Определение № 4141 от 07.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 507/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Ц. А. С. – лично и като законен представител на А. С. С., чрез пълномощника им, срещу определение № 651/10.11.2025 г. по в. ч. гр. д. № 429/2025 г. по описа на Окръжен съд - Монтана, с което е оставена без уважение частната жалба на Ц. А. С. срещу определение № 1060/12.08.2025 г., постановено по гр. д. № 1593/2025 г. по описа на Районен съд – Лом, с което е прекратено производството по гр. д. № 1593/2024 г. по описа на Районен съд-Лом, поради липса на международна компетентност на българските съдилища.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат подробни съображения. Прави се искане да бъде допуснато до касационно обжалване, след което да бъде постановено определение, с което да бъде отменено определението на въззивния съд и потвърденото от него първоинстанционно определение и да бъде прието, че компетентен по спора за родителската отговорност е българският съд.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите:

1. „Допустимо ли е българският съд да откаже международна компетентност по дело за родителска отговорност, без да извърши цялостна и конкретна преценка на „обичайното местопребиваване“ на детето по смисъла на чл. 7, § 1 от Регламент (ЕС) 2019/1111, включително с оглед неговата фактическа интеграция в социалната и семейната среда, в съответствие с практиката на Съда на ЕС относно понятието „обичайно местопребиваване“ на детето?“

2. „При наличие на данни детето да има обичайно местопребиваване в България, както и тясна връзка с българската държава, следва ли българският съд да обсъди и възможността за компетентност по чл. 10 от Регламент (ЕС) 2019/1111 (споразумение за избор на съд), включително в контекста на висшия интерес на детето, и допустим ли е отказ от компетентност без такова обсъждане?“

Достъп до касация се претендира и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдение, че атакуваното определение е очевидно неправилно.

Ответникът по частната касационна жалба С. С., чрез пълномощника си, е подал отговор в срок, в който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване. Предявява претенция за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на IV ГО, намира частната касационна жалба за процесуално допустима - подадена e в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на окръжния съд.

Обстоятелствата, които въззивният съд е приел за относими са следните:

Делото е било образувано по искова молба, подадена на 31.01.2024 г. първоначално пред Районен съд-София, която впоследствие е била изпратена по подсъдност на Районен съд-Лом, в който съд било образувано гр. д. № 1593/2024 г. Предмет на производството по гр. д. № 1593/2024 г. по описа на Районен съд - Лом е искането на Ц. С. да й бъдат възложени родителските права и задължения и да бъде определен режим на лични отношения с бащата – С. С. по отношение на малолетното им общо дете А. С. С., [дата на раждане] за издръжка, вкл. за минало време. От данните по делото въззивният съд е приел следната фактическа обстановка: страните са бивши съпрузи, чийто брак е бил прекратен с влязло в сила на 08.07.2021 г. решение на Районен съд - Херналс, Виена, Австрия; след развода страните се споразумели пред Районен съд - Херналс родителските права по отношение на родените от брака две деца А. С. С. и В. С. С. да бъдат упражнявани съвместно и от двамата родители; на 26.01.2023 г. ищцата се е прибрала в Република България заедно с детето А., а детето В. е останало със своя баща; от м. април 2023 г. ищцата и детето А. заживели в [населено място] на [улица]; в Районния съд в [населено място], Австрия, през 2020 г. било образувано дело за родителска отговорност над децата на страните - В. и А., което било висящо; с решение на Районен съд - Херналс от 26.01.2023 г. родителските права по отношение на двете деца били възложени изцяло на бащата – С. С.; решението на районния съд е било потвърдено от Апелативния съд, като към момента делото е висящо пред Върховния съд на Република Австрия по жалба на Ц. С.; С. С. е подал на 17.05.2023 г. молба за връщане на А. по реда на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца чрез Министерство на правосъдието, по която в СГС било образувано гр. д. № 5789/2023 г., VIII брачен състав. С решение № 1696/21.03.2024 г. на СГС, VIII брачен състав, постановено по гр. д. № 5789/2023 г., влязло в сила на 18.10.2024 г., молбата на С. С. за връщане на детето му А. С. С. в Република Австрия била отхвърлена като неоснователна. В мотивите на цитираното решение било прието, че обичайното местопребиваване на детето А. до м. януари 2023 г. по смисъла на Хагската конвенция е било в Република Австрия и обстоятелството, че детето е пребивавало за определени периоди от време в Република България, не променя това обстоятелство, като за периода от 27.01.2023г. детето пребивава в Република България, незаконно задържано от майка му Ц. С.. Съдът е приел в мотивите, че молбата на бащата С. за връщане на детето е неоснователна, въпреки че са изпълнени предпоставките на чл. 12, ал. 1 от Хагската Конвенция - детето е незаконно прехвърлено и задържано по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, но връщането му в държавата по обичайно местоживеене би го поставило в сериозна заплаха от психическо увреждане, поради което било налице изключението по чл. 13, ал. 1, б. „б” от Хагската конвенция. Това решение е потвърдено с решение № 1040/18.10.2024 г. на Апелативен съд - София по гр. д. № 1329/2024 г. при идентични съображения; детето А. пребивава в България почти две години, считано от края на м. януари 2023г., когато е било установено и последното й влизане в страната и не е установено обратно преминаване към Република Австрия; към момента е ученичка в трети клас; основни грижи за детето полага неговата майка - Ц. С..

От правна страна въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях, като допълнително е изложил и собствени мотиви, приемайки че българският съд не е международно компетентен да разгледа предявения иск за предоставяне на родителските права и задължения на майката – Ц. С.. Посочил е, че за всички спорове, свързани с родителската отговорност, следва да е компетентен един конкретен съд на държава членка. Изложил е съображения, че детето А. е имало обичайно местопребиваване в Република Австрия, като към датата на образуване на делото спорът за упражняването на родителските права по отношение и на двете деца се разглеждал от австрийски съд в [населено място]. Допълнил е, че международната компетентност на съдилищата на държавите членки по въпросите на родителската отговорност били регулирани от правилата на Регламент (ЕС) 2019/1111, отменил Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. Посочил е, че в настоящия случай приложение намира Регламент (ЕС) 2019/1111, тъй като исковата молба е подадена на 31.01.2024 г. Посочил е, че гр. д. № 1593/2024 г. е било образувано след делото, което било висящо в Република Австрия, поради което е направил извод, че българският съд не е международно компетентен да разгледа иска по смисъла на чл. 9 от Регламента. До този извод въззивният съд е достигнал, след като е посочил, че детето А. е било изведено неправомерно от Република Австрия от своята майка и към настоящия момент е с местопребиваване в Република България. Посочил е, че в случаи на неправомерно отвеждане или задържане на дете и без да се засяга евентуалният избор на съд съгласно Регламента, компетентността на съдилищата на държавата членка на обичайното местопребиваване на детето следва да се запази, докато не бъде установено ново обичайно местопребиваване в друга държава членка и не бъдат изпълнени някои специфични условия. Като е посочил, че същите не са изпълнени в конкретния случай, приел е, че не е налице и хипотезата на чл. 10 от Регламент 2019/1111, тъй като страните не са постигнали споразумение за избор на съд, поради което е направил извод, че на този етап, с оглед постановените съдебни актове в Република Австрия, които предоставят упражняването на родителските права и задължения на бащата, не може да се приеме, че международната компетентност принадлежи на българския съд и с тези мотиви е потвърдил първоинстанционния съдебен акт, респ. оставил е без уважение частната жалба на жалбоподателя Ц. С..

На настоящия съдебен състав е служебно известно определение № 296 от 22.01.2026 г., постановено по частно касационно гражданско дело № 4692/2025 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, 4 състав, с което е допуснато касационно обжалване на определение № 374/15.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 195/2025 г. по описа на Окръжен съд - Монтана в частта, в която е отменено определение № 1419/19.11.2024 г., постановено по гр. д. № 420/2024 г. по описа на Районен съд - [населено място], с което производството по делото е прекратено поради липса на международна компетентност на българския съд и след отмяна на въззивното определение в обжалваната част е постановено определение, с което е прекратено производството по искането на Ц. А. С. да бъде лишен С. С. на основание чл. 133, ал. 1, вр. чл. 132, ал. 1, т. 1 и т. 2 от СК от родителски права по отношение детето А. С. С. поради международна некомпетентност на българския съд.

Имайки предвид изложените в обжалваното определение мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съображенията за това са следните:

Производството по делото е образувано на 31.01.2024 г. при действието на Регламент (ЕС) 2019/1111 (по-нататък Регламента), по чиито правила следва да се определи съдът, компетентен да се произнесе по искането за родителска отговорност – чл. 1, § 1, б. „б“, вр. с § 2, б. „а“. Съгласно чл. 2, т. 7 от същия регламент, терминът „родителска отговорност“ означава всички права и задължения, отнасящи се до личността или имуществото на дете, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или на споразумение, пораждащо правни последици, включително правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето; В т. 8 е посочено какво означава „носител на родителска отговорност“ - всяко лице, институция или друг орган, който носи родителска отговорност за дете; В т. 9 е дадено легално определение на термина „право на упражняване на родителски права“, който включва правата и задълженията за полагане на грижа за личността на детето, и по специално на правото да се определи мястото на пребиваване на детето; В т. 11 е посочено какво означава „неправомерно отвеждане или задържане“ – това е отвеждането или задържането на детето, когато: а) такова отвеждане или задържане е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, придобито по силата на решение, на закона или на споразумение, пораждащо правни последици съгласно правото на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди отвеждането или задържането; и б) по време на отвеждането или задържането правото на упражняване на родителски права е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или е щяло да бъде упражнявано по този начин, ако не е било извършено отвеждането или задържането.

Общата компетентност на съдилищата на държава членка, компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, е уредена в чл. 7 от Регламента и е обусловена от обичайното местопребиваване на детето към момента на сезирането на съда при спазването на членове 8 - 10, касаещи хипотезите на правомерно преместване на дете от една държава членка в друга (чл. 8), на неправомерно отвеждане или задържане на дете (чл. 9) и т. нар. „избор на съд“ (чл. 10).

В конкретния случай до края на м. януари 2023 г., откогато детето А. се е установило да живее в България със своята майка, неговото обичайно местопребиваване е било в Република Австрия. Правилото на чл. 7, § 1 от Регламента не е абсолютно, защото при проверката по чл. 18 от Регламента то се прилага, но при спазване на изключенията, уредени в чл. 8, чл. 9 и чл. 10 от Регламента. Затова правилото на чл. 7, § 2 от Регламента следва да се разбира в смисъл, че предвидените в посочените в него три текста изключения, пророгиращи общата компетентност на съда по чл. 7, § 1, са с предимство пред правилото, установяващо общата компетентност на съдилищата за разглеждане на спора за родителска компетентност.

По делото не е спорно, че през месец януари 2023 г. детето е било неправомерно отведено в Република България от неговата майка. Разпоредбата на чл. 9 от Регламента предвижда, че в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка. За да придобие ново обичайно местопребиваване в България, респ. за пораждането на компетентност на българския съд, е необходимо да е изпълнено едно от следните две главни условия на чл. 9, б. „а“ или б. „б“ от Регламента – б. „а“ - всяко лице, институция или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителски права, да е приело отвеждането или задържането. В настоящия случай, тази хипотеза не е налице, тъй като до момента на неправомерното отвеждане, родителите са упражнявали съвместно родителските права по отношение на детето А. и след отвеждането й бащата С. С. е подал молба за връщане по Хагската конвенция; б. „б“ - детето да е пребивавало в тази друга държава членка най-малко една година след като лицето, институцията или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителски права, е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето и детето се е установило в своята нова среда и е изпълнено поне едно от следните условия – т.е. необходимо е кумулативното наличие на условието на буква „б“ заедно с едно от следните условия: i) в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето, не е била подадена молба за връщането му пред компетентните органи на държавата членка, в която детето е било отведено или задържано; ii) молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителски права, е била оттеглена и не е била подадена нова молба в срока, определен в точка i); iii) молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права е била отхвърлена от съд на държава членка на основания, различни от член 13, първа алинея, буква б) или член 13, втора алинея от Хагската конвенция от 1980 г. и това решение вече не подлежи на обжалване по общия ред; iv) не е сезиран нито един съд, както е посочено в член 29, параграфи 3 и 5, в държавата членка, в която детето е имало своето обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане; v) решение относно упражняването на родителските права, което не води до връщането на детето, е било постановено от съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане. Установените по делото факти не изпълват нито едно от посочените пет допълнителни условия. Подадена е била молба от бащата за връщане на детето незабавно след отвеждането му; молбата не е била оттеглена; молбата за връщане на детето, подадена от бащата, е била отхвърлена от САС с влязло в сила решение именно на основание чл. 13, ал. 1, буква „б“ от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца; налице е било сезиране на Районен съд- Херналс, Австрия - държава членка, в която детето е имало своето обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане и задържане. Налице е решение относно упражняването на родителските права от Районен съд - Херналс, Австрия. Ето защо в настоящия случай при неправомерното отвеждане и задържане на детето А., съдът в Република Австрия, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазва своята компетентност. Компетентността на българския съд е изключена. Компетентност на българския съд по чл. 10, ал. 1 от Регламента също не е налице, защото условието по б. „б“ страните доброволно да са постигнали съгласие относно компетентността или да са я приели изрично в хода на производството липсва. В настоящия случай, още с отговора на исковата молба ответникът е оспорил компетентността на българския съд. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в определение № 402 от 23.08.2016 г. по ч. гр. д. № 1790/2016 г., Г. К., ІV ГО на ВКС, определение № 296 от 22.01.2026 г., по ч.гр. д. № 4692/2025 г. от ВКС, III ГО, 4 състав, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Нормите на Регламента са ясни и не създават затруднения при прилагането им, няма основания за изоставяне на вече формираната съдебна практика - обратното не се твърди и от касатора. Въззивният съд изцяло се е съобразил с константната съдебна практика. Следователно не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставените в изложението два въпроса са свързани най-общо с несъгласието на касатора Ц. С., че съдът не бил приложил разпоредбата на чл. 7, § 1 от Регламента и не бил извършил цялостна и конкретна преценка на „обичайното местопребиваване“ на детето към момента на сезирането му, а именно - Република България. Както се посочи по-горе, чл. 7, § 1 определя общата компетентност. Но при наличие на специални разпоредби, уредени в чл. 8, 9 и 10, съдът е длъжен да ги съобрази, имайки предвид правния принцип, че специалният закон дерогира общия. Настоящият състав намира, че различно казуално тълкуване би било в противоречие с този принцип. Всички оплаквания, и възражения, съдържащи се в тринадесет на брой молби, адресирани до настоящия съдебен състав, са свързани именно с твърдението на касатора, че детето е придобило обичайно местопребиваване в Република България, където фактически и социално се е интегрирало, поради което следва да намери приложение чл. 7, §1 от Регламента, са несъстоятелни, с оглед изложените по-горе съображения.

Следва да се посочи, че от данните по делото се установява, че с решение на Върховния съд на Република Австрия е била отхвърлена молбата на Ц. С., адресирана до австрийския съд за прехвърляне на компетентност по реда на чл. 15 от Регламент 2201/2003 /отм., но приложим към това дело, тъй като същото е образувано преди 01.08.2022 г., поради което и на основание чл. 100 от Регламент 2019/1111 отмененият регламент намира приложение/. В мотивите на това решение съставът на Върховния съд на Австрия изрично е приел, че при вземане на решение за попечителство, според обстоятелствата в конкретния случай, е било взето под внимание в достатъчна степен най-добрият интерес на осемгодишната дъщеря - А.. В този смисъл не е било необходимо въззивният съд да отправя искане по чл. 13 от Регламент 2019/1111/ ЕС до съда на държавата членка по обичайното местопребиваване на детето, да му бъде прехвърлена компетентност. Не е налице противоречие на обжалваното въззивно определение с решение № 627 от 23.10.2025 г., по к. гр. д. № 1383/2025 г., по описа на ВКС, IV ГО. В цитираното решение фактическата обстановка е била коренно различна от настоящата – в т.ч. не е имало два паралелни процеса относно родителска отговорност в две държави членки; не е било проведено производство по Хагската конвенция; не е било налице искане по чл. 15 от Регламент 2201/2003/ЕС /отм./.

Релевираното възражение в касационната жалба за нарушение на чл. 15 от Регламент 2019/1111/ЕС е направено за първи път пред касационната инстанция, поради което е недопустимо да бъде разгледано в настоящото производство. Но дори и да бъде разгледано, то не е налице хипотезата на сочената разпоредба, касаеща производство по временни, включително охранителни мерки в неотложни случаи. В исковата молба и в молба-уточнение от 07.08.2024 г. ищцата – Ц. С. изрично е посочила, че предявява иск „за възлагане на родителски права на майката и определяне на подходящ режим на лични контакти с бащата, по отношение на малолетната А.“. Следователно предметът на настоящото производство е различен и чл. 15 от Регламент 2019/1111/ЕС не може да намери приложение.

Въззивното определение не следва да бъде допуснато до касация и като очевидно неправилно в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът нито сочи, нито обосновава особено тежък порок (постановяване contra legem, extra legem или при груби нарушения на формалната логика), който може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата на касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Напротив, пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт също следва законосъобразността на въззивното определение.

В заключение: обжалваното определение на въззивния съдебен състав не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на ответника по жалбата следва да се присъдят разноските по делото съобразно представения списък по чл. 80 ГПК, а именно сумата от 500 евро - адвокатско възнаграждение пред ВКС.

При тези мотиви, съставът на ВКС, ГК, IV ГО,