Определение № 50623 от 18.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2363/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Б.К.Металинвест“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 10276 от 30. 03. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Тринадесети състав по в.т.д. № 1338 по описа на съда за 2020 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 37 от 20. 03. 2018 г., постановено от Врачански окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 98 по описа на съда за 2017 г., с което по предявен от „ИНВЕСТБАНК“ АД срещу касатора и „Ревивал 2013 М“ ЕООД /н./, ЕИК:[ЕИК], и с участието в производството на синдика на дружеството в несъстоятелност, иск с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, е признато за установено несъществуването на вземания на касатора „Б.К.Металинвест“ ЕООД, към „Ревивал 2013 М“ ЕООД /н./ за сумата 381000 лв. - договорна неустойка, и за сумата 4000 лв. - задължение по чл. 93 от ЗЗД, произтичащи от предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти от 23. 01. 2017 г., включени в списъка на приетите вземания на кредитори на „Ревивал 2013 М“ ЕООД /н./, одобрен с определение № 434/05. 10. 2017 г. по т.д. № 39/2017г. по описа на Врачански окръжен съд, Търговско отделение, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Претендира се неправилност на изводите на въззивния съд, споделил съображенията на първоинстанционния такъв за това, че предварителният договор за покупко-продажба на недвижими имоти, от който произтичат процесните вземания, е нищожен, като абсолютно симулативен на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Твърди се недоказване по делото от страна на ищеца, върху когото законът възлага доказателствената тежест за това, на симулативния характер на процесния договор между касатора и несъстоятелния длъжник, а приемането от страна на съда на обратното – за извършено при нарушаване на съдопроизводствените правила за посочването и събирането на доказателства в процеса, и за тяхната оценка от страна на съда. Оспорват се по същество изводите на съда в насока на това, че размерът на процесната неустойка, който е по-голям от продажната цена на имотите, свързаността между едноличните собственици на капитала и представляващите двете дружества – страни по процесния договор, които са баща и син, както и сключването на самия договор в период, в който несъстоятелния длъжник е бил неплатежоспособен, са индиции за симулативност на договора.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният иск правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ да бъде отхвърлен, със законните последици, претендират се разноски съобразно изхода на делото за всички инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с бланкетното твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, както и очевидна неправилност на въззивното решение по см. на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Конкретно се твърди, че:

1. В противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е приел за доказано по делото, че процесният предварителен договор е нищожен, като абсолютно симулативен по см. на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Сочи се, че съществуващата задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК /цитирани са решение № 198/10. 08. 2015 г. по гр.д. № 5252/14 г. на Четвърто г.о. на ВКС и решение № 337/27. 10. 2015 г. по гр.д. № 1430/2015 г. на Четвърто г.о. на ВКС/ е в смисъл, че привидността се установява по несъмнен начин само с „обратно писмо“, както и с признание на иска, което е неоттегляемо – обстоятелства, които не са налице по делото, поради което и в случая симулацията е останала недоказана, а изводите на съда за установено по делото наличието на т.нар. „начало на писмено доказателство“, съответно – и даването на възможност за ищеца да ангажира свидетели за установяване на симулацията на процесния договор, са незаконосъобразни.

2. С обжалваното решение очевидно неправилно са интерпретирани събрани по делото доказателства, която неправилна интерпретация е довела до очевидно неправилни изводи на въззивния съд по съществото на правни спор, а оттук – и до очевидна неправилност на постановения съдебен акт. Излага се, че не са годни доказателства за установяване на твърдяната от ищеца симулация, възприетите като такива от въззивния съд - краткият срок за сключване на окончателен договор, свързаността на лицата по предварителния договор и размерът на договорената, процесна неустойка, като надхвърляща продажната цена. Претендира се противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 140/20. 03. 2006 г. по т.д. № 408/2005 г. на Четвърто „А“ отделение на ВКС, според което при търговска сделка страните сами определят предварително дължимата неустойка, за която също предварително знаят, че не може да бъде намалявана поради прекомерност, съобразно чл. 309 от ТЗ. По отношение интерпретацията на свързаността между собствениците и представляващите дружествата – страни по процесния предварителен договор, се излага противоречие с цитирано решение на Софийски апелативен съд. Оспорват се изводите на въззивния съд, базирани на периода на сключване на процесния предварителен договор, както и тези в насока на това, че сделката може да увреди кредиторите на несъстоятелността, като се излага, че договорът е предварителен, облигационен и няма вещноправно действие, в какъвто смисъл се цитира решение № 587/21. 06. 2007 г. по т.д. № 241/2007 г. на Търговска колегия на ВКС, за което се твърди да е постановено в производство по чл. 290 от ГПК.

Ответникът по касация „ИНВЕСТБАНК“ АД в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не претендира разноски за касационното производство.

Несъстоятелният търговец „Ревивал 2013 М“ ЕООД /н./ и неговият синдик не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което установителният иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ е уважен, въззивният съд е приел в решаващите си за изхода на спора във въззивната инстанция изводи, обективирани в мотивите към обжалваното решение, че в случая ищецът има качеството на трето за сделката лице, което води до приложимост на разпоредбата на чл. 165, ал. 2, изр. 2 от ГПК, изключваща ограниченията за доказване симулативността на увреждащия акт по отношение на тази категория лица. При това положение и без писмен документ, изхождащ от страната по сделката може да се разкрива нейната привидност, тъй като третото за сделката лице не е участвало в нейното сключване и не може да разполага с необходимите му писмени доказателства, които разкриват истинските отношения между страните. В случая при преценка основателността на иска за разкриване на абсолютна симулация, въззивният съд е счел, че установените по делото обстоятелства: съществуващата пряка родствена връзка между страните по сделката; размерът на уговорената неустойка – трикратният размер на продажната цена; уговореният кратък срок за сключване на окончателния договор – само два дни; сключеният още в деня на дължимото изпълнение договор за залог на търговското предприятие на продавача; наличието на пълно съдействие от страна на залогодателя за реализиране правото на заложния кредитор да събере вземанията си по договора; липсата на обичайни за предварителния договор клаузи, като описание на документи, с които продавачът се легитимира като собственик и на такива, които следва да се представят при сключването на окончателен договор; неспоменаването на наличната договорна ипотека в полза на „ИНВЕСТБАНК“ АД и липсата на реципрочност на договорената неустойка, в своята съвкупност /а не като отделни обстоятелства, каквато тяхна преценка прави „Б.К.Металинвест“ ЕООД/, водят до извода за липсата на обща воля на страните за сключване на окончателен договор, с което само за пред трети лица е създадена привидна правна последица на обвързаност от предварителния договор, но каквито последици страните не желаят, поради което и предварителният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, като абсолютно симулативен. Съдът е приел още, че процесният договор е насочен срещу трети лица – кредиторите на несъстоятелния длъжник с цел намаляване на имуществото му, чрез заплащане на неустойка и задатък в двоен размер, поради което и като породено от нищожен договор, приетото в производството по несъстоятелност вземане не съществува.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.

В конкретният процесен случай изложението на касатора на основания за допускане на касационно обжалване въобще не съдържа формулирани правни въпроси, отговорите на които да са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Това не е така само поради обстоятелството, че твърденията в изложението не съдържат въпроси, формулирани именно във въпросителна от формално-граматическа гледна точка форма като такива, но и защото от съдържанието на изложението въобще не би могъл да се извлече конкретен правен въпрос, бил той материалноправен или процесуално правен, даже и да е формулиран като правно твърдение, но имащо връзка с решаващите изводи на въззивния съд в мотивите му, и сочещо на възможно противоречие с практиката на ВКС и ВС по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В случая твърденията на касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, изцяло преповтарят оплакванията му в касационната жалба срещу правилността на въззивното решение и имат правната характеристика на касационни основания по чл. 281 от ГПК. Същите обаче са относими изцяло към правилността на решението и подлежат на разглеждане в същинското касационно производство, след евентуалното допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не и на преценка в рамките на настоящото производство по допускане на такова обжалване.

Само поради изложеното и при съобразяване на цитираната по-горе задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, обективирана в т. 1 от ТРОСГТВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., касационно обжалване на въззивното решение на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, не може да бъде допуснато.

Не е налице и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният негов порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това – при обикновен прочит, и без за това да се налага някакъв нарочен анализ на приетото в мотивите, и на постановеното от съда. В случая очевидната неправилност се обосновава от жалбоподателя с твърдения, че съдът е извършил очевидно неправилна интерпретация на доказателствата по делото, довела до очевидно неправилни изводи, и до очевидна неправилност на самото решение. Така изложеното обаче също е относимо изцяло към правилността на извършената от съда преценка на доказателствата по делото, и на правните твърдения и доводи на страните по делото, без при това от съдържанието на решението и на мотивите към него да се разкрива такъв тежък негов порок, че същият да води до очевидната му неправилност в смисъла, обяснен непосредствено по-горе.

По изложените съображения, касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация не претендира такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение