Определение № 297 от 14.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2814/2017 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по делото – на ищеца Н. И. Д. чрез адв. П. и на Военно формирование 32 890 – Бургас чрез ст. юрисконсулт Б. срещу решение № ІV-1/26.01.2017 г. по гр. д. № 1965/2016 г. на Окръжен съд - Бургас.

Ответниците по жалби са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който се изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на другата страна. Претендират се разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е горецитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 1598/20.10.2016 г. по гр. д. № 410/2015 г. на Районен съд - Бургас в частите, с които са отхвърлени осъдителните искове на Н. И. Д. против Военно формирование 32 890 – Бургас за сумите: 17 132. 52 лева - възнаграждение за положен извънреден труд, формиран от фактически отработено служебно време над месечната продължителност на служебното време в периода 01.11.2002 г. - 31.08.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане; 3 819. 53 лева - мораторна лихва върху главницата за периода 16.11.2012 г. - 24.01.2015 г., а също и в частта на присъдените на ответното военно формирование разноски над сумата от 855 лева и вместо това е постановено ново, с което са присъдени горните суми за главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 24.01.2015 г. – датата на исковата молба до изплащането и за мораторна лихва за периода от 16.11.2012 г. до 24.01.2015 г. и е ангажирана отговорността на ответника за разноски (по касационната жалба на ответника), и с което е потвърдено горното първоинстанционно решение в останалата част – за отхвърляне на иска за мораторна лихва над 3 819. 53 лева до претендираните 13 838. 71 лева и за присъждане в полза на ответника на разноски от 855 лева (по касационната жалба на ищеца).

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че вземането за възнаграждение на военнослужащ за положен труд, който превишава нормативно определената продължителност на служебното време при даване на дежурства, некомпенсирани с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. Посочил е, че в случая се дължи възнаграждение като за извънреден труд по смисъла на чл.136а, ал. 5 КТ, което поради естеството на престацията (трудовата сила) може да се претендира едва от момента на прекратяване на разглежданото правоотношение. Развил е доводи, че погасителната давност за това вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. Затова от датата на прекратяване на служебното му правоотношение военнослужещият може да упражни правото си на иск за вземането. С оглед на горните аргументи е прието, че в случая от датата на прекратяване на договора за кадрова военна служба на ищеца - 16.11.2012 г. до датата на подаване на исковата молба – 24.01.2015 г. не е изтекла тригодишната погасителна давност за вземането. Същото е дължимо в установения му размер от 17 132. 52 лева, за целия исков период (01.11.2002 г. - 31.08.2012 г.), а мораторната лихва (за забава в плащането на паричното задължение) върху главницата се дължи от датата на прекратяване на служебното правоотношение до завеждане на исковата молба – т. е. за периода от 16.11.2012г. до 24.01.2015г. Така изчислена тя възлиза на 3 819. 53 лева, която сума наред с посочената по - горе главница е присъдена също. Съобразно уважената част от претенциите е ангажирана отговорността на страните за разноски: в полза на ищеца са присъдени 1 800 лв., а присъдените в полза на ответника такава от първостепенния съд са намалени до 855 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК касаторът – ищец обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изхода по делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. „Дължи ли се заплащане на обезщетение за забава върху обезщетението за извънреден труд и от кой момент?“

По въпроса се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 455 от 11.06.2010 г. ВКС по гр. д. № 706/2009 г., ІІІ г. о. и решение № 696 от 23.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 887/2009 г., ІV г. о.

2. „Длъжен ли е съдът да съобрази изменението на чл. 78, ал. 8 ГПК за претендираните разноски от страна, която е представлявана в производството от юрисконсулт към момента на постановяване на съдебния акт и следва ли да съобрази този размер в рамките на чл. 37 ЗПрП?“.

Тук страната твърди липса на съдебна практика на ВКС, което създава предпоставки за противоречиво разрешаване на еднородни случаи и води до несигурност в правния мир и недоверие в правораздаването.

Касаторът – ответник повдига следните правни въпроси, чието разглеждане претендира на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. „Следва ли ползваните компенсации, които не се отнасят за наряди за настоящия или предходния месец да се отнесат към най – старите задължения в процесния период?“;

2. „Законосъобразно ли е в случая отхвърляне на възражението на ответника за погасителна давност по чл. 111, б. „а“ ЗЗД?“;

3. „От кой момент възниква вземането на военнослужещия за извънреден труд, който не е компенсиран с почивки?;

4. „Дължи ли работодателят заплащане на възнаграждение за извънреден труд в месеца, следващ месеца на полагането му, което е регламентирано в министерските заповеди, касаещи процесния период и което се явява практика на ВКС, където е уважено възражението за погасителна давност по чл. 111 ЗЗД или работодателят има право на избор да заплати извънредния труд едва след прекратяване на служебното му правоотношение?“

Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 197/24.11.2015г. по гр.д.№ 7210/2014г. на ІІІ г.о., решение № 470/28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. на ІV г. о., решение № 127/18.05.2011 г. по гр. д. № 1123/2010 г., решение № 758/18.04.2011 г. по гр. д. № 199/2010 г., решение № 448/13.09.2010 г. по гр. д. № 669/2009 г., последните три по описа на ІІІ г. о., както и с решение № 282/28.10.2016 г. по гр. д. № 2005/2016 г. на ІV г. о.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

По касационната жалба на ищеца.

Първият от поставените от тази страна правни въпроси е релевантен и обуславя произнасянето на въззивния съд по спорния предмет (в частта по претенцията за присъждане на мораторната лихва). Освен общо, питането осъществява и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид разрешението, дадено с ТР № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС. Според него (вж. съобразителната част на тълкувателния акт) работодателят изпада в забава след покана по реда на чл. 84 ал. 2 ЗЗД, на практика обикновено с подаването на искова молба в съда. В случая въззивният е приел, че обезщетението за забавено плащане на паричното задължение (т.е. на обезщетение на военнослужещ, който е положил труд, превишаващ нормативно определената продължителност на служебното време при даване на дежурства, некомпенсирани с почивка) следва да се присъди от момента на прекратяване на служебното правоотношение и е дължимо до датата на предявяване на исковата молба. Така забавата на работодателя в очертаната хипотеза се свързва с възникване на основанието за плащане – т.е. произтича от факта на прекратяване на правоотношението с военнослужещия. Налице е отклонение с постановките на формираната с горния тълкувателен акт задължителна съдебна практика, което обаче не може да има за последица допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК за влошаване на положението на жалбоподателя - ищец. С обжалваното решение в полза на последния е присъдена сумата 3 819. 53 лева - мораторна лихва върху главницата за времето от датата на прекратяване на служебното правоотношение (16.11.2012г.) до датата на исковата молба (24.01.2015 г.), макар ответното формирование да е поставено в забава съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД с подаване на исковата молба (липсват твърдения и данни по делото покана да е отправяна преди този момент). Правилото на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, установяващо разглежданата забрана следва да намери приложение в случая, доколкото релевантният въпрос се поставя единствено от ищеца и не е формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от насрещната страна, която също е подала касационна жалба.

Вторият въпрос не удовлетворява обща предпоставка за достъп до касация, тъй като не е обусловил правната воля на въззивния съд в обжалваното решение в частта му (с характер на определение) за разноските. Съдът се е произнесъл по отговорността на страните за разноски в производството пред втората инстанция без да сочи, че има участие на юрисконсулт, който представлява ответника и без да се позовава на правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Решаващото му съображение да намали присъдените в първоинстанционното производство разноски в полза на ответника е изходът на делото по жалбата – т.е. разноски са присъдени съобразно уважената част от исковете. Затова достъп до касация по поставения въпрос не може да се осъществи на поддържаното основание. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

По касационната жалба на ответника.

Третото питане на тази страна формира общо основание за допускане на касационно обжалване, но разрешаването му от въззивния съд е в съответствие с формираната задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в ТР № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГК. Според даденото там обвързващо тълкуване вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 във вр. с ал. 2, т. 2 КТ. До такъв извод е стигнал и съдът в обжалваното решение като е приел, че вземането на ищеца е възникнало от датата на прекратяване на правоотношението, от когато той може да упражни правата си и към датата на сезиране на съда не е изтекла тригодишната погасителна давност. Наличието на актуална задължителна съдебна практика на ВКС и постановяването на въззивния съдебен акт в пълно съответствие с нея изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (според съдържанието на специалната предпоставка от това основание – в двете й хипотези, разяснени с постановките по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Първият и четвъртият от повдигнатите въпроси не са релевантни, защото по тях въззивния съд не е излагал мотиви и формирал решаващи изводи. Неговите доводи както вече се изтъкна по - горе, са други. Непосочването на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат допълнителните основания за това – така съобразителната част към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова по тези въпроси не може да се осъществи достъпа до касация.

Последният (втори по ред в изложението към жалбата на ответника) формулиран въпрос също не е значим за изхода на делото, защото касае съществото на спора и е относим към правилността на въззивното решение, а въпросите с такъв характер (съгласно мотивите към цитираната т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС) не са правни и не реализират обща предпоставка за допускане на касационно обжалване.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на заявените основания за селектиране на касационните жалби и на двете страни, поради което касационен контрол не следва да се допуска.

При този изход на делото разноски в полза на страните не следва да се присъждат за настоящото производство. Те следва да останат в тежест на всяка от тях така, както са сторени.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.