Определение № 198 от 14.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1299/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Д. П. К. чрез процесуален представител адв. С. П. Д. срещу решение № 113 от 31.03.2020 г. по в. т. дело № 66/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, 1 търговски състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 193 от 02.12.2019 г. по т. дело № 78/2018 г. на Окръжен съд Кърджали е признато за установено в отношенията между страните по предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск, че Д. П. К. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сума в размер 7 301,22 лв., представляваща непогасена падежирала главница за периода от 19.06.2018 г. до 19.02.2020 г. по договор за кредит за текущо потребление от 25.04.2013 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Д. П. К., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 14.03.2018 г., до окончателното й плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 470/2018 г. на Районен съд Кърджали. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която Д. П. К. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми: 630,03 лв. – съдебни разноски за първоинстанционното производство съобразно уважената част; 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за защита в първоинстанционното производство; 529,57 лв. – съдебни разноски за въззивното производство съобразно уважената част от иска; 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение за защита във въззивното производство; 146,02 лв. – направени разноски в заповедното производство съразмерно с уважената част от иска. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд не е съобразил какво е правното положение по отношение на погасяване на кредита към 11.03.2020 г. – датата на даване на ход на устните състезания във въззивното производство, предвид ежемесечното погасяване на задължението за плащане на месечните вноски по кредита от банковата сметка на ответника /настоящ касатор/, по която е постъпвала неговата пенсия, съгласно договор за залог на вземане от 25.04.2013г. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС: Решението на съда трябва ли да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция и това поражда ли задължение за съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право – например при плащане от страна на ответника? Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт Х. Щ. Г. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са изложени точно и мотивирано основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният съд е съобразил Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, поради което е уважил частично предявения иск, както и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК е общо изложено. Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното: Въззивният съд е констатирал, че на 25.04.2013 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и Д. П. К. е сключен договор за кредит за текущо потребление за сумата в размер 40 000 лв., със срок на погасяване от 120 месеца на месечни анюитетни вноски с падеж 19-то число на съответния текущ месец; отпуснатият кредит е усвоен изцяло на 26.04.2013 г. по посочена банкова сметка на кредитополучателя. Въз основа на неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза /ССЕ/ съдебният състав е приел, че за периода от 19.05.2013 г. /падежната дата на първата вноска по погасителния план/ до 14.03.2018 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ са изплатени от кредитополучателя суми по процесния договор за кредит в общ размер 27 009,61 лв., от които 12 480,26 лв. – погасена главница, 14 498,57 лв. – погасена договорна лихва и 30,78 лв. - погасена санкционираща лихва. Към датата на подаване на заявлението е имало забава в издължаването на три от месечните вноски по договора, а след тази дата до момента на извършената от вещото лице документална проверка са извършени нови плащания от кредитополучателя по договора, които са отразени като суми и основание в заключението на ССЕ. Въззивната инстанция е обсъдила представеното в първоинстанционното производство уведомление за обявяване в предсрочна изискуемост с изх. № 12-20-00098 от 23.01.2018 г., адресирано до ответника-кредитополучател, съдържащо изявление на банката-ищец до кредитополучателя, че поради забавата в погасяване на задълженията на последния по сключения договор за банков кредит от 25.04.2013 г., банката обявява кредита за предсрочно изискуем и че от датата на получаване на уведомлението цялата непогасена главница по договора за кредит става дължима и върху нея се начислява лихва в размер на договорения процент, увеличен с предвидената в договора надбавка за забава. Съобразила е също, че към момента на отправяне на уведомлението е имало забава в погасяването на пет вноски по процесния договор за кредит в общ размер 2 117,86 лв., поради което е направила извод, че посоченото в чл. 20.1,т.1 от представените по делото Общи условия на банката-ищец за предоставяне на кредити за текущо потребление условие за обявяване предсрочната изискуемост на кредита по процесния договор се е осъществило. Съдебният състав е изложил съображения за предвиденото в изменението на чл. 18, ал. 5 от Закона за частните съдебни изпълнители, обнародвано в ДВ, бр. 86 от 2017 г., правомощие на частния съдебен изпълнител да връчва всякакви покани, съобщения и отговори във връзка с гражданскоправни отношения, в чийто обхват попада и адресираното до ответника уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита с изх. № 12-20-00098 от 23.01.2018 г. За да направи извод, че в конкретното исково производство не се доказва настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, въззивната инстанция е приела, че не е извършено надлежно връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост съгласно уредените в чл. 47 ГПК способи за връчване на книжа. Съобразно представения в първоинстанционното производство доклад от 06.03.2018 г., изготвен от лицето С. Г. /в качеството му на призовкар при ЧСИ Р. С./, е констатирала, че са осъществени всички изискващи се от разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК фактически действия и предпоставки във връзка със залепване на уведомление на основание посочената разпоредба, но в доклада не е удостоверено и по делото липсват данни, които да удостоверяват след залепване на уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК и изтичане на двуседмичния срок частният съдебен изпълнител да е извършил служебна проверка на адресната регистрация на ответника съгласно чл. 47, ал. 3 ГПК. Тази проверка е била необходима, за да се прецени дали посоченият в съответната покана или съобщение адрес съвпада с постоянния и настоящ адрес на лицето - адресат и дали е необходимо връчване по настоящия или постоянен адрес по реда на ал. 1 и ал. 2. Поради това и с оглед липсата на данни да е извършена от ЧСИ и проверката, предвидена в чл. 47, ал. 3, изр. 3 ГПК, съдебният състав е направил извод за опорочаване на връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита. Поради нередовното връчване на уведомлението волеизявлението на банката-кредитор за предсрочна изискуемост на кредита не е достигнало надлежно до длъжника-кредитополучател и следователно не е доказано настъпването на предсрочната изискуемост на кредита по процесния договор за банков кредит преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. По отношение на дължимия размер по иска въззивният съд е посочил, че съобразява задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж за главница и възнаградителна лихва /в рамките на въведения период на начисляването й/ към датата на формиране на силата на пресъдено нещо. Констатирал е, че уговореният срок за погасяване на кредита е 120 месеца, последната месечна вноска съобразно погасителния план е с падеж 19.03.2023 г.; към датата на даване ход на устните състезания във въззивното производство - 11.03.2020 г., са падежирали вноските по кредита с падеж до 19.02.2020 г. включително; всички вноски с падеж до 19.05.2018 г. са погасени изцяло от кредитополучателя и частично е погасена вноската с падеж 19.06.2018 г., като е останала дължима сума по нея в размер 254,03 лв. Съдебният състав е изложил съображения, че за останалите месечни вноски, чийто падеж е настъпил до 11.03.2020 г. няма данни по делото да са погасени, поради което ги приема като дължими и неплатени към същия момент. Приел е, че общият размер на неплатените вноски по главницата с настъпил падеж през периода от 19.07.2018 г. до 19.02.2020 г. включително възлиза на сумата от 7 047,19 лв., към която следва да се прибави и неплатената част от 254,03 лв. от вноската с падеж на 19.06.2018 г. Така сумарният общ размер на неплатените месечни вноски за главницата по кредита, чийто падеж е настъпил през периода от 19.06.2018 г. до 19.02.2020 г. възлиза на сумата от 7 301,22 лв., върху която се дължи законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 14.03.2018 г. до окончателното изплащане. За разликата до пълния предявен размер на главницата над 7 301,22 лв. до 25 501,43 лв. установителният иск е неоснователен и в тази част първоинстанционното решение е потвърдено. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която са отхвърлени установителният иск за договорна /възнаградителна/ лихва в размер 523,47 лв. за периода от 19.12.2017 г. до 13.03.2018 г. включително, както и установителният иск за наказателна /санкционираща/ лихва в размер 71,19 лв., начислена за периода от 07.12.2017 г. до 13.03.2018 г. включително. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд Кърджали в посочените части е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от ищеца. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По този въпрос обаче не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въпросът е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Съдебният състав изрично е посочил, че взема предвид всички неплатени падежирали вноски по кредита с падеж към датата на даване ход на устните състезания във въззивното производство - 11.03.2020 г., а именно за периода от 19.07.2018 г. до 19.02.2020 г. включително, като няма данни по делото тези вноски да са погасени. Във въззивното производство ответникът /въззиваем/ нито е релевирал възражения за извършено плащане за периода след изготвяне на заключението на ССЕ до даване ход на устните състезания във въззивното производство, нито е представил доказателства, които биха били допустими съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК. Даденото разрешение съответства на цитираната практика на ВКС, поради което искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в съответната обжалвана част по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Апелативен съд Пловдив не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание. Предвид липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На ответника по касационната жалба не се присъждат разноски, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение