Определение № 90 от 24.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 917/2011 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Л. Й. и М. Л. А. срещу решение № 61 от 14.04.2011г по гр.дело № 2/2011г. на Видински окръжен съд, с което е потвърдено решение от 05.11.2010г по грд. № 174/2010г на Белоградчишки районен съд, като по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено вземане срещу касаторите по чл. 207 ал.1 т.2 от КТ ,въз основа на акт за начет. В приложеното към жалбата изложение, като основание за допускане на касационно обжалване се цитира чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК ,съображения в подкрепа на основанието са изведени от т.10 на ТР №1/2001г на ОСГК по отношение на служебните задължения на съда по назначаване на вещо лице и определяне на задачата му ,което задължение Видински окръжен съд не е спазил във връзка с правилността на акт за начет.Поставя се въпрос за доказателствената тежест в производството по чл. 422 от ГПК и чл. 207 ал.1 т.2 от КТ и докъде се простира тя ,прилага се решение №982/2008 по гр.д.№1329/2006 Іг.о на ВКС ,реш.№176/1957г д.№107/57г ВС в подкрепа на защитната теза и довода за противоречие. Същите процесуалноправни въпроси, свързани с оплакванията ,че не е назначено вещо лице,че са нарушени процесуални правила, свързани със служебни преценки и защитата на ответниците,че не е спряно производството при твърдение за водено разследване, се сочат като относими към основанията по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответникът по жалбата „ПК „Братство ” [населено място] оспорва допустимостта до касационно разглеждане в писмен отговор ,В случая е било решаващо процесуалното бездействие на ответниците и е налице забраната по чл. 266 ал.1 от ГПК След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК са формулирани въпроси на процесуалното право, които нямат отношение към решаващо приложените в настоящия случай процесуални правила поради това, че вземането по настоящето дело, предмет на установяване по чл. 422 от ГПК ,е при основанието на чл. 207 ал.1 т.2 от КТ и произтича от липси, установени с акт за начет по чл. 417 т.8 от ГПК. Общите и принципни указания в цитираното на ТР №1/2001г на ОСГК по отношение на служебните задължения на съда за назначаване на вещо лице и определяне на задачата му, не могат да обосноват противоречие по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, когато в спора по делото важи специалното правило за доказателствената сила на констатациите по акта за начет, т.е че същите са верни до установяване на противното. Със сила на констатация по акта (чл.22 ал.6 от ЗДФИ ) се обема факта, че е налице липса на стоково-материална или парична ценност, по който въпрос вече е налице и постановено по реда на чл. 290 от ГПК решение №380/2009г по гр.д№758/2009г ІІІ г.о на ВКС. Поставените в изложението на касаторите въпроси чия е доказателствената тежест и кои са пределите на обвързващата сила на акта, съответно отнася ли се тя до съда, също са намерили разрешение в задължителната практика по чл. 290 от ГПК в реш. № 699/2010г по гр.д№86/2010г ІV г.о, решение №380/2009г по гр.д№758/2009г ІІІ г.о и решение № 123/2011г по гр.д.№890/2010г ІІІ г.о. Презумира се ,че щетата е причинена от отчетника, в чиято тежест е да установи обратното и в този смисъл също е налице практика на Върховен касационен съд по реда на чл. 290 от ГПК, изразена в решение № 123/2011г по гр.д.№890/2010г ІІІ г.о.. Обжалваното разрешение на Видински окръжен съд не е в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за доказателствената сила на акта за начет и че същата се изразява в обвързване на съда да приеме констатациите за верни ,когато оспорване не е заявено или не е успешно проведено ,както и по въпроса за доказателствената тежест при опровергаване на констатациите ,която тежест отчетникът носи в процеса. Освен това решаващо по делото значение е имало процесуалното бездействие на ответниците, сега касатори, оспорили акта в отговора на исковата молба голословно, без конкретни обстоятелствени твърдения и без да са ангажирали доказателства при дадени им от съда указания и възможности в първа инстанция. Доказването, което ответниците не са провели в случая, следва да е насрещно, пълно и няма противоречие в практиката по въпроса, че то се подчинява на принципните доказателствените правила и процесуалната уредба на доказателствените средства. При това положение доводът в касационната жалба за нередовност на акта поради липса на определени доказателствени приложения, намерил израз в изложението като предпоставка за въпросите, не създава привързаност към решаващите съображения на съда, в решаваща за изхода на делото насока. Правилата, свързани с преклудиране на доказателствените възможности при несвоемременно поискани доказателствени средства за проверка на констатациите по акта за начет в първа инстанция, за назначаване на вещо лице включително и по отношение на отчетници, на които правилно и съответно в доклада е била указана доказателствената тежест, важат и в производството чл. 422 ГПК ,по който въпрос също не е налице противоречива практика ,нито основание по тълкувателен път да се извежда точното съдържание на правилото ,намерило решаващо за изхода на делото приложение в конкретния случай. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.