Определение № 579 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 60/2025 г.

по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. Г. от гр. С., действащ чрез адвокат Д. П. Д. от СлАК, съдебен адрес: гр. С., ул. „К. Б.“ ***, ***, ***, срещу решение № 302/17.10.2024 г. по в. гр. д. № 467/2024 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, в частта му, в която частично е обезсилено решение №724 от 31.07.2024 г. по гражданско дело № 4394/2023 по описа на Районен съд – Сливен и делото в тази част по отношение на предявения от Г. П. Г. против ОД на МВР - Сливен иск е изпратен за разглеждане на Административен съд - Сливен, както и в частта му, в която е отменено решение №724 от 31.07.2024 г. по гражданско дело № 4394/2023 по описа на Районен съд - Сливен, в частта, в която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е осъдена Прокуратурата на Република България, със седалище в гр.София, бул."Витоша" № 2, да заплати на Г. П. Г. сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди за „извършено от него“ престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, „образувано незаконно в досъдебно производство“, ведно със законната лихва от 06.11.2022 г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски от 810 лв., като вместо това е отхвърлен предявеният от Г. П. Г. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ като неоснователен. Касаторът твърди, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, необосновано, постановено при допуснати съществен нарушения на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния закон, в противоречие със задължителната съдебна практика на съда. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място касаторът излага доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, тъй като първоинстанционният съд е осъдил Прокуратурата на Република България и ОД на МВР - Сливен солидарно да заплатят на ищеца, касатор в настоящото производство, сума в размер на 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществените вреди за извършено от него престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, образувано незаконно в досъдебно производство № 1636/2022 г. по описа на РП - Сливен, а въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение по отношение на ОД на МВР – Сливен без да има въззивна жалба от този ответник и без същият да се е присъединил към въззивната жалба на Прокуратурата на Република България. На следващо място, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че в противоречие с цитирана от него практика на ВКС е разрешен следният правен въпрос от предмета на спора: „Търпи ли вреди лицето от проведеното срещу него наказателно преследване дори и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение? Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва ли да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл?“ Касаторът сочи практика на Върховния касационен съд, обективирана в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения, а именно: решение № 425 от 01.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3143/2015 г., IV ГО; решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на трето гр. отд. на ВКС; решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; решение № 353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 397/26.11.2015 г. по гр. дело № 6047/2013 г. на IV- то гр. отд. на ВКС Постъпил е отговор от насрещната страна Прокуратурата на Република България, с който отговор касационната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат се съображения, че посочената от касатора съдебна практика е неотносима в настоящото производство. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. По допускане на обжалването ВКС намира следното: С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че по делото няма спор, че на 06.11.2022 год. около 10,55 ч. въззиваемият е бил спрян от органи на МВР при управление на личния си автомобил. Изпробван бил чрез с дрегер „Драг тест“ за употреба на наркотични вещества при което бил отчетен положителен резултат, след което бил отведен в ЦСМП при МБАЛ „Иван Селимински“ гр. С. за кръвна проба. Полицейските органи му съставили АУАН № 838962/06.11.2022 год. и иззели СУМПС № ****, СРМПС № ****, както и два броя регистрационни табели на автомобил с № ****. Въззивният съд е констатирал, че едновременно с установяване на административното нарушение са били издадени две заповеди за налагане на принудителни административни мерки, както следва: „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца, като на основание чл. 60, ал.1 от АПК във вр. с чл. 165, ал. 2, т. 3 от ЗДвП е допуснато предварително изпълнение на заповедта; „Прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца“, с оглед на което са били отнети СРМПС и 2 броя регистрационни табели. Било образувано ДП №1636/2022 год. по описа на РУМВР Сливен, вх.№ 5956/2022 год. на РП - Сливен, като след издадена Заповед за задържане от 06.11.2022 г. ищецът бил задържан за 24 часа. С постановление вх. № 5956/2022 год. от 12.05.2023 год. РП Сливен е прекратила наказателното производство по ДП № 1636/2022 год. по описа на РУ на МВР - Сливен, вх. № 5956/2022 год. на РП - Сливен, като СУ МПС и СР МПС били върнати. Въззивният съд е отбелязал, че в исковата молба е поддържано, че тъй като ищецът е шофьор, вследствие на издадените заповеди от ОД на МВР Сливен и приложените принудителни административни мерки останал без работа и бил лишен от получаване на трудово възнаграждение в размер на 610 лева месечно, както и че с оглед действията на разследващите органи и прокуратурата по образуваното досъдебно производство, което впоследствие е било прекратено поради липса на извършено престъпление, ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в неудобство, безпокойство, срам и стрес, тревожност и притеснения от неоснователното обвинение, което е станало достояние на целия му социален кръг - приятели, близки и роднини. Въззивният съд е приел, че предявеният иск против ОД на МВР Сливен е недопустим, тъй като претенцията за вреди от издаденото АУАН № 838962/06.11.2022 год. и издадените две заповеди за налагане на принудителни административни мерки се разглеждат по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс, като местната подсъдност се определя по чл. 7, ал. 1. Съдът се е позовал на Тълкувателно постановление №1/29.09.2016 г. по т. д. № 1/2015 г. на ВКС и ВАС като е приел, че постановеното съдебно решение в частта, в която е осъдена ОД на МВР – Сливен, подлежи на обезсилване и в тази част делото следва да бъде изпратено за разглеждане от Административен съд - Сливен. Според въззивния съд, възраженията на Прокуратурата на Република България във въззивната жалба, че въззиваемият Г. П. Г. не е бил привлечен като обвиняем, не му е вземана мярка за неотклонение и спрямо него не е била упражнявана мярка за принуда от страна на Прокуратурата, се явяват основателни. Според Сливенския окръжен съд но българското право привличането на обвиняем е винаги процесуално действие, което означава, че едно лице може да се привлече като обвиняем, но само след като е образувано досъдебното производство било с постановление на прокурора, било с първото действие по разследването. Съдът е отбелязал, че привличането на обвиняем се извършва винаги преди да е приключило разследването, и като правило се извършва от разследващия орган след като той е докладвал на прокурора или от прокурора с постановление. Съдът е изложил съображения, че са налице и случаи, когато дадено лице не се привлича с постановление, а с първото действие по разследването срещу него, поради което, според него, с постановлението за привличане като обвиняем или с протокола за извършеното действие по разследването се конституира фигурата на обвиняемия. Според въззивния съд привличането на обвиняем е по същността си формулиране от компетентен държавен орган на конкретно обвинение срещу конкретно лице, че е извършило престъпление. В конкретния случай, въззивният съд е направил извод, че не е налице нито една от тези хипотези, тъй като ищецът не е бил привлечен като обвиняем с постановление, нито е конституиран като такъв с действие по разследването, а в досъдебното производство е разпитан в качеството на свидетел. Крайният извод на въззивната инстанция е че по така предявения иск Прокуратурата на Република България не следва да носи отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, тъй като в настоящия случай няма привличане на обвиняем и Прокуратурата не е взела никакви принудителни мерки спрямо Г. Г.. Настоящата касационна инстанция приема, че така поставеният от касатора въпрос е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, поради което спрямо него е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване. Що се отнася до специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият съдебен състав приема, че по поставения въпрос е налице съдебна практика на ВКС, формирана както от посочените от касатора съдебни решения, така и от решение по гр. д. № 932 по описа за 2022 г. на III г. о. на ВКС; решение по гр. д. № 1961/2022 г. на III г. о. на ВКС и др., поради което въззивното решение следва да се допусне на касационно обжалване с цел проверка на неговата допустимост съобразно изложените от касатора съображения, така и с оглед преценка дали въззивният съдебен акт е съобразен със съдебната практика по повдигнатия въпрос. Предвид изложеното, състав на ВКС на РБ, трето г.о.