Определение № 2208 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1273/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Ж. Г. Т., лично и в качеството й на наследник починалия в хода на процеса В. П. Т. и З. В. Т. като наследник на В. П. Т. чрез адв. Н. Д. обжалват решение № 183 от 18.12.2023 г. по в.гр.д. № 402/2023 г. на Апелативен съд - Бургас, с което след частична отмяна на решение № 858 от 19.07.2023 г. по гр.д.№ 1073/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, са отхвърлени предявените от настоящите жалбоподатели против ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място] искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ във вр. с чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД във вр. с чл. 429, ал. 3 от КЗ за Ж. Г. Т. разликата над по 120 000 лв. до по 170 000 лв., както и за Ж. Г. Т. и З. В. Т., в качеството им на наследници на В. П. Т. по 60 000 лв до обжалвания размер, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 17.11.2021 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендират разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовават на правното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касаторите обжалваното решение е очевидно неправилно. Сочат и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? – противоречие с: ППВС № 4/68 г.; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 215 от 03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение № 205 от 16.11.2010 г. по т.д. № 218/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 178 по т.д. № 458/2012 г. на ВКС, I т.о. 2.Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл.52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната? 3.Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва. По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззино решние с: решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 196 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 1724/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 526 от 03.02.2012 г по гр.д. № 681/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 676 от 18.01.2011 г. по гр.д. № 1707/2009 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 390 от 08.01.2013 г. по гр.д. № 920/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 9 от 07.03.2011 г. по гр.д. № 406/2010 г. на ВКС, I т.о.; решение № 431 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 356 от 23.01.2014 г. по гр.д. № 3041/2013 г. на ВКС, III гр.о. 4.Кои са предпоставките на чл.51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела? – противоречие с: ППВС № 17/1963 /т.7/; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 159 от 24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 58 от 29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 59 от 10.06.2011 г. по т.д. № 286/2010 г. на ВКС, I т.о.; решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 2006 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 154 от 31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 45 от 15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 67 от 15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 169 от 28.02.2012 г. по т.д. № 762/2010 г. на ВКС, II т.о. Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Прави евентуално възражение на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещните страни. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица. За да постанови обжалваното решение, с което е определил размер на обезщетението за неимуществени вреди за всеки от родителите на загиналия в пътно-транспортно произшествие, техен син, въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението на майката Ж. Г. Т. следва да е в размер на 120 000 лв. Също така е определил, че размерът на обезщетението, следващ се на бащата на загиналия В. Т. е в този размер от 120 000 лв, като с оглед смъртта на В. Т. в хода на процеса, след предявяване на иска, обезщетението се дължи на неговите наследници по закон, конституирани, на основание чл. 227 от ГПК като правоприемници, съпруга Ж. Т., също ищец и дъщеря З. В. Т.. Определил е, че обезщетението за неимуществени вреди, което се дължи на В. Т., следва да се присъди на неговите наследници по закон, по равно, на всеки по 60 000 лв. Този размер е определен, след като е съобразено диспозитивното начало и обжалвания размер от присъдените обезщетения от застрахователя пред въззивния съд. Въззивният съд е приел, че във въззивното производство не се поддържа спор относно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя, като ответник по преки искове на осн. чл. 432 от КЗ - противоправно деяние на водача на автомобила, в който е пътувал починалият К. Т., настъпила смърт на К. Т., нанесени на родителите му неимуществени вреди и причинна връзка, болки и страдания, между деянието и вредите. Прието е, че не се поддържа спор, че родителите на К. Т. са претърпели вследствие на смъртта му неимуществени вреди, за които имат право да получат обезщетение от застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност” в размер на по 120 000 лв. Установено е, че до този размер на присъдените обезщетения първоинстанционното решение не се обжалва и е влязло в сила. Прието е, че с оглед конкретните оплаквания на застрахователното дружество във въззивната жалба, спорен по делото пред въззивната инстанция е само въпросът за размера на обезщетенията за неимуществени вреди, в т.ч. наличието на предпоставки за намаляването им на осн. чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният състав е посочил, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се определи по справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Посочил е, че понятието “справедливост” е всякога свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. Това разбиране е обусловено от обективните икономически условия в страната, индиция за които са нормативно определените лимити на застрахователните покрития. За да определи паричния еквивалент на понесените от пострадалите Ж. Т. и В. Т. страдания от смъртта на сина им, съдът е съобразил, че загубата на дете винаги представлява за родителите му тежка, опустошителна, необратима загуба и причинява мъка. В този смисъл са събраните по делото гласни доказателства - показанията на свидетелите Н. Х., М. М. и И. К.. Възприети са свидетелските показания като непротиворечиви и с оглед на същите е прието, че родителите на К. са понесли много тежко загубата на сина си, плачели много, спрели да излизат и да общуват с други хора. В същото време съдът е съобразил, че от 2004 г. К. е създал свое семейство, установил се е да живее отделно от родителите си (първо в [населено място], а после в [населено място] поляна), родили му се две деца, т.е. връзката и отношенията с родителите му, макар топли и сърдечни, не са били ежедневни. Липсвали са изключителни обстоятелства, които да доведат до създаване на необичайна степен на привързаност и зависимост. Съобразявайки тези обстоятелства ведно с лимита на застрахователното покритие, индициращ икономическите условия към 2020 г., въззивният съд е приел, че за обезщетяване на неимуществените вреди на родителите са справедливи суми от по 130 000 лв. Въззивният съд е приел за основателно възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Установено е, че той е пътувал без поставен обезопасителен колан, с каквито колани автомобилът е бил оборудван, в нарушение на разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП и без да са налице основания за прилагане на чл. 137а, ал. 2 от ЗДвП. Със заключението на комплексната автотехническа и медицинска експертиза е установено, че автомобилът е напуснал пътното платно и след прелитане на около 18 метра предната му част се е ударила в земната повърхност, при което скоростта и движението на автомобила рязко се променили. Тялото на К., който пътувал на предната дясна седалка, продължило движението си напред вследствие на инерцията, при което се ударило в предната част на купено в областта на арматурното табло, а главата му – в панорамното стъкло. При този първи удар, който е и най-силен, са причинени фаталните увреждания - гръдно-коремните травми, състоящи се в разкъсване на сърдечната торбичка, разкъсване на бял дроб, кръвоизлив, разкъсване на черен дроб, фрактура на гръдната кост, фрактури на ребрата, травми по главата и мозъчен оток. При последвалите два удара са причинени по-леки повърхностни травми. Вещите лица, при разпита си в съдебно заседание, са уточнили, че изразеното в писменото заключение тяхно становище, че поставеният предпазен колан не би предотвратил разкъсването на сърдечната торбичка, т.е. травма, която със сигурност би причинила смърт, независимо от другите увреждания, следва да се приеме не като категорично, а като хипотетично становище. Експертите са категорични, че при поставен колан тялото на К. не би се ударило в арматурното табло, а главата му в панорамното стъкло и той би получил много по-леки увреждания. В.л. д-р П. е заявил в съдебно заседание, че разкъсването на сърдечната торбичка е вследствие на удара в арматурното табло, както и че в практиката си никога не е имал случай на разкъсана сърдечна торбичка при поставен обезопасителен колан. И двете вещи лица са категорични, че ударът в таблото е причинил гръдната травма. След като ударът в таблото е причинил гръдната травма и разкъсването на сърдечната торбичка, а поставянето на обезопасителен колан би предотвратило удар в арматурното табло и разкъсване на сърдечната торбичка, въззивият съд е приел, че с поведението си пострадалият, който не е изпълнил свое нормативно определено задължение по ЗДвП, сам се е поставил в повишен риск и е допринесъл за настъпването на вредите. Прието е, че при поставен колан би било ограничено движението на тялото му напред, при което е получил фаталните травми. Поради това и на осн. чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният състав е приел, че обезщетенията следва да се намалят с 10 %. Приел е, че в по-голяма степен принос за настъпването на вредите носи водачът на автомобила, който го е управлявал със скорост, несъобразена с пътните условия, която не му е позволила да контролира превозното средство и да предотврати катастрофата. Така, въззивният съд е достигнал до извод, че застрахователят дължи на Ж. Т. и на наследниците на В. Т. обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 117 000 лв. При съобразяване пределите, в които застрахователното дружество търси защита на правата си, първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която са присъдени обезщетения над размерите от по 120 000 лв. до присъдените по 170 000 лв. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. По отношение соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. По отношение на поставения първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че произнасянето на съда, с определяне на точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, е правният въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. С него касаторите са обосновали общо основание за допускане на касационно обжалване. С оглед предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, нормата на чл. 52 от ЗЗД е приложима също. При определяне на точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил обективните критерии, които са от значение за определяне на точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. Взел е предвид начина на настъпване на пътно-транспортното произшествие, твърде преждевременната смърт на загиналия, възрастта на родителите, отношенията между пострадалия и родителите му приживе, засягането на емоциите и психиката на родителите, дълбоката скръб, която е настъпила за тях, промяната във възприятията на света, начина на засягане на здравето им. В случая въззивният съд е спазил задължителното тълкуване на чл. 52 от ЗЗД, изразено в задължителната практика на ВС – ППВС 4/68 г., както и трайната практика по приложение на тази норма. Разкрил е специфичните обективни обстоятелства, които са от значение, за да бъде определен точният паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди на всеки от родителите. При приложението на чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС. Конкретните определени обезщетения за неимуществени вреди в посочените от касатора решения на ВКС, са постановени по конкретни правни спорове, при различна фактическа обстановка. По отношение на втория посочен правен въпрос, следва да се има предвид, че въззивният съд е спазил трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, включително и посочените от касатора. Съгласно служебно известната и посочена от касатора съдебна практика на ВКС, за да определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд следва да съобрази икономическата конюнктура в страната, израз, на която са непрекъснато увеличаваните размери на следващите се лимити на застрахователните обезщетения, нормативно определяни. Въззивният съд е съобразил, че лимитите на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди е израз на икономическата конюнктура в страната. Съобразено е, че посочените лимитите са спомагателен критерий за определяне на точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. Поради това съдът не се е произнесъл в отклонение от трайната практика на ВКС, израз на която са № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав взе предвид, че въззивният съд е определил следващото се обезщетение за неимуществени вреди на всеки от пострадалите родители, към момента на настъпване на увреждането, настъпилата смърт на сина им. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС. По отношение на размера на законната лихва, въззивният съд е съобразил присъждането на обезщетение върху присъденото обезщетение с нормата на чл. 429 от КЗ. Липсва отклонение от трайната практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил всички неимуществени вреди, които са настъпили за пострадалите родители от смъртта на сина им, настъпила в процесното пътно-транспортно произшествие, които вреди са се проявили до смъртта на първоначалния ищец В. Т. и на Ж. Т.. Въззивният съд е определил размера на обезщетението към момента на увреждащото действие и е преценено това увреждане, което е в пряка причинно-следствена връзка с противоправното деяние. Определен е размерът на обезщетението при установяване на проявата на всички увреждания към момента на приключване на устните състезания. По отношение на формулирания четвърти правен въпрос, касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, с възражението, направено от застрахователя, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, правният въпрос за определяне точния размер на съпричиняване, е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Даденото разрешение от въззивния съд не е в отклонение от задължителната практика на ВС – ППВС 17/63 г. Въззивният съд е съобразил задължителното тълкуване, изразено в т. 7 от Тълкувателно решение 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съгласно което съпричиняването на вредата изисква наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения е обективен, може да се изрази в действие или бездействие, но винаги е противоправен и в причинна връзка с вредоносния резултат, като го обуславя в определена степен. Налице е разграничение между приноса на пострадалия за възникване на произшествието и приноса за настъпване на вредата спрямо самия него, тогава когато с поведението си е допринесъл за собственото си увреждане. В случая въззивният съд е определил, че при извършеното нарушение на задължението си, предвидено в чл. 137 а от ЗДвП, возещият се на първата дясна седалка, без предпазен колан е допринесъл за собственото си увреждане. Подробно са анализирани всички факти, за да се направи извод, че неизпълнението на законовото задължение от пострадалия е в причинна връзка с причинената смърт. Конкретният размер за намаляване на определеното обезщетение, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е с оглед анализа на доказателствата. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, така и от трайната практика на ВКС при разрешаване на посочения правен въпрос, поради това липсва основание да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване. Също така липсва отклонение от трайната практика на ВКС, съгласно сочените от касатора съдебни решения и служебно известните решение № 97/29.06.2019 г. по т.д. № 1084/2015 г. II т.о. на ВКС, решение 118 от 27.06.2017 г. по т.д. № 3871/2013 г. I т.о. на ВКС, както и решение 18 от 17.09.2017 г. по т.д. 60 304/16 г. ВКС, IV ГО. Налице е разлика между фактите, установени в настоящия процес и фактите, възприети в сочената от ВКС практика. Въпросът за точния процент на съпричиняване се разрешава с оглед конкретно установени във всяко производство факти. Поради това не може да се приеме, че е налице отклонение от посочените от касатора съдебни решения. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Предвид задължителната и трайна практика на ВС и ВКС по всички поставени правни въпроси, не е налице основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК. С оглед изхода на делото не следва да се присъждат разноски на касационните жалбоподатели. По изложените съображения ВКС