Определение № 2373 от 12.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4343/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. срещу въззивно решение № 170 от 15.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 302/2023 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 42 от 03.04.2023 г., постановено по гр. д. № 601/2022 г. по описа на Районен съд – Свиленград, за отхвърляне на предявения от Т. Д. П. срещу С. Г. Г. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 5 ЗЗДискр. за установяване на проявено дискриминационно отношение, представляващо тормоз, основан на признака „обществено положение“, извършен от ответника спрямо ищеца на 16.04.2021 г., в качеството й на служител на О. С., и състоящ се в две деяния: 1. отказ да регистрира наематели в жилищна сграда с адрес в гр. С., ул. •••, за което ищецът бил надлежно упълномощен от собственика на имота и 2. отказ да даде на ищеца обяснение за отказа си да извърши исканата от последния регистрация. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за неговото обезсилване и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните“ – сочи се противоречие с ППВС № 7/1965 г., т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г. на I т.о. на ВКС и решение № 45 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на III г.о. на ВКС; 2/ „Как става регистрацията на един наемател?“; 3/ „Дал ли ми е ответникът да попълня нужните документи?“; 4/ „Нужно ли е било пълномощно с апостил от САЩ за регистрацията?“. Ответната страна по жалбата С. Г. Г., чрез адв. Т. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че съгласно твърденията на ищеца П., същият е упълномощен от С. П., с нотариално заверено пълномощно, да регистрира в О. С., седем наематели от ромски произход – родители и петте им деца, в жилище с адрес: гр. С., ул. •••, собственост на упълномощителя; че на 16.04.2021 г. ищецът посетил Служба „ГРАО“ в Общинска администрация – С. и представил необходимите за това документи на ответницата, която работила в службата; че последната отказала да регистрира наемателите на посочения адрес, въпреки че ищецът й бил предоставил всички нужни за това документи, както и отказала да му даде информация защо отказва да ги регистрира, което било оказване на тормоз от нейна страна, основан на признака „обществено положение“, тъй като извършените от ответницата деяния, блокирали възможността му да регистрира наемателите. При преценка на установените обстоятелства, въззивният състав е намерил, че не е налице действие или бездействие от страна на С. Г., които спрямо П. да осъществяват хипотезата на пряка и непряка дискриминация или тормоз по смисъла на чл. 4 и чл. 5 ЗЗДискр., при разглеждане на представените от него молби относно регистрация на наематели в Общинска администрация – С.. Констатирал е, че не се установява в хода на административното производство по същите, ищецът да е бил по-неблагоприятно третиран, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано, друго лице, при сравними сходни обстоятелства на базата на правнозначимите легално установени критерии, основани на пол, раса, народност, етническа принадлежност, гражданство, произход, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане и пр. или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който държавата ни е страна. Приел е също така, че не е установено П. да е търпял на основа горните признаци по-малко благоприятно третиране или да е бил поставен в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. При тези данни е формирал извод, че ищецът не е бил обект на пряка или непряка дискриминация в хода на разглеждането на неговите молби от Общинска администрация – С., вкл. и на тормоз. Въззивният съд е приел още, че представените от П. молби са надлежно приети и обработени. Посочил е, че доколкото същите съставляват искане за осъществяване насТ.ване и регистрация на наематели в недвижим имот, то към тях е относима процедурата по чл. 92 ЗГР. Съобразил е, че в случая ищецът действа като пълномощник на собственика на недвижим имот – дворно място и жилищна сграда в гр. С., ул. •••, а ответницата по иска – С. Г., в качеството си на експерт „ГРАО“ при общината С.; че по въпросните молби от 14.10.2020 г. и 16.04.2021 г., отношение е вземал кметът на общината, законово оправомощен орган по чл.92, ал. 1 ЗГР, с писма от 21.04.2021 г.,07.07.2021 г. и 26.09.2022 г.; че с въпросните отговори кметът на общината е дал указания, които са пряко насочени към осъществяване изискванията на закона по процедурата, уредена в чл. 92 и сл. ЗГР и които са свързани с липса на изискуеми по закон документи за осъществяване на насТ.ването на въпросните лица като наематели в процесния недвижим имот и тяхната адресна регистрация, вкл. и установяване легалността на представеното пълномощно от страна на П. и неговата представителна власт. При горните съображения въззивната инстанция е обосновала извод, че кметът на общината е действал съобразно правомощията по ЗГР, поради което и в хода на особената процедура, ответницата като експерт „ГРАО“ при общината не е могла да въздейства върху движението на представените сезирания от страна на П., доколкото производството се е водело директно от кмета. Приела е, че от установените по делото доказателства, не се констатира доказано правнорелевантно поведение от ответницата при упражняване на правомощията си по приемането, администрирането и решаването на молбите на П., което да осъществява хипотезите на чл. 4 и чл. 5 ЗЗДискр. под каквато и да е форма. Посочила е още, че не се установява поведението на С. Г. да е въздействало негативно по какъвто и да е начин на предприетите от П. процедури по ЗГР относно настаняване и регистрация на наематели в описания недвижим имот. Предвид изложеното въззивният състав е намерил, че правилно предявеният установителен иск по чл.71, ал. 1 и чл. 5 ЗЗДискр. е отхвърлен от първата инстанция като неоснователен, доколкото твърдяното за защита субективно право не е налично в патримониума на ищеца. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Не съществува съмнение за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявена искова претенция, по отношение на надлежните страни и в обема на сезирането. Поставеният от касатора в изложението първи въпрос е от процесуалноправен характер, но не може да обуслови допускане на касационното обжалване. Въпросът касае приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл., 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи. По естеството си тези въпроси съставляват оплакване за несъблюдаването им при постановяване на обжалваното решение, което процесуално поведение на съда може да обуслови единствено извод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл., 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт, са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. По въпроса дали е налице несъблюдаване на едно задължително процесуално правило или не, касационният съд се произнася със съдебния акт по същество, но само ако е допуснато касационното обжалване, поради което не може така поставен въпрос да бъде и основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на останалите, наведени от касатора въпроси, също не следва да се допуска касационно обжалване. Същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като са формулирани общотеоретично, а не в контекста на правните разрешения и решаващите изводи на въззивния съд. На следващо място какъвто и отговор да се даде на тези въпроси, не би се обосновал различен краен резултат по спора предвид решаващите изводи на съда, че по делото не е установено действие или бездействие от страна на С. Г., което спрямо П. да осъществява хипотезата на пряка и непряка дискриминация или тормоз по смисъла на чл. 4 и чл. 5 ЗЗДискр., при разглеждане на представените от него молби относно регистрация на наематели в Общинска администрация – С.; че не се установява в хода на административното производство по същите, ищецът да е бил по-неблагоприятно третиран, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано, друго лице, при сравними сходни обстоятелства, като в тази насока няма и конкретни твърдения от ищеца; че по въпросните молби от 14.10.2020 г. и 16.04.2021 г., отношение е вземал кметът на общината, законово оправомощен орган по чл.92, ал. 1 ЗГР, а не ответницата. Следователно по тези въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в процения случай касаторът не е установил и наличието на последните – по поставените въпроси не е извършено позоваване на задължителната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които разрешението на материалноправни и процесуалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение, да противоречи. Касаторът не е навел и съображенията си с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,