Определение № 1248 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 610/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника „Диагностично-консултативен център V – Пловдив – Свети архиепископ Лука“ ЕООД, гр. Пловдив, [улица], чрез адв. Е. С., против решение № 159 от 25. 09. 2024 г. по в. гр. д. № 286/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта потвърждаваща решение № 320 от 7. 03. 2024 г. по гр. д. № 3128/2022 г. на ОС – Пловдив в частта, с която дружеството е осъдено, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на М. Д. Г. сумата 35000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, получени на 25. 07. 2018 г., при излизане от рентгеновия кабинет в диагностично-консултативния център, ведно със законната лихва от 6. 12. 2019 г. до окончателното й изплащане. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му в същата и отхвърляне на предявения иск. Подаден е отговор на касационната жалба от ищеца М. Д. Г., чрез адв. В. П. К., с който са развити съображения за неоснователност на жалбата и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част. Иска се недопускане на касационно обжалване на решението, евентуално – потвърждаването му. При извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта потвърждаваща първоинстанционното в частта му, с която искът по чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата 35000 лв., ведно със законната лихва от 6. 12. 2019 г. до окончателното й изплащане, настоящият състав съобрази следното: Предвид уважаването с влязло в сила решение на предявения от ищеца срещу дружеството частичен иск по чл. 49 ЗЗД за сумата 4000 лв., следва да се приеме, че със сила на пресъдено нещо е прието за установено, в отношенията между страните по делото, че са се осъществили елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране имуществената отговорност на дружеството за причинените на ищците неимуществени вреди от травматичните увреждания, получени на 25. 07. 2018 г., при излизане от рентгеновия кабинет в диагностично-консултативния център, заради спъване във висок праг, необозначен като препятствие с боядисването му в различен цвят, чрез табела или друг знак за внимание при преминаването му. Спорен е въпросът за размера на дължимото обезщетение, както и въпросът дали приемането за неоснователно на възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, направено в производството по частичния иск, е пречка за повторно разглеждане на това възражение в исковото производство, образувано за присъждане на останалата част от обезщетението за неимуществените вреди. Въззивният съд е приел, че съгласно ТР № 3/22. 04. 2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, влязлото в сила решение по частичния иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, поради което по настоящото дело не следва да се обсъжда отново налице ли са елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за уважаване на претенцията. Съдът обаче не е обвързан от определения в мотивите към решението по частичния иск пълен размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Приел е, че формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. При съобразяване с характеристиката на възражението за съпричиняване като правоизключващо възражение се налага изводът, че силата на пресъдено нещо на решението по уважения частичен иск се разпростира и върху приетия за установен размер на съпричиняването, поради което съдът, разглеждащ претенцията за останалата част от обезщетението, не може да преразглежда отново въпроса за наличието на принос на пострадалия и размера на съпричиняването. След като съдът по частичния иск е отхвърлил възражението за съпричиняване от страна на пострадалия като неоснователно, то със сила на пресъдено нещо е решено, че увреденият не е допринесъл с поведението си за настъпване на инцидента и този въпрос не може да бъде пререшаван в последващ процес за останалата част от вземането. По тази причина е прието за неоснователно оплакването във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение поради постановяването му при съществено процесуално нарушение - непроизнасяне от първоинстанционния съд по направено с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване. При определяне размера на обезщетението съдът е съобразил характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на болките, причинените неудобства и ограничения от битов и социален план, срока за възстановяване. При инцидента ищецът е получил закрито счупване на дясна бедрена шийка. Бил е хоспитализиран от 25. 07. 2018 г. до 31. 07. 2018 г. – за извършване на оперативна интервенция за открито наместване на фрактурата и поставяне на вътрешна метална фиксация, както и една седмица, считано от 17. 07. 2019 г. – за отстраняване по оперативен път на металните импланти. След първата операция ищецът няколко месеца не е стъпвал на оперирания крак, бил е на легло, с памперси, не е могъл да се обслужва сам и се е нуждаел от грижата на родителите си за поддържане на хигиена, хранене и покриване на ежедневни нужди, заради което изпитвал чувство на срам и неудобство. Имал силни болки. Започнал да ползва патерица чак след петия месец. Търпял големи неудобства и ограничения в битов и социален аспект. Изпитвал чувство на безпомощност, тревожност и обреченост. Бил изолиран от своите приятели и съученици, не можел да води присъщия му активен начин на живот, което допълнително се отразило негативно на психическото му състояние. След втората операция следвало отново да ползва патерица за около месец. Съобразено е и обстоятелството, че оздравителният процес от полученото травматично увреждане на дясната бедрена шийка е приключил и е налице пълно възстановяване на обема на движение в тазобедрената става, но ищецът продължава да има болка при движение на дясна тазобедрена става в крайна фаза и леко накуцваща походка. Прието е, че при тези данни определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 39000 лв. не е прекомерен, а е съответен на действително претърпените, болки, страдания и психически негативни изживявания. След приспадане на присъдената с частичния иск сума от 4000 лв., настоящият иск е приет за основателен за сумата 35000 лв. и за неоснователен над тази сума до пълния предявен размер от 46000 лв. В изложението към касационната жалба се поставя следния процесуалноправен въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички твърдения, доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства, относими към правния спор. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 50093 от 7. 08. 2023 г. по гр.. д. № 2529/2022 г. на ВКС, 4 г.о. Противоречие не е налице. В цитираното решение е прието, че при осъществяване на решаващата си дейност въззивният съд следва да обсъди всички относими доказателства в съвкупност и да ги съпостави помежду им, както и да вземе отношение към всички надлежно въведени в спора твърдения, доводи и възражения на страните. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тази практика. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив и с правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил всички твърдения, доводи и непреклудирани възражения на страните и относимите към тях доказателства. Възражението по чл. 51, ал. 2 ГПК за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, е преклудирано от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, постановено по частичния иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, с което това възражение е счетено за неоснователно и е прието липса на принос от страна на ищеца (като поведение и обективно здравословно състояние) в причиняване на увреждането. В тази част изводите на съда не противоречат, а съответстват на практиката на ВКС, обективирана в ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – например решение № 50156 от 15. 03. 2023 г. по т.д. № 1243/2021 г. на ВКС, 2 т.о., и цитираните в него решение № 92 от 07.09.2016 г. по т.д. № 185/2014 г. на ВКС, ТК, 2 т.о., решение № 89 от 28.01.2020 г. по т.д. № 2741/2015 г. на ВКС, 1 т.о., решение № 20 от 30.06.2020 г. по т.д. № 376/2018 г. на ВКС, 1 т.о. В мотивите към тълкувателното решение е прието, че след като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен размер, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. В решенията по чл. 290 ГПК се приема, че възражението на ответника за недължимост на част от претендираното обезщетение поради принос на пострадалото лице представлява правоизключващо възражение, относимо към размера на дължимото застрахователно обезщетение. Предвид характеристиката на възражението за съпричиняване като правоизключващо възражение, пропускът да бъде въведено своевременно в процеса по предявения частичен иск съставлява пречка същото възражение да бъде предявено от ответника за първи път в производството по иска за останалата част от вземането. При своевременно въведено в производството по частичния иск възражение за съпричиняване, наличието на принос на увредения към настъпване на увреждането като правно значим факт, обуславящ приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск. Нито наличието на приноса, нито степента, в която пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, могат да бъдат преразглеждани в производството по иска за оставащата част от вземането. Силата на пресъдено нещо на решението в производството по уважен частичен иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане се разпростира и върху приетия за установен размер на съпричиняването, поради което съдът, разглеждащ претенцията за останалата част от обезщетението, не може да преразглежда отново въпроса за наличието на принос на пострадалия и размера на съпричиняването. В останалата част изложението съдържа оплакване за неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на чл. 49 ЗЗД – при липса на всички елементи на правопораждащия претендираното от ищеца право фактически състав (по-конкретно - на противоправно поведение от страна на служители на ответното дружество и на причинно-следствена връзка между такова поведение и полученото от ищеца травматично увреждане). Тези възражения също са преклудирани от влязлото в сила решение по частичния иск, което е формирало сила на пресъдено нещо по спора за наличие на предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране имуществената отговорност на ответното дружество, а и същите касаят правилността на въззивното решение и е недопустимо обсъждането им в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 2045, 17 евро, равняваща се на 4000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция, като равностойността е изчислена съгласно правилото на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,