Определение № 89 от 11.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 1130/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. Н. И. от [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 17 от 15.01.2018 г., по в.т.д. №496/2018 г., с което е потвърдено определение на Варненския окръжен съд № 2039 от 03.07. 2017 г., по т.д. № 313/2017 г., имащо характер на решение и е отказано възобновяване на спряното производство по несъстоятелност на „МИЛИНВЕСТ” ЕООД / н/, Варна, на основание чл.632, ал.2 ТЗ. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че в случая новооткрито имущество на несъстоятелния длъжник, което да е достатъчно за покриване на началните разноски на производството, липсва. За несъобразен със закона и доказателствения материал по делото счита и извода на въззивната инстанция, че притежаваният от търговеца-ЮЛ актив не е бързо ликвиден, излагайки подробни писмени съображения в подкрепа на въведените оплаквания и доводи. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с твърдение за очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК (редакция ДВ бр.86/2017г.). Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не изразява становище. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, е подадена в рамките на установения преклузивен срок от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че съдебният акт на В., с който е отказано възобновяване на спряното производство на „МИЛИНВЕСТ“ЕООД(н) и е предмет на предприетото въззивно обжалване притежава правната характеристика на решение, независимо от наименованието, дадено му от първостепенния съд и в съответствие с разпореденото от чл.613а, ал.1 ТЗ подлежи на инстанционен контрол по реда на ГПК пред Варненския апелативен съд. При обосноваване на крайния правен резултат по делото Варненският апелативен съд, въз основа на извършената самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, е счел за установено от фактическа страна, че с влязло в сила решение на В. № 261 от 10.04.2017 г. търговското дружество-настоящ ответник „МИЛИНВЕСТ“ ЕООД(н), намиращо се, към този момент, в производство по ликвидация, е обявено в неплатежоспособност с начална дата 15. 02. 2012 г., на основание чл.608, ал.4 във вр.с ал.1 ТЗ. Със същото решение В. е обявил длъжника - „МИЛИНВЕСТ“ЕООД в несъстоятелност и на осн. чл.632, ал.5 във вр.с ал.1 ТЗ производството е спряно. Позовавайки се на разпоредените от закона правни последици, произтичащи от влизане на решението в законна сила, решаващият състав на Варненския апелативен съд е извел правен извод, че наличието на предпоставките за спиране на производството по несъстоятелност по см. на чл.632, ал.1 ГПК е установено, поради което въпросът дали наличното имущество на несъстоятелния търговец е било достатъчно или не за покриване на необходимите начални разноски, които безспорно не са предплатени по реда на чл.629б ТЗ ,не е допустимо да бъде отново ревизиран. Като съобразен със закона и с доказателствения материал по делото е възприет и извода на В., че дори и дружеството длъжник да притежава необявен до момента по делото недвижим имот – идеална част от застроен терен и самостоятелен обект, след реализирано право на строеж, учредено между съсобственици, то доколкото осребряването му ще е значително затруднено, поради неясен градоустройствен и правен статут на същия, същото не притежава характер на бързо ликвидно, т.е. успешно да послужи чрез реализацията си за покриване необходимите разноски за провеждане втората фаза от спряната несъстоятелност. При обосноваване неотносимостта на втория посочен актив, с който настоящият жалбоподател е обосновал искането за възобновяване спряното производство по несъстоятелност - самостоятелен обект с предназначение на ап.2, ет.2, находящ се на административен адрес в [населено място], [улица], въззивната инстанция се е позовала на факта, че като предмет на предявен от друг кредитор конститутивен иск по чл.135 ЗЗД, този имот, към релевантния за настоящия правен спор момент, не е в патримониума на длъжника. Нещо повече, съобразявайки правните последици, произтичащи от осъществената с П. иск защита, различна от защитата по чл.649, ал.1 ТЗ, Варненският апелативен съд е счел, че дори и при благоприятен изход за ищеца-кредитор, различен от настоящия касатор, то евентуално отреченото разпоредително действие на длъжника „МИЛИНВЕСТ“ ЕООД (н) и неговата относителна недействителност няма по никакъв начин да се отрази на масата на несъстоятелността или на вземането на друг кредитор. Въз основа на така установените факти и след подробно обсъждане актуалното състояние и на недвижимия имот гараж, придобит чрез разпоредителна сделка по нот.акт № 73/25.04.2006 г. на нотариус К. Паунова при В., решаващият състав на въззивната инстанция е отрекъл който и да е от тези конкретни активи на ответното ЮЛ, сочени от молителя – настоящ жалбоподател, да е достатъчен за покриване на разноски по см. на чл. 632, ал.2 ТЗ. Възприетото разрешение е допълнително аргументирано и със законовото правило на чл. 639б, ал.4 във вр. с чл.677, ал.1, т.8 ТЗ, според което при обявена несъстоятелност, продажбата на актив, целяща покриване на разноски може да се извърши само след решение на Събранието на кредиторите –задължителен колективен орган на производството по несъстоятелност, какъвто безспорно по настоящето дело не е бил конституиран. Отделно са изложени и съображения, че доколкото самата продажба на активите на несъстоятелния длъжник и при взето решение на Събранието на кредиторите, налага по необходимост извършване на разноски, както за текущо разплащане, вкл. предвиденото в чл.639, ал.1 ТЗ, така и разходи за оценка,за възнаграждение на счетоводител и пр., то твърдяният актив не само не би могъл да ги обезпечи, но по арг. от чл.661, ал.3 ТЗ би превърнало синдика в кредитор, нарушавайки въведена с чл.655, ал.2 ТЗ изрична забрана. Поради липса на ангажирани в процеса доказателства, че извършените в предходен период плащания на длъжника са налични и се съхраняват понастоящем в касата на търговеца,въззивната инстанция е отхвърлила, като неоснователно, възражението на Н. за съществуване на и вземания, реализирани от последния, които по размер превишават официално обявените в приложените приходни документи. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Очевидната неправилност по см. на чл.280, ал.2 ГПК, която като квалифицирана форма на неправилност насочва към особено тежки пороци на въззивния съдебен акт, не е идентична с основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Според формираната съдебна практика по приложението на чл. 280, ал.2 ГПК(редакция ДВ бр.86/2017 г.), за да е налице очевидна неправилност, като предпоставка за достъп до касационен контрол следва порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт, е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда "prima facie" - без необходимост от допълнителен анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или на необоснованост. Тъй като определението "очевидно" несъмнено съдържа субективен елемент, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт по см. на чл.281, т.3 ГПК всякога се извършва и въз основа на обективни критерии. В този см. очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма /extra legem"/. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Няма да обоснове очевидна неправилност и ще е необходимо да са налице предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК и при неправилно решени от съда спорни въпроси относно конкретния приложим закон, действието на правните норми във времето и др.. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и съдебния акт на въззивния съд, постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушение правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е нищожно, не е недопустимо, нито е постановено при прилагане на закона в неговия противоположен смисъл или извън закона. Съдът не е разрешил делото и въз основа на отменена или несъществуваща правна норма, нито грубо е нарушил правилата на формалната логика. Следователно, доколкото случая касаторът не е формулирал правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, а се е позовал единствено на чл.280, ал.2 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд не следва да бъде допуснато. Отделно е, че възприетото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.630, ал.2 ТЗ и критериите въз основа на които се извършва преценката дали разходите биха могли да се покрият от наличното, принадлежащо на длъжника имущество, е в пълно съгласие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС. Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правила на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС,ТК не присъжда такива. Мотивиран от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС