Определение № 50394 от 02.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1508/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Р. Х. Я. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 120 от 16.03.2022 г. по в.гр.д. № 1139/2021 г. на ОС-Благоевград, с което е потвърдено решение № 905671 /20.10.2021 г. по гр.д. №714/2021 г. по описа на РС-Благоевград. С последното е бил отхвърлен искът на касатора да бъде прието за установено по отношение на ответника „Макроадванс“АД-С. ЕИК[ЕИК], че ищецът Р. Х. Я. не дължи на дружеството плащане по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д.№ 3671/2011г. по описа на РС-Благоевград за несъбраните остатъци от сумите: главница в размер на 5493,39 лева, представляваща дължима сума по Договор за „Хеброс премиум“ – потребителски заем № 777RLPA061010007 от 11.04.2006г., обявен за предсрочно изискуем; сумата от 725,69 лв – договорна лихва за периода 30.12.2010г. до 24.11.2011г.; сумата от 19,96 лв – такса за обслужване на кредита към 23.11.2011г., сумата от 5202,26 лева - законна лихва върху главницата, считано от подаването на заявление по чл. 417 от ГПК до датата на подаване на настоящата искова молба, както и сумата от 129,78 лева – държавна такса и сумата от 392,60 лв – адвокатско възнаграждение, поради погасяване на вземанията по давност. Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, доколкото съдът е приел, че давността за погасяване на процесните вземания, предмет на изпълнение, е била прекъсната с предприетите от взискателя по изпълнението конкретни изпълнителни действия и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.1 ГПК по въпроса, от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., осъществена с т. 10 от ТР №2/26.06.2015 г. и прилага ли се това ТР и за вземания по изп.дела, образувани преди постановяването му. Твърди се противоречие в отговора в обжалваното решение с посочени решения, постановени по реда на чл.290 ГПК от ВКС. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Претендира разноски пред касационната инстанция в размер на 300 лева- възнаграждение за процесуално представителство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта: Изпълнително дело № 153/2012г. по описа на ЧСИ е образувано по молба на „Макроадванс“АД-С. срещу длъжника Р. Х. Я.. Към молбата е бил представен изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 3671/2012г. по описа на РС Благоевград, видно от който длъжникът е осъден да заплати на банката взискател „Уникредит Булбанк“АД следните суми: главница в размер на 5493,39 лева, представляваща дължима сума по Договор за „Хеброс премиум“ – потребителски заем № 777RLPA061010007 от 11.04.2006г., обявен за предсрочно изискуем; сумата от 725,69 лв – договорна лихва за периода 30.12.2010г. до 24.11.2011г.; сумата от 19,96 лв – такса за обслужване на кредита към 23.11.2011г., сумата от 5202,26 лева - законна лихва върху главницата, считано от подаването на заявление по чл. 417 от ГПК до датата на подаване на настоящата искова молба, както и сумата от 129,78 лева – държавна такса и сумата от 392,60 лв – адвокатско възнаграждение. ЧСИ Т. е изпратила до длъжника покана за доброволно изпълнение, която е получена от последния на 26.02.2012г. По изпълнителното дело са наложени запори върху банковите сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД, „Обединена българска банка“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД. С молба от 17.09.2012г. взискателят е поискал налагане на възбрана върху собствения на длъжника недвижим имот, описан в молбата, както и справка от НОИ относно актуалната месторабота на длъжника, като в случай че бъде открита такава – запор върху трудовото възнаграждение. С молба от 25.03.2013г. дружеството -ответник е поискало на основание чл. 429 от ГПК да бъде конституирано като взискател в качеството му на цесионер на „Уникредит Булбанк“ АД, което е станало с постановление от 24.06.2014г. на ЧСИ Т.. На 24.06.2014г. ЧСИ Т. е постановила налагане на възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот, като възбраната е вписана на 25.06.2014г. Видно от документите по изпълнителното дело в периода 31.07.2014г. до 05.03.2020г. ежемесечно по делото са постъпвали частични плащания от страна на длъжника Я.. С молба от 16.01.2017г. взискателят „Макроадванс“ АД е поискал от ЧСИ налагането на запор на банковите сметки на длъжника, открити в „Банка П. България“ АД, като запорно съобщение е изпратено на 31.03.2017г. На 03.12.2019г. с молба взискателят е поискал справка за наличните регистрирани трудови договори на името на длъжника, както и налагане на запор върху откритите. Видно от справка, приложена по изпълнителното дело, не са открити трудови договори. При така установената фактическа обстановка и с оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че правилно РС-Б. е отхвърлил изцяло така предявения иск, приемайки, че към момента на приемане на ТР 2/26.06.2015 на ОСГТК на ВКС, изпълнителното производство е било висящо и са се прилагали разясненията, дадени в ППВС 3/18.11.1980г., според които погасителна давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно принудителното събиране на вземането до момента на отмяната на посоченото ППВС с приемането на т.10 от ТР №2/26.06.2015г. Въззивният съд е изложил следните съображения: В периода от 31.07.2014г. до 05.03.2020г. длъжникът е извършил ежемесечни частични плащания, представляващи изпълнение по изпълнителното дело, с което перемпцията е прекъсната. Извършените от длъжника доброволни плащания в хода на изпълнителното дело, освобождават взискателя от задължението да поддържа висящността на производството чрез искания за извършване на изпълнителни действия, поради което не може да се обоснове извод, че взискателят е бездействал, за да бъде приложена перемпцията по чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК. Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия, с които е прекъсвана давността за изпълняемото право - този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок. В този смисъл неправилно е твърдението на въззивника, че поисканите от взискателя и реализирани изпълнителни действия, след като изпълнителното производство е перемирано, са незаконосъобразни и не могат да доведат до прекъсване на давността. По отношение направеното възражение за погасителна давност, е счетено, че направените от длъжника ежемесечни доброволни плащания по изпълнително дело, считано от 31.07.2014г. до 05.03.2020г., прекъсват на основания чл. 116, б. а от ЗЗД, както петгодишния давностен срок по отношение на главницата, така и 3- годишния срок по отношение на лихвите. С образуването на изпълнителното на 10.01.2012г. давността за процесното вземане е прекъсната, като същата е била впоследствие многократно прекъсвана, както с извършването на изпълнителни действия – налагане на възбрана на 24.06.2014г, налагнето на запор върху банковите сметки през 2017, както и с извършени плащания от страна на длъжника в периода 31.07.2014г. до 05.03.2020г. Предвид горното в полза на ищеца, въззивник в настоящото производство, не е изтекла нито 5-годишна погасителна давност, нито 3- годишна такава, за да се приеме, че вземането на взискателя по изпълнителното дело е погасено. Ето защо, въззивният съд е счел за ирелевантно за крайния изход на делото направеното от страна на въззивника твърдение, че по отношение на настоящото изпълнителното производство приложение намира единствено ТР 2/2013г., но не и ППВС № 3/1980г. Въпросът относно датата, от която започва да тече нова погасителна давност при наличието на перемпция е счетен за неотносним, доколкото съдът по гореизложените съображения е приел, че такава перемпция в случая не е настъпила, а давността е ежемесечно прекъсвана, считано от 2014г. Отделно от изложеното, въззивният съд е счел за необходимо да изрази и принципното си становище, че доколкото настоящото изпълнително производство е заварено като висящо от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, то спрямо осъществените по него факти до тази дата следва да намери приложиние задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването му до датата на приемане на последващия тълкувателен акт, погасителната давност е спряла. В изложението към КЖ на основанията, на които се претендира допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.1 ГПК по въпроса, от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., осъществена с т. 10 от ТР №2/26.06.2015 г. и прилага ли се това ТР и за вземания по изп.дела, образувани преди постановяването му. Видно от гореизложеното, с оглед конкретно установените факти по спора, въззивният съд е счел, по отношение направеното възражение за погасителна давност, че направените от длъжника ежемесечни доброволни плащания по изпълнително дело, считано от 31.07.2014г. до 05.03.2020г., прекъсват на основания чл. 116, б. а от ЗЗД, както петгодишния давностен срок по отношение на главницата, така и 3- годишния срок по отношение на лихвите. Същият ефект е приет за наличен и в следствие извършването от страна на взискателя на други изпълнителни действия – налагане на възбрана на 24.06.2014г, налагнето на запор върху банковите сметки през 2017. Следователно така формулираният от касатора правен въпрос не се явява обуславящ за изхода по спора, тъй като при конкретните факти, последният не зависи от отговора на този въпрос. Въпреки това и доколкото съдът е взел становище и по този въпрос, след като веднъж го е приел за ирелевантен, то следва само да се спомене, че с приемането на 28.03.2023 г. на ТР №3/2020 на ОСГТК на ВКС изрично се дава задължително тълкуване по въпроса в насока, че погасителна давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 25.06.2015 г. на ТР №2/2013 на ОСГТК на ВКС. Следователно по този въпрос изразеното становище от въззивния съд напълно съвпада със задължителната практика на ВКС и не налице основанието за допускане на касационно обжалване, на което се позовава подалата КЖ страна. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1,т.1 ГПК. В полза на ответника по касация „Макроадванс“АД-С. ЕИК[ЕИК] на основание чл.78 ал.8 ГПК следва да се присъдят разноските пред касационната инстанция в размер на 200 лева- юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, доколкото е депозиран отговор на ИМ изготвен от юрисконсулт. С оглед изложеното, съдът