Определение № 635 от 30.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2399/2021 г.

Производството е по чл.274,ал.З,т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ИНВЕСТБАНК” АД против определение № 260215 /23.03.2021 г. по ч. гр. д.№ 175 /2021 г. на Хасковски окръжен съд, с което е отменено определение № 260195 /01.03.2021 г. по ч. гр. д.№ 332 /2021 г. на Районен съд - Димитровград и е допуснато обезпечение на бъдещ иск на Ж. Р. Т. като ЕТ „Индивидуална практика за специализирана медицинска помощ- д-р Ж. П.- Ж. Т.” против „Прайм Консултантс” ЕООД, с правно основание чл.72, вр. чл.70,ал.3 ЗС за сумата 20 700 лева, представляващи подобрения, извършени в качеството и на владелец със заявено право на задържане чрез спиране на изпълнението по изпълнително дело в частта относно изпълнителните действия, следващи провеждането на публична продан и изразяващи се в разпределение по реда на чл.460 вр. чл.459 ГПК на сумата, която би се получила при публичната продан. В предвидения от закона срок не е постъпил отговор от ответника. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че е сезиран с искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск за сумата от 20 700 лева, претендирана като разходи за извършени подобрения на недвижим имот - самостоятелен обект в сграда (магазин № 10), находящ се в [населено място], [улица], № 22, с идентификатор ... Процесният имот е бил изнесен на публична продан по изп.д. № 2045 /2017 г., образувано от жалбоподателя в настоящето производство - „ИНВЕСТБАНК” АД (нататък и Банката), в ролята на ипотекарен кредитор. Въззивният съд е приел, че молителката има качеството на добросъвестен владелец, доколкото владението върху процесния имот и е било предадено на основание на предварителен договор за покупко-продажба, сключен с лицето, срещу което е предприето принудително изпълнение. Въззивният съд е приел, че съгласно чл.70,ал.3 ЗС когато владението е предадено въз основа на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен със собственика – хипотеза, която случаят попада в, владелецът има правата по чл.71 и чл.72 ЗС. Банката взискател се позовава на последиците на вписана договорна ипотека и твърди непротивопоставимост на сключения между молителката и длъжника предварителен договор за покупко-продажба на недвижимия имот, върху който е учредена ипотеката. Въззивният съд е приел, че вземанията на молителката по бъдещия иск могат да бъдат обезпечени с право на задържане и съгласно чл.136,ал.1,т.4 ГПК същите се ползват с правото на предпочтително удовлетворение. Молителката като трето лице спрямо изпълнителното производство (ако не се присъедини като взискател), не би могла ефективно да защити правата си на подобрител. Въз основа на преценка на представените с молбата доказателства въззивният съд е приел, че бъдещите искове по чл.72 ЗС, обезпечени с право на задържане, са допустими и вероятно основателни. Въззивният съд е приел, че обезпечителната нужда се обосновава със затруднението или невъзможността за молителката - ищца по бъдещия иск да реализира правата си по бъдещото съдебно решение, ако не бъде допуснато исканото обезпечение. Въззивният съд е обосновал наличието на обезпечителна нужда от исканата обезпечителна мярка (спиране на изпълнението по изпълнителното производство) с необходимостта молителката да се снабди с изпълнителен титул за своите вземания, за да може да се присъедини към изпълнителното дело като взискател. Въззивният съд е приел, че без исканото обезпечаване на иска би било невъзможно молителката да реализира признатата и от закона привилегия по чл.136,ал.1,т.4 ГПК, даваща и предимство пред ипотекарния кредитор. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по изведения от жалбоподателя правен въпрос: Следва ли да бъде допуснато обезпечение по реда на чл.389 и чл.390 ГПК, когато от въведените от ищеца твърдения следва, че обвързва исканата обезпечителна мярка с претендирано право на задържане по предявен от него бъдещ иск за заплащане на увеличената стойност на имота на основание чл.72, респ. чл.74 ЗС? Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд този въпрос е обуславящ. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото от жалбоподателя определение № 25 /25.01.2016 г. по ч.гр.д. № 198 /2016 г. на ВКС, I г.о., постановено в производство по чл.274,ал.3,т.2 ГПК, с което е даден отрицателен отговор на правния въпрос. Съставът на ВКС е приел следното по правния въпрос: При преценката на обезпечителна нужда съдът ще следва да прецени дали ще бъде невъзможно предявилото иска лице да реализира правата си по постановеното в исковото производство съдебно решение, ако не бъде допуснато исканото обезпечение на иска, а при преценка дали обезпечителната мярка е подходяща по естеството си с оглед заявеното за защита право, следва да се има предвид, че е недопустимо тя да засяга неоправдано правната сфера на ответника или на трети лица (в този смисъл е разрешението, дадено в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение №516 /30.07.2013 г. по ч.гр.д. №3999 /2013 г. на IV г.о. на ВКС), нито правните последици от налагането й да съвпадат с правните последици на решението, което ще бъде постановено по съществото на спора. Когато от въведените от ищеца твърдения следва, че обвързва исканата обезпечителна мярка с претендирано право на задържане по предявен от него иск за заплащане на увеличената стойност на имота на основание чл.72, респ. чл.74 ЗС на първо място съдът следва да прецени допустимостта на искането за признаване на право на задържане (доколкото същото е допустимо само в хипотеза, при който ответникът по предявен ревандикационен иск заявява възражение за подобрения, в който смисъл е и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №201 /17.10.2013 г. по гр.д. №2329 /2013 г. на II г.о. на ВКС). При направено искане за допускане на обезпечение чрез спиране на изпълнение по изпълнително дело по съображения, основани на разпоредбата на чл.136,т.4 ЗЗД, следва да се има предвид, че привилегията по чл.136,т.4 ЗЗД касае вземането, за което е било упражнено и съдебно признато правото на задържане върху имота, но не и самото право на задържане. Упражняването на право на задържане само по себе си не обосновава привилигированост на вземането, освен ако правото не бъде съдебно признато, поради което и не дава основание за спиране на изпълнението по изпълнително дело за обезпечаване на иск за присъждане стойността на подобрения, извършени в недвижимия имот, срещу който е насочено изпълнението. Предмет на обезпечаване по реда на чл.389, респ. чл.390 ГПК е претенцията за присъждане стойността на извършените подобрения в имота, с оглед на което следва да бъде извършена преценката дали и доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща. В случая искането за признаване на право на задържане е заявено от ищец по предявен иск за присъждане на увеличената стойност на имота по реда на чл.72 ЗС, поради което същото следва да се приеме за недопустимо, тъй като, както вече беше отбелязано, собственикът на имота не е поискал от извършилото подобренията лице да 3 предаде владението. Дори предявеният по реда на чл.72 ЗС иск да бъде уважен, предявилото иска лице не би се ползвало от привилегията на чл.136,т.4 ЗЗД, ако поиска вземането да бъде удовлетворено принудително, поради което и исканата обезпечителна мярка следва да се приеме за неподходяща. Още повече, че посредством спирането на изпълнението по изпълнителното дело се цели разпределението на получената от публичната продан на имота сума да бъде задържано, което по същество съвпада с правните последици на съдебно признатото право на задържане. Обезпечителната мярка следва да се приеме за неподходяща и по причина, че засяга правната сфера на трети за спора лица (взискатели в изпълнителното производство), на които влязлото в сила решение не би могло да бъде противопоставено, доколкото правото на собственост върху имота, срещу който е насочено принудителното изпълнение, не се оспорва. С допуснатото противоречие с посоченото определение по обуславящия правен въпрос е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. Настоящият състав споделя разрешението в посоченото определение на ВКС по изложените в него съображения, към които няма какво да се добави. По основателността на частната жалба. При произнасяне по постъпило искане за обезпечение на бъдещ иск по реда на чл.390 ГПК, съдът следва да прецени дали предявеният иск е допустим и вероятно основателен, налице ли е обезпечителна нужда (т.е, ще бъде ли възможно лицето, което ще предяви бъдещия иск, да реализира правата си по постановеното в исковото производство съдебно решение, ако не бъде допуснато исканото обезпечение на иска), както и дали исканата обезпечителна мярка е подходяща. Налице е сходство между разгледания от въззивния съд случай и случая, разгледан в обсъденото ч. гр. д. № 198 /2016 г. на ВКС, I г.о.. Поради което и предвид дадения отговор на правния въпрос следва да се приеме, че в случая искането за признаване на право на задържане, което молителката твърди, че ще заяви по бъдещия си иск за присъждане на увеличената стойност на имота по реда на чл.72 ЗС, следва да се приеме за недопустимо (както беше посочено в отговора на правния въпрос искането за признаване на право на задържане би било допустимо само в хипотеза, при който ответникът по предявен ревандикационен иск заявява възражение за подобрения). Така заявено право на задържане не дава основание за спиране на изпълнението по изпълнително дело за обезпечаване на бъдещ иск за присъждане стойността на подобрения, извършени в недвижимия имот, срещу който е насочено изпълнението. Дори предявеният по реда на чл.72 ЗС иск да бъде уважен, предявилото иска лице (молителката) не би се ползвало от привилегията на чл.136,ал.1,т.4 ЗЗД, ако поиска вземането да бъде удовлетворено принудително, поради което и исканата обезпечителна мярка следва да се приеме за неподходяща. Обезпечителната мярка следва да се приеме за неподходяща и по причина, че засяга правната сфера на трето за спора лице (взискателя в изпълнителното производство), на когото влязлото в сила решение не би могло да бъде противопоставено. Поради изложеното (с оглед дадения отговор на правния въпрос) частната жалба е основателна, обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо това искането на ЕТ „НПСМП д-р Ж. П.- Ж. Т.“ за допускане на обезпечение на бъдещ иск чрез спиране на изпълнението по изпълнително дело № 20179290402045 бъде отхвърлено. С оглед изхода от спора на частния жалбоподател следва да се присъдят направените по делото разноски за държавни такси в размер на 30 лева и юрисконсултско възнаграждение за три инстанции в размер на общо 450 лева (по 150 лева за съдебна инстанция), съгласно чл.78,ал.8 ГПК вр. чл.26 НЗПП. Воден от гореизложеното, съдът