Определение № 1778 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4458/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Република България и от Б. В. С., против въззивно решение № 489/08.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3421/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 29.06.2021 г. по гр. д. № 8659/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Б. В. С. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 35 000 лева до 50 000 лева и Прокуратурата на Република България е осъдена да плати на Б. В. С. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ разликата над 35 000 лева до 50 000 лева/т.е. 15 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по пр. пр. 4-1101/2012 г. по описа на СГП, ведно със законната лихва върху тази разлика от 15.07.2016 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сумата 1451,12 лева разноски по делото; потвърдено е решението в останалата част, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за сумата от 35 000 лева и отхвърлен за разликата над 50 000 лева до 250 000 лева. Ищецът Б. В. С. обжалва въззивното решение в частта, в която е отхвърлен иска за разликата от 50 000 лева до 250 000 лева, а ответникът по исковата молба Прокуратура на Република България в частта, с която е осъден да заплати обезщетение на ищеца. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл. 52 ЗЗД, който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001 г., поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение, както и по въпроса свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, за който се позовава на противоречие с решения постановени по реда на чл. 290 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор адв. Л. Н. – пълномощник на Б. В. С., в който излага съображения, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на решението. Претендира разноски. В касационната жалба на Б. В. С. се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: „В настоящия случай имат ли и какво количествено изражение върху размера на присъденото обезщетение тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 302а от НК, предвиденото наказание за това престъпление, продължилото 4 години ДП, както и търпяната в продължение на 4 месеца МНО „Задържане под стража”, както и 2 месеца „Домашен арест”?“; „В настоящия случай какви са базовите критерии и какво е количественото им отражение върху размера на присъденото обезщетение в контекста на тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 302а от НК, предвиденото наказание за това престъпление, продължилото 4 години ДП, както и търпяната в продължение на 4 месеца МНО „Задържане под стража” и 2 месеца „Домашен арест”?“; „Липсата на съдебна практика за обезщетение по ЗОДОВ за незаконно обвинение по чл. 302а от НК налага ли създаването на такава, или за точното прилагане на закона и развитието на правото е достатъчна и съдебна практика, касателно по-леки престъпления, с най-леките МНО? Създаването на такава практика би ли се отразило, как и защо върху размера на присъденото на С. обезщетение?“ и „В случай, че се приеме, че създаването на съдебна практика по конкретния казус не е необходимо, коя съдебна практика е приложима и сходна към настоящия казус?“. Ответникът по жалбата Прокуратура на Република България не е подал отговор и не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради отсъствието на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и твърденията на страните във въззивните жалби е приела, че спрямо ищеца е било повдигнато обвинение за извършване в качеството му на длъжностно лице на престъпление по чл. 302а, вр. с чл. 302, т. 1, вр. с чл. 301, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК. За деянието по повдигнатото на 17.07.2012 г. обвинение било образувано досъдебно производство № 19-П/2012 г. по описа на СО-СГП, нов номер ДП № 188/2013 г. по описа на НСлС, пр. пр. 4-1101/2012 г. по описа на СГП. На 17.12.2014 г. по реда на чл. 369, ал.1 НПК на СГП е била дадена възможност да внесе за разглеждане в съда обвинителния акт срещу ищеца. СГП спазила указания срок и било образувано нохд № С-40/2015 г. по описа на СГС. Последното е прекратено, на основание чл. 369, ал. 4 НПК с влязло в сила определение от 05.06.2015 г. Въпреки това, обвинението срещу ищеца е внесено отново в съда, като е образувано нохд № С-19/2016 г. по описа на СГС. Новообразуваното дело е прекратено с разпореждане на съдията докладчик от 30.05.2016 г., което е влязло в сила на 15.07.2016 г. Наказателното производство е приключило в досъдебната му фаза за срок от четири години, който не е разумен, за което свидетелства проведената процедура по чл. 369, ал. 1 НПК, както и факта, че несъобразеното с процесуалните правила поведение на ответника /повторно внасяне на обвинението в съда при влязло в сила прекратяване на наказателното производство/ е удължило с една година периода на наказателно преследване срещу ищеца. Спрямо ищеца е била приложена за близо четири месеца мярка на процесуална принуда „задържане под стража“; за два месеца – „домашен арест“ и за около година – „парична гаранция“. За да определи справедливия размер, съдът е взел предвид,че наказателното производство е приключило в досъдебната фаза, извън разумния срок; обвинението е за тежко умишлено престъпление, извършено от ищеца като длъжностно лице; за около година от периода на наказателното преследване ищецът е бил с мярка за неотклонение, като близо четири месеца – най-тежката „задържане под стража“; налице са доказателства, че обвинението е добило публичност в национален мащаб, предвид отразяването му в национални медии. Посочил е, че медийното отразяване на наказателното производство срещу ищеца не е вреда, а обстоятелство, което влияе върху интензитета на вредите от злепоставяне/накърняване на доброто име на незаконно обвинения и на преживения от него стрес, т. е. преценява се на плоскостта на чл. 52 ЗЗД. Обвинението срещу ищеца е отразено масово, макар и в рамките на кратък времеви интервал, и е коментирано от градския прокурор Н. К. в официално интервю, достъпно на уеб адрес за практически неограничен кръг лица. Незаконното обвинение е имало силно негативно отражение върху личността и начина на живот на ищеца. Накърнено е било доброто му име и професионалното му достойнство, градени в продължение на години и това е създало за него трайни неблагоприятни последици в професионален и личен план. Тревожността и потиснатостта на ищеца са били интензивни през целия период на незаконното обвинение, смущението в социалното общуване е продължило и след прекратяване на наказателното преследване. Очакванията и изискванията на обществото за почтеност към лицата, заемащи подобна на длъжността на ищеца /разузнавач ІV степен в отдел „Контратероризъм“ към ГДБОП –МВР/, са завишени. Неоснователното обвинение на тези лица, особено когато е за престъпление във връзка със службата им, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Всичко изложено е мотивирало съда да присъди по-висок размер на претендираното обезщетение. Съдът е съобразил констатциите на вещото лице, че заболяванията на ищеца, диагностицирани близо година и половина след повдигане на обвинението - гастрит, рефлукс и херния, са хронични, като развитието им до изявена болестна симптоматика изисква продължителен период от време, а стресът или приемането на некачествена храна за периода на престоя на ищеца в ареста, не може да са първопричина за възникването им и следва да се считат провокиращи изявата на симптомите фактори. Ответникът не носи отговорност за вредите от лошите условия в ареста по време на изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража“, тъй като условията в ареста са под контрола на ГДИН към Министъра на правосъдието, поради което вреди от несъответствието им с нормативно установените изисквания се реализират по административен ред. От свидетелските показания пък не е доказан разрива в интимните отношения на ищеца. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България Поставеният първи правен въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението актове на Върховния касационен съд. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай“ и, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай“. Разглежданият казус не е такъв. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – липсва причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и част от претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения са такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност“. В случая касаторът не е обосновал в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Поставеният материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В обжалваното решение са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение. Освен това определения размер на обезщетението по представените съдебни решения не може да бъде критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело. Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. По касационната жалба на Б. В. С. Съгласно задължителната практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Съобразил е тежестта на обвинението, продължителността на производството над разумния срок, взетите по отношение ищеца мерки за неотклонение и повторното внасяне на обвинителен акт в съда, въпреки влязлото в сила определение на САС за прекратяване на наказателното производство срещу ищеца, които са създали стрес, неудобство, притеснения и дискомфорт. Така зададени въпросите, преценени и във връзка с наведените от касатора в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съображения, се отнасят към правилността на направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и относимите към предмета на доказване факти и по същество представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Освен това, наличието на задължителна практика по въпросите изключва поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросите да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора на страните не следва да се присъждат разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.