Определение № 695 от 11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4281/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод подадената касационна жалба с вх. № 7374 от 30.05.2022 г. срещу решение от 11.04.2022г. по в.гр. д. № 1497/2021 г. на ОС - Бургас. Жалбоподателя А. С. Т., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора. Моли да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Жалбоподателят - „Ангара Груп - 1“ ООД чрез си процесуален представител поддържа, че въззивното решение е дало отговор на правни въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото, както и че решението е очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответниците - „Астана Строй“ ООД и Н. С. С. не са представили писмено становище в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е приел за установено по предявения от А. Т. иск против ,,АНГАРА ГРУП-1“ООД, предявен при условията на по чл.422 от ГПК, че ,,АНГАРА ГРУП-1“ООД му дължи сумата от 4500евро, представляваща неустойка по чл.4, ал.3 отсключено между тях споразумение от 09.06.2019г., дължима за периода29.02.2020г. - 29.07.2020г., поради забава с повече от 6 месеца на въвеждане в експлоатация на сграда, находяща се в [населено място], ул.,,О.“No135, както и законната лихва върху главницата, считано от 06.08.2020г. до окончателното й изплащане, които вземания са част от предмета на Заповед No260323/09.10.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.No4401/2020г. по описа на РС - Бургас. Със същото решение съдът е отхвърлил предявения от А. Т. иск в частта, с която се иска да бъде прието за установено, че ,,АСТАНА СТРОЙ“ ООД и Н. С. му дължат солидарно с ,,АНГАРА ГРУП-1“ ООД, сумата от 4500 евро, представляваща неустойка по чл.4, ал.3 от сключено между тях споразумение от 09.06.2019г., дължима запериода 29.02.2020г. - 29.07.2020г., поради забава с повече от шест месеца на въвеждане в експлоатация на сграда, находяща се в [населено място], ул. ,,О.“ No135, както и законната лихва върху главницата, считано от 06.08.2020г. доокончателното й изплащане, които вземания са част от предмета на Заповед No260323/09.10.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.No4401/2020г. по описа на РС - Бургас. Констанирано е, че е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и РС Бургас в производство по ч.гр.д. № 4401/2020г. е издал заповед № 260323 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, като е разпоредил длъжниците ,,АСТАНА СТРОЙ“ ЕООД, ,,АНГАРА ГРУП-1“ ООД и Н. С. да заплатят солидарно на кредитора сумата от 8801 лева, представляваща обезщетение за периода от 29.02.2020 г. до 29.07.2020 г., съставляващо левовата равностойност на договореното обезщетение, уговорено в случай на несвоевременно получаване на разрешение за ползване на сграда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 06.08.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 714,02 лева – разноски в заповедното производство, включващи 176,02 лева – държавна такса и 538 лева – адвокатски хонорар, като след подадено възражение от страна на длъжниците, заявителят е предявил срещу дружеството „Астана Строй“ ЕООД, Н. С. и „Ангара Груп-1“ ООД иск с правно основание чл.422 и чл.415 ГПК, предмет на настоящето производство. Съдът е взел предвид приложеното към заявлението по чл. 410 ГПК споразумение от 09.06.2019 г., сключено между „Ангара Груп“ ЕООД в качеството му на изпълнител, с управител Н. С. и А. Т. в качеството му на купувач, като страните са се договорили изпълнителят в чиято полза е вписана договорна ипотека върху недвижимия имот да съдейства на купувача да закупи притежаван от „М Строй Констракшън“ ЕООД недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], изграден в степен на завършеност „груб строеж“, нанесен в КК и КР на [населено място] като сграда с идентификатор 68134.301.240.1. Установено е, че процесният апартамент №22 е на две нива, разположен на пети и шести етаж в сградата с обща застроена площ от 197,08 кв.м. с идентификатор 68134.301.240.1.22, ведно с мазе № 22 от 2,25 кв.м., 9,40% идеални части от общите части на сградата, представляващи 30,46 кв.м., ведно със съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата, като купувачът се е задължил да плати цената от 391 000 лева по сметка на изпълнителя. Установено е, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 171, том I, рег. № 8384, нот.дело № 153/2019г. на нотариус И. Ж. с № 701 на НК „М Строй Констракшън“ ЕООД е продало на ищеца А. Т. описания в споразумението от 09.06.2019 г. апартамент, с идентификатор 68134.301.240.1.22, за който е отбелязано, че е в завършеност „груб строеж“. Прието е, че в споразумението съгласно чл.4 ал.3 е уговорена неустойка, като изпълнителят гарантира на купувача, че обектът ще получи разрешение за въвеждането в експлоатация в срок от шест месеца от датата на изповядване на сделката в нотариална форма и при забава в този срок дължи на купувача обезщетение в размер на 750 евро месечно за периода от изтичане на шест месеца от датата на изповядване на сделката до една година от същата и при забава с повече от една година, неустойката се удвоява за всяка следваща година. Именно дължимостта на тази тази неустойка е предмет на настоящето производство, като се поддържа, че за периода от 29.02.2020г. до 29.06.2020г. съгласно споразумението се държат по 750 евро месечно, а за времето от 29.06.2020 г. до 29.07.2020 г. е дължима сумата от 1500 евро. Въззивният съд като е препратил към мотивите на от първостепенния съд е приел, че възражението за нищожност на клаузата за неустойка, като противоречаща на закона и добрите нрави е неоснователно. Съдът е приел за недоказано възражението за унищожаемост на клаузата за неустойката, като сключена поради заплаха или поради крайна нужда. Съдът е счел, че „АНГАРА ГРУП – 1“ ООД дължи на ищеца уговорената в чл. 4, ал. 3 от сключеното между тях споразумение от 09.06.2019 г. неустойка, като за периода от 29.12.2019 г. до 28.06.2020 г. същата е в размер на 750 евро месечно, а считано от 29.06.2020 г. е в размер на 1500 евро месечно, или в общ размер от 4 500 евро (по 750 евро месечно за периода 29.02.2020 г. – 28.06.2020 г. и 1 500 евро за периода 29.06.2020 г. – 29.07.2020г.). Въззивният съд е приел, че тълкувайки волята на страните при спазване изискванията на чл.20 ЗЗД от споразумението между „Ангара Груп – 1“ ЕООД и А. Т. ответниците „Астана Строй“ ЕООД и Н. С. не следва да се считат за солидарни длъжници по претенцията за неустойка. Прието е, че в ал.4 от споразумението изрично е посочено, че за обезпечаване на задължението на изпълнителя по предходния текст /ал.3/ страните се договарят да открият специална банкова сметка, в която да бъде внесена сумата от 9000 евро, служеща като обезпечение на задълженията за неустойка по предходния текст, като при наличие на предпоставките за получаване на неустойка, купувачът има право да усвои получи съответната сума за всеки месец поотделно, но е договорено, че „Ангара Груп – 1“ ЕООД, Н. С. и „Астана Строй“ ЕООД“ ще внесат определена сума по банкова сметка, за което задължение ще отговарят солидарно. Въззивният съд е приел, че тази разпоредба следва да се тълкува в смисъл, че ограничава задълженията на последните две лица до гарантиране изпълнението на задължението им с „Ангара Груп-1“ ЕООД да открият специална банкова сметка, в която да бъде внесена сумата от 9000 евро, но не ангажира задължения на останалите два правни субекта, досежно плащане на процесната неустойка. Въззивният съд е изтъкнал, че макар и в края на споразумението от 09.06.2019 г. пред името на Н. С. като физическо лице да е посочено отбелязване „солидарен длъжник“, то същият е такъв заедно с „Астана Строй“ ЕООД, но само за изпълнение на посоченото в ал.4 от споразумението, т.е. задължение за откриване на специална банкова сметка. Прието е, че ответниците С. и „Астана Строй“ ЕООД е следвало да поддържат наличност до 9000 евро по откритата по споразумение между страните банкова сметка, от която купувачът - ищец е можел да усвоява месечно дължими суми за неустойка, но не че те дължат солидарно заплащане на договорената неустойка. По тези съображения искът за признаване за установено, че последните са солидарни длъжници е отхвърлен. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК си жалбоподателят А. Т., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: длъжен ли е съдът да установи действителната воля на страните по установените в чл. 20 ЗЗД критерии и правила, с оглед установяване на действително договореното между страните, длъжен ли е съда да съобрази и изложеното в отговора на ответника по чл. 131 ГПК или може да го пренебрегне, и може ли при това тълкуване съдът да подмени волята на страните, може ли съдът да приеме съществуването на права и задължения в процесния договор и въз основа на тях да реши спора по делото, когато такива не са посочени в исковата молба, в отговора на ответника по чл. 131 ГПК и приетия за окончателен доклад по делото и длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, аргументите и възраженията на страните, включително такива във въззивната жалба. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения по приложението на на състави на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК си жалбоподателя „Ангара Груп - 1“ ООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: дали при направено възражение за нищожност на клауза за неустойка съдът е длъжен да изложи мотиви дали и защо същата е валидна в конкретния по делото размер и следва ли съдът във всички случай и при липса на възражение да преценява дали дадена клауза за неустойка противоречи на закона и добрите нрави. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя А. Т. въпроси относими към начина по който следва да се тъкува волята на страните в един договор и на сочените основания. В практиката на ВКС се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД уговорките между страните по договора имат силата на закон за тях и спазването на тези уговорки и зачитането на техните последици е приравнено на законови разпоредби по отношение на страните, които са ги постигнали. Посочва се, че съблюдаването на спазването на тези уговорки, при възникнали спорове между страните, следва да се извърши от съда, при пълното зачитане на договореностите между страните, освен ако не са налице законови ограничения за това /недействителност/, при направени в процесуалните срокове и ред възражения за това, поради което съдът не може да постанови решение, което е в противоречие с валидните клаузи от договорите между страните. Застъпва се разбирането, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Посочва се, че договорът е двустранна сделка, с която страните постигат съгласие относно съществените елементи на сделката и могат да бъдат изменяни само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. В съотвествие с точното приложение на закона и при съобразяване с практиката съдът е приел, че уговорената в чл. 4, ал.4 солидарност в полза на ответното дружество възнаграждение се дължи, тъй като са настъпили предвидените в договора предпоставки за това. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и по поставените от жалбоподателя „Ангара Груп - 1“ ООД въпроси. По отношение на предпоставките, при наличие на които съдът признава една неустоечна клауза на нищожна, съдът се е произнесъл в съотвествие с практиката на ВКС, включително и даденото тълкуване в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед установената практика клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Приема се, че преценката за нищожност на клаузата за неустойка следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Посочва се, че даденото примерно изброяване на критерии, които могат да бъдат използвани при тази преценка (размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава; обезпечено ли е изпълнението на задължението с други правни способи; вида на уговорената неустойка - компенсаторна или мораторна; вида на неизпълнение на задължението; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди) не изключва възможността да бъдат ползвани и други критерии. Даденото разрешение в тълкувателното решение е доразвито в практиката на Върховния касационен съд, съгласно която въпросът доколко клаузата за неустойка е уговорена в нарушение на добрите нрави следва да се разрешава чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на фактори като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване и пр. фактори, относими за конкретното правоотношение. В този смисъл решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. І т. о. ВКС; решение № 229 от 29.06.2017 г. по т. д. № 3550/2015 г. ІІ т. о. ВКС; решение № 104 от 26.06.2017 г. по т. д. № 2559/2016 г. ІV г. о. ВКС. Именно съобразявайки тази практика съдат е счел, че в случая неустоечната клауза не е нищожна, а въззивния и първостепенния съд са изложили съображения защо уговорената неустойка не е нищожна. С оглед разпоредбата на чл.78 ГПК разноските с оглед на изхода по спора следва да останат за страните така, както са направени от всяка една от тях. При тези съображения, съдът