Определение № 2553 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4360/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Х. Т. чрез неговия пълномощник адв. Ер. П. срещу въззивно решение № 541 от 29.04.2022 г., поправено по реда на чл.247, ал.1 ГПК с решение № 1191 от 29.09.2022 г., и двете постановени по в.гр.д. № 259/2022 г. на Окръжен съд Пловдив. В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт. Твърди се, че в нарушение на чл.294, ал.1 ГПК въззивният съд не се е съобразил с указанията на ВКС относно повторното разглеждане на делото, дадени с решение № 16 от 27.02.2020 г. по гр.д. № 1728/2019 г., състав на ІІ г.о. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване при позоваване на хипотезите на чл.280, ал.1, т.3, евентуално т.1 ГПК. В изложението към жалбата са формулирани многобройни правни въпроси, касаещи естеството и предпоставките за допустимост на иска по чл.40, ал.2 ЗС и в частност възможността при влязло в сила съдебно решение, установяващо/признаващо правото на собственост на един от етажните собственици върху припадащата му се идеална част от таванското помещение на сградата и едно от избените помещения в нея, същият да иска попълване на припадащата му се идеална част от останалите общи части, по отношение на които не му е признато право на собственост и които са съществували преди извършеното надстрояване на сградата. В допълнение касаторът счита, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради неговата очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. В тази връзка се позовава на извършено превратно и противоречащо на формалната логика умозаключение относно приложението на чл.40, ал.2 ЗС спрямо формулирания в исковата молба петитум и установените по делото факти. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация Н. Х. Д., представлявана от адв. Св. А., изразява становище за необоснованост на релевираните основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение състав на Окръжен съд Пловдив е обезсилил изцяло решение № 260156 от 22.10.2021 г. по гр.д. № 289/2020 г. на Районен съд Карлово и е прекратил производството по делото. В мотивите си изрично е обсъдил постановеното решение № 16 от 27.12.2020 г. по гр.д. № 1728/ 2019 г. на ВКС, ІІ г.о., с което е обезсилено първоначално постановеното по предявения от ищеца иск въззивно решение по гр.д. № 1913/2018 г. на Окръжен съд Пловдив в потвърдителната му част досежно решението по гр.д. № 1034/2016 г. на Районен съд Карлово. Съобразил е, че така постановените съдебни актове са обезсилени с мотива за недопустимо произнасяне поради неправилна преценка относно това, че съдът е сезиран с иск за попълване на правата на ищеца с припадащите се на надстроения му самостоятелен обект идеални части само от избения етаж. Делото е било върнато за ново разглеждане от районния съд с указанието да се изиска уточнение относно момента на осъществяване в груб строеж на надстрояването на сградата, да се назначи експертиза за установяване стойността на двата самостоятелни обекта, ведно с принадлежностите им в състояние на груб строеж към този момент и определяне на идеалните части от всички общи части на сградата. Съгласно мотивите към обжалваното решение районният съд е процедирал в съответствие с така дадените указания, като при изчисление на дължимата по чл.40, ал.2 ЗС сума е изключил оценката на таванското помещение, обосновавайки се с влязлото в сила решение по гр.д. № 1034/2016 г. на Районен съд Карлово, с което ползването на тавана като сервизно помещение е разпределено между страните по реда на чл.32, ал.2 ЗС. Независимо от тези свои констатации обаче, въззивният съд на свой ред приел, че при заявения петитум всъщност е предявен иск за попълване/допълване на припадащата се на ищеца идеална част от избения етаж и нейното определяне на база общите части на сградата, без включване стойността на таванското помещение като обща част, което противоречало на установения в чл.40, ал.2 ЗС императивен начин за определяне дяловете от общите части в сградата на етажните собственици, което обосновавало недопустимост на предявения иск. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради съмнение за неговата очевидна неправилност. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, при констатирана очевидна неправилност въззивното решение се допуска до касационно обжалване независимо от предпоставките по ал.1, т.1-3 от същата разпоредба, поради което в рамките на настоящото производство не се налага обсъждане на формулираните от касатора правни въпроси. Изложените във връзка с тях съображения ще бъдат взети предвид като доводи за неправилност при разрешаване на спора по същество в производството по чл.290 ГПК. Водим от гореизложеното съдът