Определение № 50012 от 10.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 99/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“, юридическо лице съгласно чл.37, ал.2 ЗМВР, [населено място], срещу решение № 475/21.07.2021 г., постановено по в.т.д.№ 267/2021 г. от Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 260537/11.12.2020 г. по т.д.№ 1733/2020 г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният от касатора против „Строително – предприемачески холдинг“ ЕООД, [населено място], иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 503999,35 лв., представляваща неустойка поради разваляне на договор от 21.08.2017 г. и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 3360 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 06.08.2019 г. до 29.08.2019 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните на 21.08.2017 г. е сключен договор за извършване на СМР, при първоначално уговорен срок до 11.01.2019 г. Вследствие на частично неизпълнение на определените по договора работи възложителят – настоящ касатор е изпратил на 07.06.2019 г. писмо до ответника, в което се е позовал на забава за период повече от 130 дни (според графика на изпълнителя по писмо от 20.02.2019 г.) и е определил 30 – дневен срок за довършване на цялостния обем на сградата. Довършителни работи не са направени от изпълнителя, поради което съдебният състав е формирал извод, че е възникнало основание за разваляне на договора. Софийският апелативен съд е счел, че възложителят има право да претендира уговорената в чл.28, ал.2 от договора неустойка. Според въззивната инстанция в договора са уговорени отделни хипотези, при които се начислява неустойка, всички уредени в раздел „Х“ и приложими при неизпълнение по договора. Уговарянето на обезщетение за вреди при разваляне на договора в чл.39, ал.1, изр.последно, не изключвало отговорност за заплащане на неустойка, каквото възражение е било заявено от ответника по исковете. Неустойката за забава била определена в чл.25 на договора, а по чл.28 неустойката се дължала при пълно неизпълнение - по ал.1 и при разваляне на договора по вина на изпълнителя - по ал.2. Възложителят претендира неустойка по чл.28, ал.2 от договора, като съдът е приел, че еднаквите размери на уговорените неустойки в ал.1 и ал.2 на чл.28 (20% от общата цена на договора) сочат на уговорка, че вредите от пълното неизпълнение са съизмерими с вредите при разваляне на договора поради виновно неизпълнение на изпълнителя, било то пълно или частично. Въззивният съд е отхвърлил иска за заплащане на неустойката по чл.28, ал.2 от договора поради нищожност на клаузата като противоречаща на добрите нрави. Изложени са съображения, че неустойката е компесаторна и обезщетява възложителя за вредите от частичното неизпълнение, но в случая неустойката е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, преценени към момента на сключване на договора. Според въззивния съд изпълнението на договора е обезпечено и с други правни способи – издадена банкова гаранция, сумата по която от 52499,93 лв. е усвоена от възложителя, както и че възнаграждението за изпълнените до разваляне на договора СМР е 652121,81 лв., а претендираната сума за неустойка – от 503999,35 лв., т.е. тя е несъизмерима с платеното възнаграждение. Формиран е извод, че така както е уговорена, неустойката създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, като й е придадена само санкционна функция, целяща да накаже неизправната страна. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК осем въпроса, всички свързани с извършената преценка от въззивния съд за нищожност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави. По идентични съображения е въведено и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на решението са изброени примерни критерии за преценката за нищожност, като: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка - парични или на непарични и размерът им; дали изпълнението на задълженията е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди; както и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Според разясненията в тълкувателното решение неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По отношение на прекомерността на неустойката е прието, че това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а прекомерността се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. В постановеното тълкувателно решение са дадени отговори на въведените от касатора правни въпроси, като въззивният акт съответства на практиката на ВКС и не е очевидно неправилен. При преценка на клаузата за неустойка апелативният съд не е приел, че тя е a priori нищожна поради прекомерност, каквото е съдържанието на втори въпрос; не е приложил субективни разсъждения за евентуалните вреди от неизпълнението, според четвърти въпрос, и не е отхвърлил иска поради недоказаност на вредите – осми въпрос. Клаузата не е обявена за нищожна само поради придадената санкционна функция на неустойката – според пети въпрос; съдът не е въвел изискване за доказване на размера на вредите – шести въпрос; другото обезпечение за изпълнението не е изведено като единствен критерий за нищожност – седми въпрос, както и фактите и обстоятелствата, настъпили след сключването на договора, респ. развалянето му – в случая размера на изпълнената част, не са преценени от въззивния съд в смисъла, който им придава касаторът в трети въпрос. С първия въпрос касаторът цели да се приложи като критерий за преценката за нищожност „неправомерност в действията на страните при сключване на договора“, обстоятелство, което не е аргументирано в изложението към касационната жалба и не следва от мотивите на въззивния съд. В обжалваното решение са приложените относимите за преценката критерии въз основа на установените конкретни факти и обстоятелства по спора, поради което не са мотивирани основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд