200лв., а на А. е 2600лв. Следователно тя трябва да му заплати 62 800лв. /57 600 + 5200/, а той на нея 5 686,66лв. / 3836,66 + 1850/. Разликата възлиза на 57 113,34лв /62800 – 5656,66/, а другата такава на 7800лв. /57113,34 – 5686,66/. При преценка на основанията за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. Обжалваното решение не страда от очевидна неправилност. Изводът на съда, че допълнително дължимата сума за уравнение на дяловете е равна на пълната стойност на гаража, който се поставя в дял на А. Р., е логичен и произтича от математически пресмятания. Макар и подходът, ползван от съда при извършване на тези пресмятания, да е твърде сложен и да не се споделя от настоящия състав, то резултатът е един и същ. Затова не може да се приеме, че решението е явно необосновано и като такова очевидно неправилно. Допълнително присъдената сума за уравнение 7800лв. се явява логическа последица от извършената от въззивния съд промяна в начина на извършване на делбата. След като от дела на един съделител се изважда имот и се поставя в дял на другия съделител, който вече е получил имоти на по-висока стойност от квотата му в съсобствеността и е осъден да плаща уравнение на дяловете, то несъмнено цялата стойност на този имот ще увеличи дължимото вече парично уравнение, т.е. неговата стойност ще бъде изцяло дължима като уравнение на дяловете. При определяне на уравнението на дяловете е от значение не колко е делът на всеки от съделителите в конкретния имот, а съотношението между стойността на получаваните в дял имоти и притежавания дял в съсобствеността. Затова опростеният алгоритъм, приложим в случай като настоящия, при който всеки съделител получава дял в натура, е да се определи стойността на имуществото, които получава всеки съделител - А. получава имоти на стойност 17 060лв., а А. имоти на стойност 94 200 лв. От общата стойност на делбеното имущество 111 260 лв. /17060+ 94200/ се определя паричната стойност на притежавания дял на съделителя според квотата му /74 173,33 лв. за А. и 37086,66 лв. за А./. Тогава се сравнява получавания дял с притежавания дял от съсобствеността и се определя уравнението /А. има квота 37 086,66лв., а получава имущество на стойност 94 200лв., така че дължи като уравнение разликата между двете 94 200 - 37 086,66 = 57 113,34лв./. С първоинстанционното решение е осъдена да заплати 49 313,34лв., а след въззивното решение дължи разликата между 57113,34лв. и 49 313,34лв., която е 7 800 лв. Видно, че тези изчисления водят до същия резултат, получен и от въззивния съд. На основание изложеното решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК спрямо двата формулирани въпроса. Първият въпрос не кореспондира с постановеното от съда с въззивното решение по извършване на делбата. Предмет на въззивно обжалване е възлагането на единия имот и определеното парично уравнение, т.е. по отношение на паричното уравнение първоинстанционното решение не е влязло в сила. С въззивното решение са променени дяловете на съделителите, като един имот е изваден от дела на единия и е даден в дял на другия, а това неминуемо обуславя и промяна на сумата за парично уравнение. А сумата за парично уравнение се изчислява по начин, подчинен на логически математически правила, посочени по-горе. Вторият въпрос е за целта и обема на производството по чл. 247 ГПК. Няма спор в практиката и не се нуждае от разясняване или тълкуване съдържанието на понятието очевидна фактическа грешка и невъзможността в това производство да се променя вече постановената воля на съда. В случая такава промяна не е извършена, а единствено е отстранена грешка в пресмятането на дължимата сума за уравнение на дяловете. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответника А. А. следва да се присъдят направените разноски в касационното производство в размер на 560лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.