Определение № 1554 от 02.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 856/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. И. Т. против решение № 59/14.01.2026г. по гр.д.№ 1972/2025г. на Окръжен съд – Пловдив, в частта му с която е потвърдено решение № 1363/24.03.2025г. по гр.д.№ 14696/24 г. на Районен съд – Пловдив, с което Ж. Т. е осъдена да заплати на Агенция за събиране на вземания„ ЕАД / Агенцията, насетне в определението /, на основание чл. 23 ЗПК, сумата от 13 065,35 лева, представляваща остатъчна част от чистата стойност на кредита, по сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. – клон България„ и Ж. Т. договор за потребителски кредит № PLUS – [ЕГН].12.2021 г., вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 15.02.2022 г. на Агенцията. Касаторът намира, че произнасяйки се по осъдителен иск на ищеца срещу ответницата, какъвто не е предявен – нито на приетото от съда основание – чл. 23 ЗПК, нито по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД / производството инициирано по установителни искове на Агенцията, по реда на чл. 422 ГПК и в евентуалност от отхвърляне на установителните, като основани на предсрочна изискуемост на кредита – осъдителни искове за вземания по кредита с настъпил падеж по погасителен план /, съдът е постановил недопустимо съдебно решение, в разрив с принципа на диспозитивното начало в процеса. В евентуалност касаторът се позовава на неправилност на въззивното решение, поради съществени процесуални нарушения, изразяващи се в игнориране на релевантни за спора обстоятелства, за сметка на други, незаявени по надлежния ред от страните. Страната твърди незаконосъобразен отказ на въззивния съд, да събере значими за изхода на делото писмени доказателства, въпреки въведен с въззивната жалба изричен довод, че поради нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, делото е останало неизяснено от фактическа страна, в частност – относно факта, че ответницата – кредитополучател е усвоила договорената главница по кредита. Насетне касационната жалба възпроизвежда въззивния довод на страната, накратко състоящ се в следното: от заключението на приетата в първоинстанционното производство ССЕ, за страната възникнало съмнение относно факта на усвояване на главницата по кредита, предвид което е отправила доказателствено искане / молба вх. № 21186/24.02.2025 г. /, за задължаване ответника да представи платежното нареждане, с който първоначалния кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.- клон България„ е разпоредил превода на сумата в полза на ответницата, ведно с извлечения от счетоводните книги на същия и на Агенцията – цесионер и справка за получени от Агенцията плащания. Неуважаването на това доказателствено искане опорочава, според касатора, обосноваността на извода на съда, за дължима главница по кредита. Сочи се и неуважено от първоинстанционния съд искане, за представяне от ответника на договора за кредит и подробния погасителен план към същия, тъй като представеният с исковата молба, въз основа на който е работило вещото лице по допуснатата ССЕ, не бил предоставеният на кредитополучателя. Страната счита представянето им значимо за противопоставената от нея неравноправност на договорни клаузи, вкл. за отричането им да са индивидуално договорени. Ответната страна – „Агенция за събиране на вземания„ ЕАД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на правен въпрос, в евентуалност - поради неудовлетворен допълнителен селективен критерий, тъй като въззивният акт не е постановен в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания„ЕАД против Ж. И. Т., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, за установяване вземания на ищеца към ответницата, възникнали на основание сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. – клон България„ договор за потребителски кредит от 2021 г., прехвърлени от кредитодателя в полза на ищеца с договор за цесия от 15.02.2022 г., и предявени в евентуалност осъдителни искове за изискуеми, съобразно погасителния план към договора за кредит, вземания по същия. С отговора на исковата молба ответницата е оспорила исковете с възражения срещу действителността на договора за цесия, противопоставимостта му спрямо нея, поради неуведомяване от цедента, настъпването на предсрочна изискуемост по кредита, твърдейки и нищожност на договора, като сключен в противоречие с добрите нрави, поради прекомерно висок размер на възнаградителната лихва. С отговора не е въведен спор относно усвояването на главницата по кредита. Във връзка със заключението на ССЕ, допусната по делото, ответникът допълнително е конкретизирал основания за недействителност на договора за кредит, които първоинстанционният съд е разгледал, независимо от момента на въвеждането им в спора, позовавайки се на служебното си задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор с потребител, съгласно приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк .дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Приел е, че договорът за потребителски кредит е недействителен в цялост, на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – некоректно посочен ГПР, в относимост към разхода от дължима от кредитополучателя застрахователна премия. На това основание установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК на Агенцията са отхвърлени, а на основание чл. 23 ЗПК ответницата е осъдена да върне на ищеца остатъчната стойност на главницата по кредита, определена като от усвоената главница са приспаднати изплатените от ответницата суми, в погашение както на главница, така и на възнаградителни лихви и застрахователна премия, бидейки платени при начална липса на основание. Спор, относно възприетата от първоинстанционния съд недействителност на договора за кредит, не е пренесен във въззивна и в настоящата инстанции, както и спор относно размера на подлежащата на връщане, при споделено основание по чл. 23 ЗПК, сума от чистата стойност на кредита. С въззивната жалба са въведени доводи за процесуални нарушения на първоинстанционния съд, поради неуважени доказателствени искания на ответницата, възпроизведени в пар. първи от настоящото определение, без да е отправено изрично доказателствено искане към съда. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, за недействителност на договора за потребителски кредит, на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, макар спор за това да не е бил пренесен и във въззивната инстанция. Като неоснователен е отхвърлил довода на ответницата - въззивник, че постановявайки осъдителен диспозитив, за връщане на остатъчна част от чистата стойност на кредита, на основание чл. 23 ЗПК, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение. Решението не съдържа мотиви по въззивните доводи за допуснати съдопроизводствени нарушения от първоинстанционния съд във връзка с попълване на делото с писмени доказателства, по реда на чл. 190 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд служебно да изиска писмени доказателства, необходими за установяване на правнорелевантен факт по делото, при положение, че във въззивната жалба се съдържа оплакване за погрешно установяване на този факт пред първата инстанция и за незаконосъобразно недопуснато от първата инстанция доказателствено искане за събиране на тези писмени доказателства ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с приетото в т. 3 от ТР№ 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение по гр.д. № 3944/2019г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Когато в първоинстанционното производство не са събрани всички поискани от страните писмени доказателства, необходими за установяване на правнорелевантен факт по делото, длъжен ли е въззивният съд, при положение че във въззивната жалба се съдържа оплакване в този смисъл, мотивирано да откаже защо поисканите писмени доказателства не следва да се събират, както и длъжен ли е да обсъди всички въведени от страните доводи и възражения, излагайки мотиви по тях ? – в идентична хипотеза на чл. 280, ал. 1 ,т. 1 ГПК, касаторът се позовава на приетото в решения по гр.д.№ 1163/2010г. и гр.д.№ 520/2012г. на І г.о. на ВКС. По въведения касационен довод за недопустимост на въззивното решение, досежно постановения осъдителен диспозитив на основание чл. 23 ЗПК, без изрично искане на страна по спора, за която недопустимост касационната инстанция следи служебно и допускане на касационното обжалване в каквато хипотеза не се нуждае от обосноваване на правен въпрос, настоящият състав съобрази следното: По приложението на чл. 23 ЗПК в идентична на настоящата хипотеза е постановена многобройна и непротиворечива съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено. С решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г., Т. К., І Т. О. на ВКС и решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е прието, че когато по предявения от кредитора иск на договорно основание се установи от съда недействителност на договора за потребителски кредит, с решението си съдът следва да установи на основание чл. 23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, а в първото от цитираните решения е прието, че в този случай погасителният план няма действие между страните. В хипотезата на чл.23 ЗПК не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да е предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД, защото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД. В този смисъл са и служебно известните на настоящия състав на ВКС решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/21 г. на ВКС, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/20 г. на ВКС, I т. о., решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/21 г., Г. К., ІІІ г.о., решение № 116/29.04.2026г. по т.д.№ 1921/25 г. на І т.о. на ВКС, в които е разяснено, че задължението на длъжника да върне чистата стойност на кредита в хипотезата на недействителен договор за потребителски кредит възниква на основание чл. 23 ЗПК, за да се избегне неоснователното обогатяване на длъжника, който, при предявен от кредитора отделен иск по чл. 55 ЗЗД, би могъл да релевира възражение за погасителна давност. Следователно, не се обосновава вероятна недопустимост на въззивното решение. Формулираните два въпроса са предпоставени от касационния довод за съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд, поради неизискани от него служебно / доколкото не е отправено изрично доказателствено искане от въззивника, но е въведена от него обстоятелствена част за съдопроизводствено нарушение от този вид /, от ответника и по реда на чл. 190 ГПК, писмени доказателства / първи въпрос/, при липса и на мотиви защо не биха били от значение за спора / втори въпрос /. Доколкото служебно събираните от съда доказателства, съгласно т.3 на ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което обосновава допълнителния селективен критерий по първи въпрос касаторът, са експертиза, оглед и освидетелстване, дори да би бил обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не би бил обоснован допълнителния. Преди всичко, обаче, въззивният съд не е бил длъжен да събира доказателства за факти, които са без значение за правния спор, тъй като не са били своевременно въведени в предмета му - в срока за отговор на исковата молба, съгласно чл. 131 ГПК / досежно възражението за неусвоена от кредитополучателя главница по кредита / или са ирелевантни за обхвата на въззивния контрол / досежно останалите писмени доказателства /, тъй като спор относно недействителността на договора за потребителски кредит, в относимост към възражението си за която ответницата твърди значението им, не е пренесен във въззивна инстанция. Ищецът не е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение по отхвърляне на установителните му искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, основано на приета недействителност на договора за потребителски кредит. Липсата на изрични мотиви по въззивните доводи на страната с този предмет / втори въпрос /, макар и да е формално нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК вр. с чл. 269, пр. второ ГПК, не съставлява съществено съдопроизводствено нарушение, тъй като не е от естество да опорочи правния резултат по спора. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение