Определение № 1899 от 04.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1743/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Т. А. Р. – У. и К. Р. –У., против решение №917 от 02.07.2023г. по гр.д. №1128/21г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба-„Уникредит Булбанк“АД,чрез пълномощника си – адв. Е. Т. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Ответникът по касация – „ГБ Британия Сейнт Дейвис“ЕООД, [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. С.С. е разгледал въпроса – „ Задължителни ли са за съда комуто е върнато за ново разглеждане от състав на ВКС гражданско дело, указанията относно прилагането и тълкуването на закона и последният длъжен ли е да приеме правната квалификация посочена в касационното решение- кои факти и обстоятелства са правно релевантни и какво е съдържанието на породените правни последици ?“. Този въпрос е разгледан в контекста на оплакването на касаторите, че въззивният съд не се е съобразил с дадените указания на предходния състав на ВКС по приложение на материалния закон. Изброена е практика на ВКС в противоречие, с която възивният състав не е възприел дадените му указания относно възможността да бъде учредена от собственика на терена ипотека върху право на строеж, учредяване на ипотека върху имот, на който предстои застрояване, както и от кой момент е възникнало ипотечното право при вещ, чиято завършеност не е била осъществена към момента на учредяване на ипотеката. Касаторите са поставили въпроса- 1/ „ От кой момент възниква ипотечното право върху сградата, когато се учредява ипотека върху поземлен имот и върху бъдеща сграда, която предстои да се построи в имота- дали от момента на сключване на ипотечния договор или от момента на възникване на сградата?“.Страната е изброила съдебна практика, като е обобщила, че отговорът на този въпрос даден от въззивния съд бил неправилен. Поставен е въпросът – 2/ „Възниква ли ипотечно право върху обект в сграда, когато е договорена ипотека върху правото да се построи бъдеща сграда, но при възникването на имота, собственикът на новопостроения обект е различен от собственика на терена, сключил договора за ипотека?“. И по този въпрос страната е изброила съдебна практика, като е поддържала, че в отклонение от нейните разрешения, въззивният съд е направил неправилен правен извод. Касаторът е поставил въпроса – №3/ „ Съществува ли идентитет между –а/ предмета на договор за учредяване на ипотека от собственик на вещ върху бъдеща сграда, която той предвижда да построи в имота си и да стане неин собственик по приращение, б/ предмета на договор за учредяване на ипотека от суперфициар върху сграда … „ Обозначен като „ в“ е поставен въпросът за това -идентични ли са правата указани в „а“ и б“.Страната е направила оплакване, че съдът не бил отчел тези различия, като е развила своите съображения по така поставените въпроси и в заключение е посочила основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Поставен е въпрос № 4 / „ Налице ли е нарушение на чл.170 ЗЗД – неопределеност на размера на сумата, за която се учредява ипотеката, …“. И този въпрос е поставен, с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като е развито разбирането на касатора по него. В заключение лаконично е отбелязано, че в „ този смисъл“ решението се явявало и „ очевидно неправилно.“ Други доводи не са развити. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод и за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетото, поставеният от касатора първи въпрос, обоснован с процедирането на въззивния съд е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Страната, обаче не защитава допълнителен критерий. Изброените съдебни актове, обективират трайната практика на ВКС, определяща задължителност на дадените от касационната инстанция указания на състава, разглеждащ повторно делото, като очертават рамките, в които същият следва да се произнесе. В случая, обаче, интерпретацията за това, че съдът при новото разглеждане на делото не е спазил такива указания е фактически невярно. Съобразно извършената от предходния състав на ВКС констатация за нередовност на исковата молба и кореспондиращият с този извод правен резултат – обезсилване на предходното решение на въззивния съд, правно необосновано касаторите считат, че са дадени задължителни указания по съществото на правният спор, който при нередовност на сезирането няма ясни правни очертания по квалификацията на спорното право, нито яснота по това дали и как ще бъдат отстранени пороците на исковата молба. Нещо повече, при констатация / каквато е тази на предходния състав на ВКС/ за противоречие между обстоятелствена част и петитум изобщо не може да се приеме, че са давани указания по съществото на неочертан правен спор, каквито съставляват посочените от касаторите общи насоки. Следователно, изведените за пълнота на изложението, мотиви, относно съдържанието на определени права на собственика на недвижим имот, не съставляват указания по смисъла на чл.294,ал.1 ГПК, които задължават въззивния съд и определят произнасянето му. Ето защо, в случая, съставът на САС е изпълнил коректно указанията на ВКС- оставил е исковата молба без движение и е очертал предявените искове. Нещо повече, този, който не се е съобразил с тези указания на ВКС, са настоящите касатори и доколкото исковете са заявени редовно, а съдът е отчел в мотивите си процесуалното им поведение, то и решението е допустим съдебен акт. Вторият поставен въпрос е релевантен, но по него страната не е защитила допълнителен критерий. Не е налице соченото от касаторите противоречие с практика на ВКС. Изводите на състава са изцяло в съответствие с практика постановена по аналогични казуси, формирана от редица състави на този съд. / напр. решение №50222/ 19.12.2022г. по гр.д. №370/22 на ВКС, ІV г.о., решение №50-2221 от 19.12.2022г. по гр.д. №238/22 на ВКС, ІV г.о. и др./, която се споделя и от настоящия състав. Цитираните от касатора решения, обобщени и от него с извода, че когато ипотеката е учредена от собственика на терена, същата разпростира действието си и върху бъдещите приращения върху имот във вид на новопостроени по време на действието на ипотеката сгради, ако при сключване на договора за ипотека е постигнато съгласие тя да има действие и по отношение на бъдещите приращения/ а разглежданата хипотеза е идентична/, съответстват на посочената по-горе практика, с която съдът изцяло се е съобразил. Както е приел и решаващият състав, кредитът обезпечен с процесната ипотека е отпуснат именно за построяване на сградата, в момент когато собствеността е принадлежала изцяло на праводателя на ищците. Твърдяното противоречие не отчита решаващите мотиви на състава, приел, че в случая се касае за инвестиционен проект, очертаващ и индивидуалзиращ бъдещата вещ, която към момента на сключване на договора за ипотека е била с ясни параметри, както и това, че настоящите касатори са дали изричното си съгласие суперфицията да послужи като обезпечение за кредит за изграждане на сградата. Или, съдът е приел на базата на така очертаните факти, че с изграждане на постройката до груб строеж вече е било възможно и удовлетворяването на кредитора да реализира ипотечното право. Третият поставен въпрос не е релевантен, тъй като съдържателно е обоснован с факти неразглеждани от съда в поддържания от касатора контекст и на практика еманира оплакванията на страната за неправилност на изводите му. Така, въпросът съдържа твърдения на касатора, следващи от разглеждането на предходния въпрос, но при невъвеждане на конкретните условия на случая. Или не е налице общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Четвъртият поставен въпрос също не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е хипотетичен, неразглеждан от въззивният съд и необусловил решаващите му мотиви и съответно неотносим към установените по спора факти. Дори и петият поставен въпрос да бъде приет за релевантен, касаторът не е развил каквито и да било доводи по допълнителния критерий така както е разяснен със задължителна тълкувателна практика – т.4 ТР ОСГТК № 1 /09г. Разбирането му по поставения въпрос, както и критиката на решение на ВС относно неделимостта на ипотеката не съставляват такова обосноваване, доколкото страната не въвежда доводи за неправилно формирана практика, нито сочи неяснота или непълнота в правната уредба. Още повече, че е налице казуална практика на ВКС формирана по въпроса, която изключва приложението на това основание. Касаторът, чрез пълномощника си е поддържал основание чл.280,ал.2 ГПК в хипотеза на „очевидна неправилност“, чрез лаконичното заключително твърдение, че „ в този смисъл решението се явява очевидно неправилно“. Този довод не е пояснен. С оглед това се налага извод, че изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията за неправилност на изводите на съда и разбирането на страната по поставените въпроси са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение