Определение № 4408 от 17.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 638/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Х. Г. К., против определение № 2641 от 14.10.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1885/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба против определение № 6303 от 31.03.2025 г. по гр. д. № 6782/2024 г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството на основание чл. 130 ГПК. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на императивни процесуалноправни норми и необоснованост. Иска отмяна на определението. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване поддържа специалната предпоставка, регламентирана по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Очевидната неправилност на въззивното определение е обоснована с нарушение на императивните правила при преценка от въззивния съд на пределите и момента на формиране на силата на пресъдено нещо на решението и необоснованост на изводите за недопустимост на иска за собственост при наведеното придобивно основание и неучастието му в производството по иска по чл. 38а ЗЖСК, по което ответник е неговата съпруга. Поставя следните уточнени (съобразно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), правни въпроси, за които поддържа, че е осъществена специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване: 1. Когато искът по чл. 38а ЗЖСК е насочен само срещу единия съпруг, прекъсва ли се владението на неучастващия в делото съпруг и губи ли той възможността да придобие имота по давност, и 2. Ако в производството по иск по чл. 38а ЗЖСК не е направено възражение от ответника за придобиване на имота по давност, лишен ли е неучаствалият по делото негов съпруг от възможността да предяви това възражение, включително и като самостоятелно свое право. Твърди, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от решение № 42 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 3053/2021 г. на ВКС, II г.о., решение № 34 от 03.07.2020 г. по гр. д. № 1658/2019 г. на ВКС, II г.о., а вторият въпрос – с решение № 6 от 06.02.2013 г. по гр. д. № 773/2012 г. на ВКС, I г.о., и решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на ВКС, I г.о. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещните страни – Т. Т. И. и А. Т. И.-Р., в който са изложили съображения за липса на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството е образувано по предявен от Х. Г. К. срещу Т. Т. И. и А. Т. И. иск по чл. 108 ЗС относно недвижим имот, представляващ апартамент № 49, находящ се в [населено място], р-н Т.,[жк], [жилищен адрес] обоснован с твърдения за придобиването му по давност, упражнявана в периода 17.10.1995 г. – 17.06.2014 г., през който се е снабдил през м. април 2006 г. с констативен нотариален акт за идеални част от имота. Установил е въз основа на приложеното по делото гр. д. № 5570/1999 г. на СРС, че последното е образувано по предявен на 13.07.1999 г. от Т. В. И. срещу М. М. К. иск с правно основание чл. 38а ЗЖСК, по който с влязло в сила решение № 1069 от 18.02.2013 г. по гр. д. № 6205/2011 г. на СГС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 144 от 02.04.2014 г. по гр. д. № 1049/2014 г. на ВКС, II ГО, ответникът М. К. е осъдена да предаде фактическата власт върху процесния имот. Изложил е също, че ищец в настоящото производство е съпруг на ответника М. К. по иска по чл. 38а ЗЖСК, а ответниците са наследници на Т. В. И., конституирани на мястото му на взискател в образуваното въз основа на решението по чл. 38а ЗЖСК изпълнително производство. Позовавайки се на установената практика на ВКС, въззивният съд е посочил, че искът по чл. 38а ЗЖСК е специфичен владелчески суброгаторен иск, с който член-кооператорът предявява права, черпени от отношенията му с ЖСК, срещу всяко трето лице, което неоснователно държи жилище, собственост на ЖСК. Предметът на доказване по този иск обхваща установяване на фактите на владението и нарушението, наличието на членствено правоотношение в ЖСК за ищеца и правото на собственост на ЖСК върху жилището. Срещу този иск ответникът може да се брани с правоизключващи възражения, противопоставяйки свои права върху същия обект, включително придобиването му по давност, като постановеното решение преклудира незаявените и неоснователните възражения, че той, а не ЖСК е собственик както в отношенията му с ищеца, така и с ЖСК. Приел е, че когато се твърди, че поддържаното от ответника основание се е осъществило по време на брака, решението по чл. 38а ЗЖСК ще обвърже и неучаствалия по делото съпруг на ответника, в качеството му на необходим другар. Въз основа на тези съображения е достигнал до извод за недопустимост на предявения в настоящото производство по реда на чл. 108 ЗС иск за придобиване на процесния имот по давност. Изложил е, че посоченият от ищеца Х. К. период съвпада по време със съдебното производство по гр. д. № 5570/1999 г. на СРС, с изключение на един месец от влизане на решението в сила, и макар да не е участвал по него, той е обвързан от силата на пресъдено нещо в качеството му на факултативен необходим другар на своята съпруга (чл. 216, ал. 2 ГПК) с оглед разясненията на ТР № 3/2016 г. и ППВС № 1/1977 г., а ответниците са обвързани от нея като наследници на ищеца по предходното дело. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивните определения съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя поставен от частния жалбоподател конкретен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който е осъществена някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), или при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до касационен контрол в случая не са налице. В константната практика на ВКС (решение № 213 от 26.05.2011 г. по гр. д. № 501/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 71 от 17.04.2012 г. по гр. д. № 1000/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 702 от 21.12.2009 г. по гр. д. № 676/2009 г. на ВКС, II г.о.) се приема, искът по чл. 38а ЗЖСК е специфичен владелчески иск и има суброгаторен характер, тъй като с него се упражнява правото на бездействащия собственик ЖСК. Поради тези особености предметът на доказване обхваща освен установяване на фактите на владението и нарушението, още и наличието на членствено правоотношение в ЖСК за ищеца и право на собственост на ЖСК върху жилището. Ответникът по този иск може да прави правоизключващи възражения, противопоставяйки свои права върху същия обект, тъй като ако не бъдат направени в този процес, те ще се преклудират със силата на пресъдено нещо както в отношенията с член-кооператора, така и с ЖСК, тъй като правата на ищеца - член на ЖСК са производни от тези на ЖСК. Срещу този иск ответникът може да се брани с възражението, че жилището не е собственост на Ж., противопоставяйки свои самостоятелни права върху него, включително и придобиване по давност. В решение № 213 от 26.05.2011 г. по гр. д. № 501/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 71 от 17.04.2012 г. по гр. д. № 1000/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 702 от 21.12.2009 г. по гр. д. № 676/2009 г. на ВКС, II г.о., решение № 7 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 6353/2013 г. на ВКС, I г.о. е непротиворечиво застъпено становището, че решението по чл. 38а ЗЖСК преклудира незаявените или приети за неоснователни възражения на ответника, че той, а не ЖСК, е собственик на жилището, като когато поддържаното придобивно основание е осъществено по време на брака, решението за предаване на владението обвързва и неучаствалия по делото съпруг на ответника, който се явява необходим другар. Затова постановеното по този иск решение преклудира незаявените или приети за неоснователни възражения на ответника. Когато поддържаното придобивно основание е осъществено по време на брака, решението за предаване на владението обвързва и неучаствалия по делото съпруг на ответника, който се явява необходим другар. Последният е обвързан от последиците на силата на пресъдено нещо - правоустановяващото и праворегулиращо действие, както и непререшаемост, настъпили в случая към момента на съдебното дирене пред въззивния съд (24.01.2013 г.). Ето защо, макар и неточно посочен този момент в обжалваното определение, за неучаствалия по делото съпруг е налице процесуална пречка в последващ процес да се позовава на факт, който е съществувал по време на предходното производство, с оглед посочения в исковата молба по чл. 108 ЗС период на упражнявано давностно владение. Именно наведените от него твърдения за осъществявано владение през време на висящността на производството по чл. 38а ЗЖСК, в което е участвала съпругата му (ответника М. К.) и което е било свързано със спор с вещноправен характер относно имот, въз основа на което е придобита собствеността през този период (предвид и съставения през 2006 г. КНА), т. е. през време на брака, са приложени чл. 216, ал. 2 ГПК и разрешенията, дадени в ТР № 3 от 29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС. С оглед тези съображения вторият материалноправен въпрос, поставен в изложението на частния жалбоподател, дали липсата на релевирано в производството по чл. 38а ЖСК възражение за придобивна давност лишава неучаствалия по делото съпруг да го предяви, е обуславящ за правните изводи на въззивния съд, но не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС. Посочената от частния жалбоподател съдебна практика не може да послужи като основание за допускане на частната жалба до фазата по разглеждане. Решение № 6 от 06.02.2013 г. по гр. д. № 773/2012 г. на ВКС, I г. о., е постановено по молба за отмяна по чл. 304 ГПК, поради което то е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съобразно тълкуването в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Другото решение - решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на ВКС, I г. о., е неотносимо, тъй като същото не разглежда въпроса за преклузията на възраженията на ответника в производството по чл. 38а ЗЖСК, а е допуснато по въпроси, свързани със спирането и прекъсването на придобивната давност. Противно на твърденията в частната жалба въззивният съд не е изследвал дали давността по отношение на неучаствалия в производството по чл. 38а ЗЖСК съпруг на ответника е била прекъсната, именно защото този въпрос е свързан с основателността на иска, а не с предпоставките за неговата процесуална допустимост, единствено която е предмет на разглеждане в настоящото производство. Поради това първият посочен от частния жалбоподател въпрос дали предявяването на иска по чл. 38а ЖСК прекъсва придобивната давност по отношение на неучаствалия по делото съпруг на ответника не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В случая решаващите мотиви на въззивния съд за недопустимост на производството са обусловени от позоваването от страна на ищеца на съществувал по време на предходен процес факт, за който е настъпила предвидената в процесуалния закон преклузия. Ето защо не е налице поддържаният от частния жалбоподател селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Доводите в частната касационна жалба не обуславят и релевираната очевидна неправилност на въззивния акт. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост, т. е. при прилагане от въззивния съд на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая не се констатират такива съществени пороци. Напротив, решаващият правен извод на въззивния съд за недопустимост на производството е съобразен с въведената забрана за повторно установяване на съществували преди приключване на съдебното дирене в предходното производство факти, поради което липсва противоречие с императивната процесуалноправна норма на чл. 299, ал. 1 ГПК. Доводите, че единият от ответниците се легитимира като собственик на собствено основание, а не само като наследник на ищеца по иска с правно основание чл. 38а ЗЖСК, поради което липсва субективен идентитет между двата иска, също не обуславят очевидна неправилност на въззивното определение, тъй като налагат извършването на проверка на доказателствата по делото. Освен това, независимо дали имотът е придобит от ответника като член-кооператор на същата ЖСК или по наследство от неговия баща, той е обвързан от решението по чл. 38а ЗЖСК като правоприемник. Наличие на основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за служебно допускане на въззивното определение до касационно обжалване също не се констатира. Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо. В заключение обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г.о.