Определение № 389 от 17.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4114/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. В. Б., чрез адвокат С. К., срещу въззивно решение № 93 от 15.07.2021 г., постановено от Габровски окръжен съд по въззивно гр.д. № 243/2021 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна “Глобал Лес Индъстри“ ЕООД, представлявано от управителя В. М., чрез адвокат П. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Габровски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Севлиевски районен съд, отхвърлил исковете на С. В. Б. против “Глобал Лес Индъстри“ ЕООД за заплащане на следните суми: в размер на 21 000 лева, представляваща главница по сключен между страните договор за заем от 30.04.2019 г., дължима за периода януари 2020 – април 2020 г., на осн. чл. 240 ЗЗД; в размер на 656,24 лв. дължима договорната лихва върху тази сума за същия период, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 19.08.2020 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че С. В. Б. превел по лична сметка на В. М. суми в общ размер на 271 000 лева - 155 000 лева на 20.03.2019 г. и 116 000 лева на 22.03.2019 г. Посочени са основания на преводите “заем“ и “паричен заем“. С разписка от 10.04.2019 г., подписана от Б., чиято автентичност е потвърдена от заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че той е получил горната сума обратно от М.. На 30.04.2019 г. между С. В. Б. (като заемодател) и “Глобал Лес Индъстри“ ЕООД (заемополучател) е сключен договор за заем, по силата на който Б. поел задължение да предаде на дружеството сумата от 315 000 лв. в тридневен срок от сключването на договора. Като съдлъжник по договора е встъпило и лицето В. М. – съпруга на управителя на дружеството – заемополучател. Подписите на страните са заверени нотариално на 02.05.2019 г. По делото няма доказателства за реално предаване на сумата. Искът е предявен за връщане на дължими погасителни вноски именно по този договор за месеци януари, февруари март и април 2020 г., в общ размер на 21656 лв., съответно натрупаната договорно лихва. Съдът намерил исковете за неоснователни, защото не е установено наличие на заемното правоотношение, от което черпи права ищецът по предявения от него иск – даден на търговското дружество заем по договор от 30.04.2019 г. Изложени са подробни съображения, че в тежест на заемодателя е да установи при условията на пълно главно доказване, че между страните е сключен договора за заем, от който черпи права според очертания от самия него предмет на делото, както и, че реално е предал заемната сума на заемополучателя Съдът е преценил, че не следва да обсъжда представената по делото разписка, позовавайки се на чл. 122, ал. 3 ЗЗД. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: налице ли е предаване на уговорената в заем сума, когато същата е получена за сметка на заемополучателя от свързано с него лице, което я приема с уговорката да я предаде/преведе по сметка на заемополучателя; следвало ли е на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК производството по настоящото дело да бъде спряно до приключване на посоченото досъдебно производство, което е от съществено значение за правилното решаване на настоящото дело, тъй като инкриминирата разписка е употребена за доказване погасяване на исковата претенция; ако в срока и по реда на чл.131 ГПК определено възражение не е правено от ответника и в този преклузивен срок не е представено определено писмено доказателство, с което страната е загубила възможността за неговото по-късно представяне, следвало ли е то да бъде изключено от доказателствата по делото; следвало ли е въззивният съд да допусне допълнителната задача на допусната експертиза, която е обусловена от приети едва с обжалваното решение фактически положения и е от съществено значение за изясняване на делото. Всички въпроси са неотносими, защото сам касаторът – ищец, във въззивната жалба и в касационната поддържа, че сумата по договора от 30.04.2019 г. всъщност е остатък от дължими суми по стари заемни правоотношения, които не са предмет на иска и така признава също, че на горната дата не е предал упоменатата по договора сума; на практика твърди преуреждане на стари задължения. Искът му обаче се основава на съвсем друго твърдение – за даден на 30.04.2019 г. заем. Горните обяснения съставляват нов иск – въвеждане на други фактически твърдения. Без значение е, поради това, дали действително Б. е върнала сумата от 271 000 лева, дължима по други два заемни договора, защото не те са предмет на иска. Без значение е тогава и това дали разписката, представена от Б. е представена по делото в преклузивните срокове, дали във връзка с нея има досъдебно производство. Неотносима е и задача към вещо лице по какви сметки и какви суми са получени от дружеството – ответник или от Б., от старите заеми, които не са предмет на иска. Казаното се отнася и до това кой и чрез кого е получил заемите от преди 30.04.2019 г., те погасени ли са – изцяло или частично, от кого. Нов заем на посочената дата няма даден. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 500 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът