Определение № 229 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 305/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 10461/08.07.202 1 г. по в. гр. д. № 5410/2019 г. Софийският апелативен съд, гражданско отделение, І-ви състав, е потвърдил решение № 5834/31.07.2019 г. по гр. д. № 3018/2018 г. на Софийския градски съд, І-во г. о., 21 състав, с което е признато за установено по отношение на А. Й. В. и Т. Й. Б., че Н. А. К., Г. Е. М., М. С. П., С. С. П., К. И. В., Г. Р. В., Б. Г. В., О. Г. В., Й. К. Д., Т. А. С., П. А. П. и М. П. Ц. са собственици на реални части от поземлен имот с идентификатор ............по кадастралната карта на [населено място], както следва: реална част с площ 803 кв. м., отбелязана в повдигане в жълт цвят и обозначена с т.т. А, Б, В и Г и реална част с площ 338 кв. м., отбелязана в повдигане в жълт цвят и обозначена с т.т. Д, Е, Ж и З на скица № 15-230023/16.04.2018 г. на л. 51 от гр. д. № 3018/2018 г. на Софийския градски съд, която е неразделна част от решението, на основание решение № 10106/19.09.2013 г. на общинската служба по земеделие „О. купел“ [населено място], и ответниците са осъдени да предадат владението на описаните реални части на собствениците им.

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците по иска А. Й. В. и Т. Й. Б..

От ответниците по касация - ищци по делото /ищцата М. С. П. е починала на 2 8 .05.2021 г. - след приключване на устните състезания пред въззивния съд на 29.04.2021 г., и на нейно място е конституирана наследницата й по завещание М. С. К./, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е прието за установено, че ищците като наследници на П. С. В. са придобили правото на собственост върху нива от 1 141 кв. м., находяща се в строителните граници на[жк], представляваща имот пл. № ........, к. л. ......., ........ по кадастралния план от 1950 г., на основание влязло в сила решение № 10106/19.09.2013 г. на общинската служба по земеделие, постановено след представяне на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ. Границите на възстановения имот са очертани графично в скицата по чл. 13, ал. 6 ППЗСПЗЗ, като в жълт цвят са отразени свободните части, подлежащи на възстановяване.

Ответниците са противопоставили права с твърдението, че имотът е бил собственост на наследодателката им Ц. Н. М. по силата на н. а. № ......./1966 г. за извършена замяна срещу имот, включен в блокове на ТКЗС. Оспорили са идентичността на процесния имот с възстановения на наследодателя на ищците и с владения от тях имот. Позовали са се на изтекла в тяхна полза придобивна давност.

Въззивният съд е приел, че процедурата по възстановяване на правото на собственост в полза на ищците е приключила, поради което решението на общинската служба по земеделие е проявило конститутивното си действие и ищците са собственици на претендираните реални части от имота. Приел е и това, че правото на собственост на наследодателя на ищците е доказано с н. а. № ....., т. .., рег. № ..., н. д. № ..../1932 г. Освен това съдът се е позовал на практика на ВКС, която намерил за приложима към разглеждания случай, че по иск за собственост, основан на реституция по ЗСПЗЗ, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота, предмет на решението на органа по поземлената собственост, към момента на обобществяването му, ако самият той не заявява права върху имота към същия момент. Въззивният съд се е позовал и на ТР № 9 /07 .11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, което намерил за приложимо и по отношение на заменените с решения на Т. комисии имоти, а не само по отношение на предоставените за ползване. Ето защо е счел за недопустимо да се слушат и обсъждат възражения относно това праводателят бил ли е собственик на възстановения имот до кооперирането на земеделските земи и имотът идентичен ли е с възстановения, в какъвто смисъл са основните възражения на ответниците, които не се позовават на свои противопоставими права към релевантния момент. По тези съображения въззивният съд е приел за лишени от основание оплакванията на ответниците, че не е ясно откъде и на какви показатели се е базирала общинската служба по земеделие, за да постанови решението за възстановяване на собствеността, и не е споделил доводите, че ищците не са доказали да са собственици на имота. Приел е за неоснователни и оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е обсъдил констатациите на вещото лице инж. Юл. П., че нивата, описана в н. а. № .../1932 г., не може да бъде индивидуализирана, и че няма как да се каже със сигурност дали този имот е пл. № .... Посочил е, че след като индивидуализирането на имота е осъществено в административно производство чрез издаването на удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, и след като ответниците не могат да противопоставят възражение за липса на идентичност между заявения и възстановения имот, тези отговори на вещото лице са без значение за изхода на спора и необсъждането им не води до неправилни изводи на съда.

Независимо от горното въззивният съд се е произнесъл и по въпроса за идентичността между имот пл. № .., предмет на решението за възстановяване, с имот пл. № ........и с реалните части от ПИ с идентификатор .........., владян от ответниците, и е приел, че тя е доказана от приетите по делото три технически експертизи.

Във връзка с противопоставените от ответниците по иска права въззивният съд е посочил, че с н. а. № .., т. ......., н. д. № ...../1975 г. Ц. Н. К. е дарила на дъщеря си Т. Й. В. 800/1 500 ид. ч. от празно неурегулирано дворно място, цялото с площ 1 500 кв. м., съставляващо имот пл. № ......, к. л. .......по кадастралния план на м. „К. вада“ в землището на [населено място],[жк], при съседи: К. В., С. Г. и С. С.. Посочил, че е установено, че имот пл. № ......е съседен от север на имот пл. № ........и в одобрената кадастрална карта е отразен като поземлен имот с идентификатор ........... Оттук съдът заключил, че имотът, придобит по замяна от наследодателката на ответниците, част от който през 1975 г. е предмет на дарение, е имот пл. № ..., к. л. ...по кадастралния план на м. „К. вада“ и е различен от имота, възстановен на ищците. Съдът посочил, че от значение е и фактът, че в имота има барака, която не подлежи на заснемане в кадастралната карта и съгласно пар. 1в, ал. 3 от ПЗР на ППЗСПЗЗ тази постройка не представлява сграда, която да не позволява възстановяването на собствеността.

Правопрекратяващото възражение за изтекла в полза на ответниците по иска придобивна давност въззивният съд е намерил за неоснователно, като е изложил съображения, че началният момент, от който започва да тече придобивна давност за имоти, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, е моментът, в който обектът на собственост е индивидуализиран в съответния индивидуален административен акт, когато този момент следва влизането в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ на 22.11.1997 г. В случая решението за възстановяване на собствеността е от 19.09.2013 г., а искът е предявен на 06.03.2018 г., при което положение не е изтекъл дори краткият давностен срок, който по принцип е приложим в хипотеза като разглежданата предвид разрешението, дадено в ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди и да прецени всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно или може да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля.

По този въпрос според касаторите въззивното решение противоречи на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и на решения на състави на ВКС: решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на І-во г. о., решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ІV-то г. о., и решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ-ро т. о. С изложението касаторите представят и определение № 187/28.04.2021 г. по гр. д. № 4044/2020 г. на ВКС, І-во г. о.

Трайна и безпротиворечива е практиката на ВКС, включително и задължителната, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като съдът е длъжен да мотивира решението си съответно на изисквания на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, да обсъди и реално прецени всички доказателства по делото заедно и поотделно, по вътрешно убеждение, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, да изложи мотиви за това, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните; приема се също, че съдът не може да преиначава заключенията на вещите лица, нито да обсъжда избирателно част от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез ползването на експертни знания; съдът не е длъжен да възприеме заключенията на вещите лица, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал, защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема за установено по вътрешно убеждение при съвкупна преценка на всички доказателства /представеното с изложението определение № 187/28.04.2021 г. по гр. д. № 4044/2020 г. на ВКС, І-во г. о., с което е допуснато касационно обжалване, се позовава на решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ІV-то г. о./.

Въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика, а изложеното от касаторите, с което мотивират поставянето на въпроса, не съответства на мотивите към въззивното решение. Така, не съответства на мотивите твърдението на касаторите, че въззивният съд не е взел предвид техническите експертизи, нито ги е анализирал в решението. Съдът изрично е обсъдил констатациите на вещото лице инж. П. относно индивидуализацията на нивата, описана в нотариалния акт от 1932 г., който легитимира наследодателя на ищците за собственик, обсъдени са заключенията и на вещите лица инж. Д. Ч. и инж. Г. Г., и е прието, че представените по делото документи за собственост, решението на общинската служба по земеделие и анализът на трите вещи лица, защитили заключенията си пред двете инстанции, са достатъчни, за да легитимират ищците като собственици на частите от имота, владян от ответниците. Във връзка с оспорване заключението на вещото лице инж. Д. Ч., че идентифицирането на имота е осъществено чрез анкетиране и липсва идентичност по съседи, по делото е представено писмо изх. № РД-12-02-14046/1/18.11.2020 г. на общинската служба по земеделие, според което за имот пл. № ..., к. л. ...., .......в м. „С.“ не е провеждано анкетиране по чл. 18д, ал. 4 ППЗСПЗЗ за уточняване на границите е имотът не е включен в картата по чл. 18г, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Действително, въззивният съд само е възпроизвел съдържанието на писмото, без да направи извод дали експертното заключение в оспорената част е опровергано или не от това писмено доказателство, но не това е решаващото в случая. Решаващо е становището на съда, което е в съответствие със съдебната практика на ВКС, че в случаите, когато ответник по иска за ревандикация на възстановена по реда на ЗСПЗЗ земеделска земя не заявява свои права към момента на обобществянето, той не може да оспорва идентичността между притежавания от наследодателя на ищеца и възстановения имот, независимо от обстоятелството, че правото на собственост е признато в административна процедура, в която ответникът не е участвал. Приложното поле на косвения съдебен контрол, осъществяван от гражданския съд върху влезлите в сила решения на общинските служби по земеделие, не обхваща възражението, че възстановеният имот не е бил собственост на ищеца, респ. на негов наследодател, към момента на образуване на ТКЗС, тъй като на практика с това възражение се повдига спор за материално право по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, страни по който могат да бъдат само лица, които са заявили имота за възстановяване /решение № 161/29.07.2014 г. по гр. д. № 6153/2013 г. на ВКС, I-во г. о./. Съдебната практика приема, че в тези случаи решението на общинската служба по земеделие за възстановяване на правото на собственост на ищеца върху земеделската земя е достатъчно и неоспоримо от ответника доказателство, че тази земя е била собственост на наследодателя на ищеца към момента на нейното коопериране; не е нужно да бъде посочвано основанието за придобиване на собствеността от наследодателя на ищеца преди кооперирането на имота, нито кога и по какъв начин имотът е бил включен в ТКЗС - това са факти, които са от значение за възстановяването на собствеността, които обаче са били преценени от общинската служба по земеделие при постановяване на решението ѝ /решение № 206/03.01.2018 г. по гр. д. № 380/2017 г. на ВКС, I-во г. о./. На последно място следва да се посочи, че въззивнит съд е обсъдил както писмените доказателства във връзка със замяната и последвалата разпоредителна сделка, така и възражението на ответниците за придобиване на спорния имот по давност, включително и като се е съобразил с разрешението, дадено в ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Ето защо предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос не са налице.

2. Дали решението на общинската служба по земеделие е достатъчно, за да легитимира ищците като собственици на възстановената земеделска земя/имот.

За да поставят този въпрос, касаторите се позовават на решение № 222/16.03. 2010 г. по гр. д. № 489/2009 г. на ВКС, І - во г. о. В него е разгледан спор за собственост на земеделска земя, възстановена на ищците от общинската служба по земеделие в стари реални граници, при противопоставено от ответниците право на собственост, основано на покупко-продажба от ТКЗС съгласно чл. 11 от Примерния устав на ТКЗС. Прието е, че след като правото на собственост на наследодателката на ищците е признато в административна процедура, в която ответниците не са участвали, тяхното възражение не е недопустимо, независимо че не заявяват свои права върху имота по земеделската реституция. По съображения, че не е доказано кога имотът е бил придобит от наследодателката на ищците и на какво основание, какви са били неговите граници и факта на внасянето му в ТКЗС, дали заявеният имот е идентичен с възстановения и с продадения от ТКЗС, е прието, че след проведения косвен съдебен контрол на издаденото от общинската служба по земеделие решение за възстановяване, правото на собственост на ищците не е доказано, и искът е отхвърлен.

След постановяване на това решение е прието ТР № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по пар. 4а или пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие /ОСЗ, ОСЗГ, ПК/, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права - че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване по пар. 4а или пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове; той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията.

Съдебната практика на ВКС, последвала приемането на тълкувателния акт, е безпротиворечива, че поради принципното му значение той намира приложение не само по споровете за собственост на земеделска земя, предоставена на ползватели по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет, но и в случаите, когато ответникът по такива спорове не противопоставя свои права към момента на обобществяването на земята; той може да противопоставя само възражения, основаващи се на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя, които изключват правата на ищците. В този смисъл са например решение № 237/16.01.2014 г. по гр. д. № 5/2013 г. на I-во г. о., решение № 26/12.06.2013 г. по гр. д. № 12/2011 г. на I-во г. о., решение № 206/03.01.2018 г. по гр. д. № 380/2017 г. на I-во г. о., решение № 161/29.07.2014 г. по гр. д. № 6153/2013 г. на I-во г. о., решение № 111/21.06.2017 г. по гр. д. № 3709/2016 г. на I-во г. о., и др. В решение № 266/22.10.2013 г. по гр. д. № 3513/2013 г. на I-во г. о., изрично е прието, че принципните разсъждения на ТР № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС следва да се приложат и в случаите, при които спорът за собственост протича между лицата, позоваващи се на реституция по ЗСПЗЗ от една страна и от друга - лица, които противопоставят права върху същия имот, произтичащи от замяна по ЗТПС /отм./. А след като ответниците по настоящото дело не твърдят те или техен наследодател да са притежавали собствеността на възстановения на ищците имот към момента на обобществяването му, съдът не е имал основание да упражнява косвен съдебен контрол за законосъобразност върху решението на общинската служба по земеделие от гледна точка на това дали наследодателят на ищците е бил действителен собственик на възстановения имот към релевантния минал момент и дали притежаваният и възстановеният имот са идентични.

Като постановено в съответствие с актуалната съдебна практика на ВКС въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. По въпроса: „необходимо ли е при спор за собственост към настоящия момент да се установи дали наследодателят на ползващите се лица от решението на общинската служба по земеделие е притежавал имота към момента на внасянето му в ТКЗС, дали имотът е бил изобщо внесен в ТКЗС и дали внесеният имот е идентичен с възстановения с решението на общинската служба по земеделие“, касаторите се позовават на противоречие с решение № 138/23.03.2010 г. по гр. д. № 2463/2008 г. на ВКС, І-во г. о. /касационното обжалване по това дело е допуснато с представеното с изложението определение № 146/26.02.2009 г./. С него е прието, че ответникът по ревандикационен иск в хипотеза на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, който основава правата си на договор за продажба, сключен след образуване на ТКЗС, може да защити правата си, като въведе възражение, че наследодателят на ползващите се от решението на поземлената комисия /общинската служба по земеделие/ лица не е притежавал имота към момента на внасянето му в ТКЗС. При разрешаването на спора по същество е прието, при позоваване на заключение на вещо лице, че при липса на данни за индивидуализацията на внесените имоти не може да се установи идентичността им с имота, описан в решението за възстановяване, а оттам не може да се приеме, че това решение може да послужи като основание за уважаване на предявения ревандикационен иск, доколкото, за да бъде възстановено право на собственост в стари реални граници, следва да се установи по категоричен начин, че наследодателят на заявилите имота за възстановяване лица е бил негов собственик преди образуването на ТКЗС.

По съображенията, изложени при отговора на втория въпрос, това решение не може да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

4. Има ли приоритет по-рано вписаният акт/документ за собственост при конкуренция на вписванията.

Касаторите считат, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 1692/14.12.2000 г. по гр. д. № 661/2000 г. на ВКС, ІV - то г. о.

По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване. Видно от представеното решение, конкуриращите по делото страни са черпели права от решения, постановени по искови молби, подлежащи на вписване. Прието е, че при конкуренция на вписванията приоритет има по-рано вписаният акт. В хипотезата по настоящото дело конкуренцията на права се разрешава не от поредността на вписванията на н. а. № 119/1966 г. и на решението за възстановяване на собствеността, както смятат касаторите, а от разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, според която при извършена замяна по реда на ЗТПС /отм./ правото на собственост се възстановява на лицата, притежавали имота преди замяната, освен когато полученият по замяна недвижим имот е застроен или с него са извършени разпоредителни сделки, като при наличието на някоя от тези две хипотези замяната запазва действието си. В случая замяната не запазва действието си, тъй като е прието, че липсва идентичност между възстановения имот и имота, предмет на замяната и частично на дарението. Ето защо представеното решение е неприложимо към разглеждания случай, а това означава, че общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което се поддържа по всички поставени въпроси, само е споменато в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но не е мотивирано съгласно разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо и на това основание касационно обжалване не може да се допусне.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 3 000 лева по договор за правна защита и съдействие серия А, № ............/08.11.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.