Определение № 1844 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2336/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от А. Г. А., чрез адв. Д.Б. срещу решение №1000 от 15.07.2024г., постановено по в.гр.д. №3440/2023г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №4217/25.10.2023г., постановено по гр.д. №2182/2022г. по описа на Районен съд - Пловдив, в частта, с която е признато за установено между страните, че касаторът дължи на „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] сумата за разликата над 1 700.17 лева до 3276,21 лева - главница, дължима по договор за кредит Експресо Смарт/Карта от 18.04.201 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който са обявени за предсрочно изискуеми; сумата 5 964.69 лева - договорна лихва за периода от 10.01.2018г. до 08.07.2021г.; сумата 436.97 лева – законна лихва за периода от 09.07.2021г. до 02.09.2021г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 07.09.2021г. до окончателното й погасяване, за които суми е издадена по ч.гр.д. №14300/2021г. по описа на ПРС Заповед №7697/11.09.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, и с което след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част е признато за установено между страните, че касаторът дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 1 956.01 лева - лихвена надбавка за забава до датата на настъпване на изискуемостта, начислена за периода от 10.01.2018г. до 08.07.2021г., за която сума също е издадена по ч.гр.д. №14300/2021 г. по описа на Районен съд - Пловдив, Заповед №7697/11.09.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, като е разпределена и отговорността за разноските по делото. Първоинстанционното решение за сумата 1 700,17 лева– главница, не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът намира за незаконосъобразни и необосновани мотивите на съда, с които отхвърля възраженията му за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК /поради липса в погасителния план на разбивка на различните задължения и неправилно изчислен ГПР/. Поддържа възражението си, че не са ясни приложимият лихвеният процент, размерът на ГПР и размерът на отделните задължения в погасителния план, което води до недействителност на договора. Счита, че дължи само главницата по договора или с оглед предявената претенция- сумата 1 700.17 лева, за която първоинстанционното решение е влязло в сила. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Претендира разноски по чл.38, ал.2 ЗА. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по два правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Трябва ли да има подробна разбивка на вноските в погасителния план за потребителски кредит, когато са приложими различни лихвени проценти или е достатъчно да се посочи размерът на погасителните вноски, техният брой и датите на плащанията във връзка с тълкуване на чл.11, ал.1, т.11 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/?“- с твърдение за противоречие с решение №50007/29.03.2024г., т.д. №1023/2022г. по описа на ВКС, I т.о. и „2. По какъв начин следва да се изчисли годишният процент на разходите по договор за потребителски кредит в случай, че по договора се прилагат различни лихвени проценти и по-конкретно кой размер на лихвения процент следва да се включи в изчислението му?“- с твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковите претенции, квалифицирани с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, чл.86, ал.1 ЗЗД, както и след частична отмяна в отхвърлителната му част да уважи иска и за сумата 1 956.01 лева- лихвена надбавка за забава, въззивният съд приема за установено, че между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чийто правоприемник е ищецът „Банка ДСК“ ЕАД, от една страна и от друга страна страна- ответника е сключен процесния договор за потребителски кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя договорената сума от 30 000 лева, като в периода 18.04.2017г. – 01.04.2020г. от длъжника са заплатени общо 3 485 лева, от които 1 908.96 лева са отнесени за покриване на главницата, 1 154.11 лева – за възнаградителна лихва, 236.22 лева– за застраховки, 129.90 лева – за банкови такси, както и 55.81 лева- за лихва за забава. Непогасени са останали главница в размер на 28 091.04 лева; договорна лихва за периода от 18.04.2017г. до 09.07.2021г. в размер на 5964.85 лева, обезщетение за забава за периода от 09.07.2020г. до 02.09.2021г. в размер на 436.97 лева. Съдът приема за установено, че по процесния договор за кредит от сключването му до 07.09.2021г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по реда на чл.417 ГПК/ прилаганият лихвен процент е фиксиран и не е бил променян, както и че посоченият ГПР, включващ всички начислени с договора суми, представляващи разноски по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, в това число възнаградителната лихва, застрахователната премия и банковите такси за одобрение на кредита и за обслужване на сметката, изчислен от вещото лице по СИЕ е 8.63% /в договора е посочен 8.76 %/, като е посочена и общо дължимата по договора сума. Поради неизпълнение от страна на длъжника вземанията по договора са обявени за предсрочно изискуеми. Въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, че съгласно практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити (Решение по дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение от 05.09.19 г. по дело С-ЗЗ1/18) в договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на главницата, т.е. не е необходимо да се прави разбивка на задълженията в самия погасителен план. Изискване за посочване на подробна разбивка на погасяваните суми по кредита е налице в чл.11, ал.1, т.12 ЗПК, но то се дължи при поискване от длъжника, като договорът следва да съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно тези данни. Решаващият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на ответника за недействителност на договора, вкл. поддържаното и във въззивното производство възражение за нарушение на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК Излага доводи, че съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7- т.12 и т.20; чл.12, ал.1, т.7- т.9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Акцентира, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, като включва разходите на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва, поради което е необходимо в договора да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Изискването за посочване на общата дължима сума е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В конкретния случай в договора за кредит е посочено, че ГПР е 8,76 % /което е дори малко повече от изчисленото от вещото лице/, като включва всички разходи по кредита, както и общо дължимата сума, респ. не може да се приеме, че длъжникът е бил въведен в заблуждение с невярна информация. Не се установяват нарушения на императивните разпоредби на ЗПК, прилаганият годишен лихвен процент, с който е олихвяван процесният кредит не е променян. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че е неоснователно възражението на ответника, че не е ясен начина на формиране на лихвения процент по договора, както и че записаният 6,59 % не съответствал на нито един от лихвените проценти, изброени пунктуално в т.8.1 до 8.4 от договора. Въззивният съд приема, че лихвата за периода от 10.01.2018г. до 09.07.2021г. е 10% и включва наказателна надбавка поради забава, като общо лихвената надбавка за забава възлиза на сумата в размер на 1 956.01 лева. Намира, че клаузата на чл.9 от договора за кредит не е недействителна и произвежда съответното действие, тоест начислените суми въз основа на нея са дължими в полза на дружеството. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че посочените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на решението до касационен контрол, тъй като не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. И двата материалноправни въпроса, по начина по който са формулирани и предвид оплакванията, във връзка с които са поставени, предполагат договорен между страните променлив лихвен процент, неясен ГПР и липса на погасителен план. Въпросите не са съобразени с мотивите на въззивния съд и не са обуславящи изхода на спора. Решаващият съдебен състав приема, че кредитът е отпуснат при фиксиран лихвен процент на възнаградителната лихва /6.59 %/, който е посочен в договора, както и в погасителния план, включен е като един от компонентите в ГПР и не е променян от страна на банката през целия процесен период. Съдът подчертава, че в т.8.1.-т.8.4. са регламентирани различни хипотези, в които би могло да се стигне до промяна на лихвения процент /с конкретно определен размер/, зависещи изцяло от поведението на кредитополучателя. Следва да се посочи, че в т.8.1. от договора не е посочен различен размер на възнаградителната лихва, а е посочен размерът на лихвения процент на ден, респективно е изчислен общият размер за т.нар. предварителен период по чл.4, ал.4 от част II /който е различен от един месец/. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Предвид изхода на спора на ответника в касационното производство следва да се присъдят направените разноски- сумата 300 лева юриск.възнаграждение на основание чл.78, ал.8, вр.ал.1 ГПК. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд