Определение № 60399 от 01.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2171/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите, [населено място] против решение № 230 от 03.08.2020 г. по в. т. д. № 227/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 675 от 09.12.2019 г. по т. д. № 586/2019 г. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от агенцията-касатор срещу „Планекс“ ЕООД (в несъстоятелност), [населено място] иск с правно основание чл. 694 ал. 2, т. 1 ТЗ за признаване за установено, че приети в производството по несъстоятелност на посоченото търговско дружество публични вземания в общ размер 53 428.87 лв. подлежат на удовлетворяване с поредност чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Касаторът поддържа, че атакуваното решение е неправилно. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че процесните вземания не следва да бъдат удовлетворени по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ поради вписване на наложените запори в ЦРОЗ след датата на откриване на производството по несъстоятелност на длъжника. Счита, че вписването на обезпечителната мярка в ЦРОЗ не е елемент от фактическия състав на налагането й по реда на ДОПК, тъй като в чл. 638, ал. 4, изр. 3 ТЗ и в останалите разпоредби на ТЗ не е регламентирана пречка за вписване в съответния регистър на обезпечителна мярка, наложена преди откриване на производството по несъстоятелност. Излага подробни съображения и срещу застъпеното от въззивната инстанция становище, че държавата се ползва от привилегировано удовлетворяване на обезпечените си със запор вземания единствено в производството по чл. 193 ДОПК и в срока по чл. 193, ал. 4 ДОПК, но тази привилегия не може да бъде призната в производството по несъстоятелност. Като значими за допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл. 722,ал. 1, т. 1 от Търговския закон или посочената разпоредба създава привилегия единствено за кредиторите, чиито вземания са обезпечени с учредени по реда на ЗОЗ особени залози; 2. Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК преди датата на съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност, но вписан в съответния регистър по реда на ЗОЗ след тази дата, да се удовлетвори привилегировано по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 от Търговския закон“. Касаторът поддържа, че така поставените въпроси са „от значение за точното прилагане на закона“ с твърдението, че по отношение на втория въпрос „е налице празнота в действащата уредба на търговската несъстоятелност“. Ответникът по касация – „Планекс“ ЕООД (в несъстоятелност), [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 10.11.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди обжалваното решение, с което е отхвърлен искът на НАП за признаване за установено, че процесните публични вземания към несъстоятелния длъжник „Планекс“ ЕООД подлежат на удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, въззивният съд изцяло е споделил извода на първата инстанция, че наложените запори по реда на ДОПК, вписани по реда на Закона за особените залози, не създават привилегия за удовлетворяване на държавата по смисъла на посочената разпоредба. Изразил е становището, че тази разпоредба следва да се тълкува корективно, като се отчете фактът, че по реда на ЗОЗ не е предвидено вписване на възбрана, доколкото съгласно чл. 4 ЗОЗ обект на особен залог не могат да бъдат недвижими имоти и кораби. Съдебният състав е приел, че: вписаните по реда на ЗОЗ запори представляват по своя характер обезпечителни мерки, а не обезпечения, каквито са залогът и ипотеката; с наложените обезпечителни мерки се забранява на длъжника да извършва разпоредителни действия с определено имущество, като тези действия са непротивопоставими на другите кредитори (чл. 451 ГПК); различни са правните последици на обезпечителните мерки и на обезпеченията – съгласно чл. 195, ал. 2 ДОПК, целта на обезпечителните мерки е да обезпечат събирането на публичните задължения по реда на ДОПК, но от тях не възниква право на предпочтително удовлетворяване на кредитора при осребряване на имуществото. Като правилно въззивният съд е преценил и позоваването от страна на първата инстанция на разпоредбата на чл. 638, ал. 4 ТЗ, установяваща непротивопоставимост на наложените в изпълнителното производство запори и възбрани по отношение на кредиторите на несъстоятелността. Приел е, че вземанията с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1 т. 1 ТЗ трябва да са не само възникнали, но и да са обезпечени задължително преди датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, което се отнася в пълна степен за вписания по реда на ЗОЗ запор, като вписването му трябва да предхожда датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Поради обстоятелството, че решението за откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество е обявено в Търговския регистър на 19.02.2019 г., а наложеният от НАП запор върху банковите му сметки е вписан в ЦРОЗ след тази дата – на 06.03.2019 г., е направен извод, че в случая посоченото императивно изискване на закона не е изпълнено. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Безспорно, поставените от касатора въпроси са обуславящи за изхода на конкретното дело, тъй като с оглед решаването им претенцията е преценена за неоснователна. Не може обаче да се счете за осъществено единственото поддържано по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Преди всичко, следва да се отбележи, че това основание е ненадлежно заявено. Съгласно указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е формирано от две кумулативни предпоставки – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С твърдението, че въпросите „са от значение за точното прилагане на закона“, касаторът е релевирал само част от основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, което, само по себе си, е напълно достатъчно за недопускане на касационното обжалване. Отделно от това, посоченото основание е и напълно неаргументирано. Към всеки от двата поставени въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са развити съображения за неправилност на изводите, до които е достигнал въззивният съд, но не е обосновано в какво именно се изразява значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът не твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена; или да са настъпили изменения в правната уредба или обществените отношения, налагащи осъвременяване на съществуващата практика, или да е налице непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Заявеното във връзка с втория въпрос общо твърдение за „празнота в действащата уредба“ не представлява надлежно аргументиране на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като по отношение на първия въпрос отсъства дори и такова твърдение. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК