Определение № 3252 от 01.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3618/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Я. Г. М. и М. Г. М., чрез адв. А. Ц., срещу определение № 484 от 29.05.2023 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 308/2023 г. на Окръжен съд – Перник, с което след отмяна на определение № 662/27.02.2023 г., постановено по гр. д. № 5127/2022 г. на Районен съд – Перник, за оставяне без уважение на молба с вх. № 2157/01.02.2023 г. по чл. 248 ГПК от ответника „Инвестбанк“ АД за изменение на постановеното по делото решение № 1404/21.12.2022 г. в частта за разноските, последното е изменено като е отменено осъждането на „Инвестбанк“ АД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Я. Г. М. и М. Г. М., сумата от по 954, 44 лева на всеки един от двамата, представляваща разноски в производството. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставят следния въпрос: „Осъществена ли е хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК при признание на иска от страна на ответника, когато съществува издаден в негова полза изпълнителен титул, в съдебно производство, в което ищецът се домогва да получи съдебно решение, че вземането, обективирано в процесния изпълнителен лист, е погасено по давност?“. Жалбоподателите твърдят противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на IV г.о., определение № 534/06.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4484/2019 г. на III г.о., определение № 320/20.07.2022 г. по ч. т. д. № 1122/2022 г. на II т.о. и определение № 474/07.11.2019 г. по ч. гр. д. № 3063/2019 г. на IV г.о. Ответникът по частната касационна жалба „Инвестбанк“ АД, чрез юрк. П. С., е подал отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови определението си въззивният съд е установил, че производството по гр. д. № 5127/2022 г. по описа на Районен съд – Перник е приключило с решение № 1404 от 21.12.2022 г., с което по отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК, предявени от Я. Г. М. и М. Г. М. срещу „Инвестбанк“ АД е признато за установено, че ищците не дължат при условията на солидарна отговорност на ответника сумата от 3508 евро, с левова равностойност 6861,05 лева, представляваща главница по запис на заповед от 19.06.2009 г., за която сума е издаден изпълнителен лист от 12.03.2010 г. по ч. гр. д. № 1977/2010 г. на Районен съд – Перник, въз основа на който е образувано изп. д. № 1638/2014 г. по описа на ЧСИ Ст. Б., поради погасяване по давност правото на принудителното изпълнение. Посочено е, че със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищците разноски по делото в размер на сумата от по 954,44 лв. на всеки един от тях, представляваща разноски по делото. Установено е още, че по повод молба от ответника по чл. 248 ГПК, с обжалваното определение районният съд е отхвърлил искането му за изменение на решението в частта за разноските, като същите са останали в тежест на ответника. Въззивният състав е съобразил, че предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен, са кумулативно посочени в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, като в настоящия случай ответникът в отговора на исковата си молба е заявил признание на предявените искове, поради което е приел, че е налице една от предпоставките за прилагане на чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът да признае иска. Относно другата предпоставката на чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът да не е дал повод за предявяване на иска, съдът се е позовал на практика на ВКС /определение № 66 от 12.02.2018 г. по ч. гр. д. № 4770/2017 г. на III г.о., определение № 300 от 20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на IV г.о., определение № 75 от 21.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1371/2017 г. на I г.о. и др./, която се отнася до случаите на предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК от длъжника с твърдения, че не дължи вземането, заради което е образувано изпълнителното дело, тъй като е изтекла погасителната давност. Изложени са съображения, че тогава решението, с което искът по чл. 439 ГПК е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане срещу длъжника, но задължителната сила на решението не рефлектира върху предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК. Прието е, че при такова свое поведение – признание на иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, ответникът не дължи разноски, независимо от обстоятелството, че разполага с изпълнителен лист за вземането (макар и издаден преди погасяването му по давност), след като срещу длъжника не са предприемани изпълнителни действия по висящо изпълнително дело след изтичане на давността, тъй като е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК. След преценка на поведението на ответника в конкретния случай и преценявайки горепосочената съдебна практика, въззивният съд е намерил за основателни доводите на частния жалбоподател, че не е дал повод за предявяването на иска. Посочил е, че образуваното срещу ищците изпълнително дело, не е противоправно поведение на ответника, а напротив – той има вземане срещу тях и съвсем законосъобразно е да поиска принудителното му събиране при липсата на доброволно изпълнение. Взел е предвид също, че ответникът извънсъдебно не може да признае валидно изтеклата давност, тъй като тя трябва да бъде съдебно установена, но той може чрез своето поведение да не предприема действия по принудително изпълнение, като така признава последиците на изтеклата давност. Въззивният състав е установил, че в случая това е сторил ответникът, тъй като последното валидно изпълнително действие по изп. д. № 1638/2014 г. по описа на ЧСИ Ст. Б. е от 07.04.2015 г. Констатирал е, че след тази дата ответникът не е предприел действия по принудително изпълнение срещу ищците, поради което следва, че той не е дал повод за завеждане на делото до подаване на исковата молба на 26.09.2022 г. Посочено е още, че поради бездействието му, след изтичането на две години от извършването на последното валидно изпълнително действие, изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона на 07.04.2017 г., т. е. настъпила е перемпция, въпреки че ЧСИ е издал постановление по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК едва на 02.11.2022 г., съответно и след изтичане на давността, ответникът не е предприел никакви действия по принудително изпълнение. В обжалваното определение въззивният състав е установил още, че независимо от бездействието на взискателя за период от повече от седем години, ищците имат интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не са заплашени непосредствено от принуда, тъй като могат да поискат решение при признание на иска. Посочено е още, че при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска, но ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. Разяснено е, че при такова свое поведение ответникът не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. Съдът е съобразил също така, че отговорността за разноски е функция от изхода на спора относно предмета на делото, а разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК въвежда изключение от този принцип само ако са налице две предпоставки – с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият да е признал иска. Въззивният съд е посочил, че в настоящия случай с отговора на исковата молба ответникът е признал исковата претенция, а по делото не са констатирани обстоятелства, които да доведат до извод, че с поведението си ответникът е дал повод на ищците да предявят иск по чл. 439 ГПК за недължимост на вземането на дружеството поради погасяването му по давност. Приел е, че в този случай разноските по съдебното производство следва да останат в тяхна тежест, на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като взискателят с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Посочено е още, че обстоятелството, че съдът е уважил предявените от ищците искове не рефлектира върху предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, като разноските следва да се поемат от ищците. При тези съображения, въззивният състав е намерил, че са налице и двете кумулативни предпоставки по чл. 78, ал. 2 ГПК и ищците нямат право на разноски съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, поради което първоинстанционното определение е отменено, респ. решението на Районен съд – Перник е изменено в частта му за разноските, като заплащането на същите от ответника е отменено. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от жалбоподателите въпрос е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното определение, тоест – налице е общият критерий по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. От друга страна, налице е и соченото от страна на жалбоподателите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въпросът е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК, поради което въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване. По поставения въпрос настоящият състав намира следното: Трайно установено в практиката на ВКС (в това число и посочената от касаторите такава, която настоящият състав споделя) е разбирането, че при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция. В настоящия случай по делото е безспорно установено, че ответникът „Инвестбанк“ АД разполага с изпълнителен титул, респ. конституиран е като взискател в изпълнително производство срещу длъжниците (макар по него да е настъпила перемпция), поради което практиката, съгласно която ответникът се освобождава от отговорност за разноски, в случая е неприложима, като постановена при различна фактическа обстановка. Тази практика касае хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, за което ответникът не е бил снабден с изпълнителен лист, която хипотеза е различна от процесния случай. В настоящото производство освен извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, следва да се съобрази и наличието на изпълнителен титул, въз основа на който срещу ищците е образувано изпълнително производство (макар и същото да е перемирано), поради което освобождаването на ответника от отговорност за разноски в случая не е оправдано. При този отговор на така поставения въпрос, настоящият състав намира, че разгледана по същество частната касационна жалба е основателна. Неправилно въззивният съд е приел, че при признание на иска ответникът не дължи разноски, независимо от обстоятелството, че разполага с изпълнителен титул за вземането. С оглед приетото от касационния съд, че в процесния случай ответникът разполага с изпълнителен лист и същият не може да бъде освободен от разноски, следва, че право на такива имат ищците. Въззивното определение следва да бъдат отменено, а молбата на ответника за изменение на постановеното първоинстанционно решение, с което същият е осъден да заплати на всеки от ищците сумата от по 954,44 лв., следва да бъде оставена без уважение. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о.,