Определение № 44 от 10.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 700/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стардъкс” ООД, чрез пълномощника му адв. Л. Д.-М. от АК-П., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 812/21.12.2022 г., постановено по в. т. д. № 1030/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 9 търговски състав, с което е потвърдено Решение № 260833/26.05.2021 г., постановено по т. д. № 1624/2020 г. по описа на СГС, VI-18 с-в, с което са отхвърлени предявените от „Стардъкс” ООД (като процесуален субституент) срещу „Премиум Фууд България” ООД кумулативно обективно съединени сурогационни искове с правно основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане в полза на „Премиум Фууд” ЕООД (носителя на предявените материални права) сумите от 344932,54 лв. (главница) и от 105146,64 лв. (мораторни лихви), представляващи сборът от 202680 лв. (цена за доставени стоки по Фактура № 503/29.09.2015 г.), ведно със законната мораторна лихва в размер на 61786,53 лв., изтекла за периода от 30.09.2015 г. до 30.09.2018 г.; сумата от 4419,82 лв. (цена на доставени стоки по Фактура № 504/30.09.2015 г.), ведно със законната мораторна лихва в размер на 1265,06 лв., изтекла за периода от 01.10.2015 г. до 01.10.2018 г. и сумата от 138102,72 лв. (цена за доставени стоки по фактура № 508/14.12.2015 г.), ведно със законната мораторна лихва в размер на 42095,05 лв., изтекла за периода от 15.12.2015 г. до 15.12.2018 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон – макар и процесните споразумения, сключени между „Премиум Фууд България” ООД и „Премиум Фууд” ЕООД и с които е извършено прихващане на две насрещни парични притезания, да са антидатирани, въззивният съд е достигнал до правния извод, че с тези съглашения е настъпило правопрекратителното действие на материалноправната компенсация. Счита за незаконосъобразно и правното съждение на апелативния съд, че, за да бъдат непротивопоставими на ищеца, процесните споразумения е следвало да бъдат обявени за относително недействителни по предявен от него отменителен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, като е недопустимо в съдебното производство, образувано по предявен косвен иск с правно основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД, чрез възражение да се релевират правни доводи за тяхната относителна недействителност. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „С каква доказателствената сила се ползва частен документ при оспорване на отразената в него дата на съставяне от ищеца „Стардъкс” ООД по делото, който не е трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК?” (по този въпрос твърди противоречие с Решение № 167/03.07.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на ВКС, IV г. о.; Решение №197/23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. №4880/2014 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2014 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 213/15.01.2018 г. по гр. д. № 856/2017 г. на ВКС, III г. о. и Решение № 84/23.06.2009 г. по т. д. № 681/2008 г. на ВКС, II т. о.) и 2. „В случай на релевирани във въззивната жалбата възражения за допуснати процесуални нарушения при постановяване на доклада следва ли въззивният съд да извършва служебна проверка за законосъобразност на този акт и при евентуално установяване на пороци, задължен ли е да даде указания на страните кои са приетите от него релевантните факти, как се разпределя доказателствената тежест за установяването им и да предостави възможност на страните да ангажират съответни доказателства и доказателствени средства?” (по този въпрос твърди противоречие с тълкувателните постановки по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, както и с казуалната практика, формирана с Решение № 60148/19.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1873/2019 г., I т. о., ТК и Решение № 244/09.02.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ВКС, II т. о.). Ответниците по касационната жалба не са подали в законоустановения срок писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, е приел, че в процеса на доказване е установено, че ищецът (процесуалният субституент) притежава качеството на кредитор спрямо „Премиум Фууд” ЕООД (носителя на предявените материални права), но не и че длъжникът на процесуалния субституент е кредитор на ответника „Премиум Фууд България” ООД за удостоверените в процесните фактури № 503/29.09.2015 г.; № 504/30.09.2015 г. и № 508/14.12.2015 г. суми, тъй като вземанията по тях са погасени чрез прихващане – то е извършено с анекси за насрещно прихващане от 30.09.2015 г. и 14.12.2015 г. Изяснявайки правния институт на материалноправната компенсация на две насрещни и еднородни задължения, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че процесните анекси удостоверяват насрещните изявления на двете дружества - „Премиум Фууд България” ООД и „ Премиум Фууд” ЕООД, за прихващане на вземанията на „ Премиум Фууд България” ООД към „ Премиум Фууд” ЕООД, произтичащи от сключените между тях и А. Р. споразумения за встъпване в дълг към задълженията на „Премиум Фууд България” ООД към „Премиум Фууд” ЕООД (по релевантните три фактури). Разгледал е оспорването на ищеца, че А. Р. е предоставил на „Премиум Фууд” ЕООД сумите, посочени като задължение в процесните споразумения за встъпване в дълг, като го е счел за неоснователно. Приел е за установено, че предмет на договора за заместване в дълг е прехвърленото задължение по споразумението за предоставяне на кредит и двата анекса към него, като целта му е преминаването на задължението от „Премиум Фууд” ЕООД към новия длъжник - „Премиум Фууд България” ООД. Конкретното задължение и сроковете за погасяването му били уточнени в споразумението за заместване в дълг от 05.08.2015 г. и двете допълнения към него от 30.09.2015 г. и 14.12.2015 г., поради което договорът за заместване в дълг не е сключен при липса на предмет. Този извод се потвърждавал и от заключението на СИЕ, от което се изяснявал извършеният превод на заемните средства от А. Р. на „Премиум Фууд” ЕООД – посочена е датата на всеки един от паричните преводи, размерът на преведената сума, наредителят (А. Р.) и основанието за превода - „договор от 15.04.2013 г.” (тези средства са получени по сметка на „ Премиум Фууд” ЕООД, като са отразени в ГФО на дружеството за 2013 г. и 2014 г.). Счел е, че по отношение на ищеца (трето лице) оспорените споразумения за заместване в дълг и прихващане като частни документи имат достоверна дата съобразно правилото на чл. 181 ГПК (касаторът е твърдял, че тези документи са му непротивопоставими поради липса на достоверна за него дата на съставяне). За да достигне до това правно съждение, апелативният съд е взел предвид правнорелевантното обстоятелство, че тези частни документи (споразумение за отпускане на кредит и споразумение за заместване в дълг) са посочени в официален документ - Акт за прихващане или възстановяване № П-22220416130764-004-001/16.08.2016 г. на ТД на НАП-София. Макар и издаден в производство по чл. 129 ДОПК, в този акт са цитирани двете споразумения, като е анализирано тяхното съдържание. С оглед нуждите на данъчното производство те са цитирани и анализирани и в Ревизионен доклад от 10.11.2016 г. и Ревизионен акт от 29.12.2016 г., както и в Протокол № П-22220416082985-073-001/10.06.2016 г. на ТД на НАП-София за извършена проверка по Фактура № 484/10.08.2015 г. и Кредитно известие № 484А/10.08.2015 г. При така приетите за установени обстоятелства въззивният съд е заключил, че оспорените документи притежават достоверна дата най-рано от 16.08.2016 г., от който момент те са противопоставими на ищеца съгласно правната норма, уредена в чл. 181 ГПК. Съобразявайки съдържанието на анексите от 30.09.2015 г. и 14.12.2015 г. апелативният съд е счел, че те удостоверяват насрещни волеизявления за прихващане на вземането на „Премиум Фууд” ЕООД към „Премиум Фууд България” ООД по Фактури № 503, № 504 и № 508 срещу задължението му към „Премиум Фууд България” ООД, породено от споразуменията за заместване в дълг, като погасителният ефект на компенсаторното волеизявление, обективирано в тези анекси, е настъпил най-късно към момента на приключване на устните състезания. Съобразно така приетите за установени факти апелативният съд е приел, че е ирелевантно за правилното решаване на правния спор обстоятелството дали датите, удостоверени върху трите анекса за прихващане, са достоверни, а същественото е, че с тях е постигнат целеният правопогасителен ефект - погасяване на задълженията по трите процесни фактури на „Премиум Фууд България” ООД към „Премиум Фууд” ЕООД. Въззивният съд е разгледал и поддържаното от ищеца правно твърдение, че неговият длъжник „Премиум Фууд” ЕООД не е предприел действия по събиране на вземането си към „Премиум Фууд България” ООД по фактура № 503, № 504 и № 508, като това бездействие се дължи на свързаността между двете дружества, родствени връзки и близки отношения между управителите. Съобразил е, че ищецът е обосновал извод за знание и намерение у „ Премиум Фууд” ЕООД и „Премиум Фууд България” ООД за умишлено бездействие при събиране на вземането - с цел неудовлетворяване на кредитора (процесуален субституент), като тези фактически твърдения са послужили на първоинстанционния съд за основание да изследва наличието на предпоставките по чл. 135 ЗЗД относно процесните прихващания - в контекста на тяхната действителност и противопоставимост по отношение на ищеца. Счел е, че, от една страна, тези заявени обстоятелства не обосновават претенция по чл. 135 ЗЗД, а правния интерес на ищеца за предявяване на иска по чл. 134 ЗЗД, а от друга, правото да се иска обявяване (прогласяване) на относителната недействителност на сделка или действие се упражнява чрез предявяване на конститутивен иск, какъвто не е предмет на настоящото исково производство. В този смисъл, за да се приеме, че процесните прихващания са непротивопоставими на ищеца като кредитор на „Премиум Фууд” ЕООД, следва да е постановено съдебно решение, с което да е уважен иск по чл. 135 ЗЗД. Апелативният съд е изяснил, че изследването на предпоставките на този отменителен иск не може да бъде извършвано в производство по чл. 134 ЗЗД - във връзка с въведено правоизключващо възражение за относителна недействителност (тя не е вид недействителност на сделките, като не може да се релевира във висящ процес чрез възражение). Въз основа на така изложените правни съображения въззивният съд е приел, че предявеният косвен иск по чл. 134 ЗЗД е неоснователен, вследствие на което е потвърдено обжалваното първоинстанционно решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Макар и първият процесуалноправен въпрос да е от значение за изхода на делото, тъй като е обусловил правосъдната воля на апелативния съд - при формиране на своето вътрешно убеждение (арг. чл. 12 ГПК), той не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посочената в касационната жалба. Въззивният съд е съобразил, че процесните споразумения за заместване в дълг и прихващане са частни документи, но те притежават по отношение на ищеца достоверна дата съобразно правилото на чл. 181 ГПК, поради което те са му противопоставими. За да достигне до този правен извод, въззивният съд е взел предвид правнорелевантното обстоятелство, че тези частни документи са посочени в официални документи, съставени преди образуване на настоящото исково производство - Акт за прихващане или възстановяване № П-22220416130764-004-001/16.08.2016 г. на ТД на НАП-София, Ревизионен доклад от 10.11.2016 г., Ревизионен акт от 29.12.2016 г. и Протокол № П-22220416082985-073-001/10.06.2016 г. на ТД на НАП-София за извършена проверка по Фактура № 484/10.08.2015 г. и Кредитно известие № 484А/10.08.2015 г. При така приетите за установени факти съдът е обосновал правното съждение, че оспорените документи притежават достоверна дата най-рано от 16.08.2016 г., от който момент те са противопоставими на ищеца съгласно правната норма, уредена в чл. 181 ГПК. Дали при изясняване на правнорелевантните обстоятелства, свързани с доказателствената сила на тези частни диспозитивни документи и тяхната противопоставимост на ищеца, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е разрешен от апелативния съд в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС. Съгласно тълкувателните разяснения, дадени по т. 2 от № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, принципно, за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК ). Той е длъжен по свой почин да даде указания относно фактите, на които се основават предявените от страните субективни материални права и материалноправни възражения, както и да им изясни, кому принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да ги установи, само когато следи за интереса на уязвими граждани, когато трябва да се приложи императивна материалноправна норма и в случай че поради неправилно квалифициране на предявените спорни материални права се е достигнало до неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Във въззивната жалба ищецът е навел правен довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила при изготвяне на доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК – по отношение на въведеното чрез възражение потестативно право за обявяване на относително недействителни (непротивопоставими) по отношение на него на оспорените споразумения и анекси, с които е извършена процесната материалноправна компенсация на две насрещни и еднородни правни задължения. С оглед на обстоятелството че обявяването за непротивопоставими (за относително недействителни) на определена сделка или действие на длъжника, с които се уврежда кредитора (вкл. се възпрепятства или затруднява удовлетворяването на притежаваното от негово притезание), може да се извърши само чрез предявяване на конститутивен иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, а не чрез материалноправно възражение (в касационната жалба ищецът е изложил правен довод за правилност на правното съждение, че „изследването на предпоставките на иска по чл. 135 ЗЗД не може да бъде извършено в производството по чл. 134 ЗЗД”), въззивният съд не е давал указания относно правопораждащите потестативното право по чл. 135 ЗЗД юридически факти и не е разпределял между страните доказателствената тежест за тяхното установяване. Процесуално задължение за служебно даване на съответни указания по подлежащите на доказване правнорелевантни факти, свързани с упражняването на преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД, респ. за разпределяне на доказателствената тежест, не е възникнало и поради факта, че за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, не се е налагало да се защитят интересите на уязвими граждани и да се приложи императивна материалноправна норма. Само за пълнота трябва да се изясни, че в доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал на ответниците, че по отношение на релевираното от ищеца оспорване за достоверност на удостоверения в процесните частни диспозитивни документи момент на тяхното съставяне, на тях принадлежи процесуалното задължение за установяване достоверността на датата, посочена в тези документи. При извършения самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства (поотделно и в тяхната съвкупност) въззивният съд е достигнал до правния извод, че тези документи не са антидатирани, като за достоверна дата трябва да се приеме 16.08.2016 г. – преди предявяване на процесния косвен иск. Именно поради тези правни съображения е приел, че извършената между ответниците материалноправна компенсация на две насрещни и еднородни правни задължения е породила правопогасителното действие, към което волеизявленията на тези страни са били насочени – този правен извод е обусловил крайното правно съждение на апелативния съд, че длъжникът „Премиум Фууд” ООД не притежава (поради извършеното материалноправно прихващане) твърдяното и предявеното от кредитора (процесуалния субституент) спорно материално право. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд