Определение № 2371 от 12.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1300/2025 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. Р. С., чрез адв.З., срещу решение № 87 от 18.02.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1219/2024 г. по описа на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено решение № 689 от 27.09.2024 г., постановено по чгр. д. № 2513/2024г. по описа на Районен съд Благоевград. С последното съдът отказва да издаде европейско удостоверение за наследство /ЕУН/ по подадено от С. Р. С. заявление с искане за удостоверяване на качеството й наследник по закон – дъщеря, на Х. Н. Б., гражданин на Руската Федерация, починала на 13.06.2014г. в гр. София, с адрес към настъпването на смъртта – гр.Б., ул.Д. Г. ***.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2, т.3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. Какви факти, обстоятелства и правни критерии трябва да бъдат изследвани и съответно взети предвид от съда, при установяване наличие/липса на основания за издаване на европейско удостоверение за наследство? Необходимо ли е съдът да съблюдава принципите на ефективност, недискриминация и достъп до правосъдие, залегнали в Регламент (ЕС) №650/2012? Във връзка с въпроса твърди противоречие с решението по дело С-658/17 на СЕС по ,, Преюдициално запитване - Съдебно сътрудничество по гуажданскоправни въпроси - Регламент (ЕС) № 650/2012 - Член 3, параграф 1, букви ж) и и) - Понятието „решение” в областта на наследяването - Понятието ,, автентичен акт " в областта на наследяването - Правна квалификация на националния акт за удостоверяване на наследствени права - Член 3, параграф 2 - Понятието „съд” - Липса на уведомление до Европейската комисия от държавата членка за това, че нотариусите са извьнсъдебни органи, упражняващи съдебни функции като съдилища" – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, евентуално - че така зададеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но по отношение на него е налице непълнота на закона и липса на практика на Върховен касационен съд - чл. 280, ал.1, т.З от ГПК;

2. Обстоятелството, в коя държава-членка се намират активите на наследодателя към момента на смъртта му, от значение ли е за определяне наличието, съответно липсата, на основания за издаване на Европейско удостоверение за наследници? По този въпрос се твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречие с решението по дело С-291/23, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Landgericht Düsseldorf (Областен съд Дюселдорф, Германия) с акт от 27 април 2023 г., постъпил в Съда на 8 май 2023 г., постановено по въпроса дали член 10, параграф 1 от Регламент № 650/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се определи дали съдилищата на държавата членка по местонахождението на активи на наследственото имущество могат да упражнят субсидиарната компетентност да се произнесат относно наследството като цяло, следва да се провери дали активите все още се намират в тази държава членка към момента на сезирането на тези съдилища или към момента на смъртта, Решение от 1 август 2022 г„ Sea Watch, С-14/21 и С-15/21, EU:C:2022:604, т. 115. При условията на евентуалност поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.З от ГПК;

3. При наличие на противоречие между разпоредбите, предвидени в двустранен международен договор, по която държава-членка на ЕС е страна, и Регламентът на ЕС, кой акт следва да бъде приложен? Твърди, че решение №87/18.02.2025г. по в.гр.д. № 1219/2024г., по описа на Окръжен съд - Благоевград, е постановено в противоречие с практиката на СЕС - Costa v ENEL (1964) и Simmenthal (1978)); дело С-218/16 Киbiска СЕС и др.);

4. В хипотези, при които разпоредбите, предвидени в двустранен международен договор, по който държава-членка на ЕС е страна, са по- неблагоприятни в сравнение с Регламент на ЕС, кои разпоредби трябва да приложи националният съд? Следва ли същият при решението си, да съблюдава принципа на по-благоприятното третиране, установен в практиката на СЕС? – поддържа наличие на противоречие с практиката на СЕС, а евентуално – чл.280 т.3 ГПК;

5. Длъжен ли е съдът да установи съдържанието на чуждестранното право по надлежния ред, предвиден в чл. 43 КМЧП? Счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение противоречи на константната съдебна практика, според която лишаването на страните от възможност да участват в процеса на установяване на приложимото право и уведомяването на страните за становището на съда по съдържанието и тълкуването на чуждото право едва с постановения по делото краен акт следва да се квалифицират като нарушения на основен принцип на гражданския процес, съответно - съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обуславя извод за неправилност на въззивното решение. Позовава се на Решение №156 от 21.01.2020г. по гр.д. №336/2019г. на Върховен касационен съд, ІІ-ро гр. Отд., Решение №233 от 22.01.2013г. по търг.д. №914/2011г. на Върховен касационен съд; Решение №93 от 03.10.2023г. но гр.д. №339/2023 г. на Върховен касационен съд, ІV-то гр. отд.

6. Възможно ли е съдът да откаже издаването на удостоверение за наследство, позовавайки се на международен договор, в хипотеза, при която последният не дава достатъчна яснота относно приложимото право? Счита, че доколкото по така зададения въпрос не е налице съдебна практика и отговорът му ще допринесе за развитието на правото, то е налице основанието за допускане до касационно обжалване на решението по чл. 280, ал.1, т.З от ГПК.

7. Длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и доводи на страните по делото, както и събраните в хода на делото доказателства? Във връзка с този въпрос касаторът твърди основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като се позовава на т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК - Решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д. №3972/2008г., по описа на ВКС, IVГО.

На последно място в изложението касаторът поддържа наличието и на основанието по чл. 280, ал.2, предл. последно от ГПК.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че не са налице предпоставките за издаване на исканото ЕУН по реда на Регламент № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета. За да обоснове извода си е посочил следното:

Производството пред първоинстанционния районен съд е образувано по заявление на С. Р. С. с искане за издаване на европейско удостоверение за наследници по чл. 627е ГПК, във вр. с чл. 62 и сл. от Регламент № 650/2012 г. на ЕП и Съвета по отношение на Х. Н. Б.,нейна майка, гражданин на Руската Федерация, починала на 13.06.2014г. в гр. София, с адрес към настъпването на смъртта – гр.Б., ул.Д. Г. *. В молбата си същата е изложила твърдения, че е дъщеря и единствен наследник на починалата, която е гражданка на Руската Федерация, но е имала обичайно местопребиваване в Република България към датата на смъртта си – имала е статут на продължително пребиваващ в страната чужденец до 11.02.2015г., имала е регистриран адрес за пребиваване към датата на смъртта й - 13.06.2014г., в гр.Б., ул.Д. Г. *, към датата на смъртта си е притежавала парични средства в открита на нейно име сметка в „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК БЪЛГАРИЯ“ЕАД.

При тези фактически данни съдът е приел, че процесния случай е извън приложното поле на Регламента. Посочил е, че нормата на чл. 4 от Регламента определя общата компетентност на съдилищата на държавата-членка по обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта да се произнасят по въпроси, свързани с наследяването на имуществото на починалия като цяло, респективно по силата на чл. 64 от Регламента те са и компетентни да разглеждат подадените заявления за издаване на европейско удостоверение за наследници. Компетентностите, предвидени в разпоредбите на чл. 7, чл. 10 и чл. 11 от Регламента са специални и дерогират общата компетентност по чл. 4 единствено при наличието на изрично предвидените в тях предпоставки. Същите са неприложими с оглед конкретиката на казуса, доколкото компетентността по чл. 7 изисква починалият да е упражнил правото си на избор на приложимо право, а чл. 10 и чл. 11 от Регламента се прилагат, когато обичайното му местопребиваване не е било държава членка или съответно, когато никой съд на държава членка не е компетентен да разгледа заявлението. В настоящия случай посочените хипотези, обуславящи приложимост на специалните компетентности по регламента не са изпълнени, поради което приложение намира общата такава по чл. 4 от Регламента. Начинът за определяне на обичайното местопребиваване по смисъла на регламента се определя съгласно съображения в т. 23 и т. 24 от преамбюла на регламента, чието тълкуване налага извод, че обичайното местопребиваване отразява тясната стабилна връзка на починалия със съответната държава, за определянето на която следва да направи цялостна оценка на обстоятелствата от живота на починалия в годините преди смъртта му и в момента на смъртта му, като се вземат предвид всички фактически елементи от значение за случая, по-специално продължителността и редовността на престоя на починалия в съответната държава, както и условията и причините за този престой. Съдът е приел, че в настоящия случай наведените от заявителката твърдения, а и приложените писмени доказателства по делото обосновават извода, че страната на обичайно местопребиваване на наследодателката на заявителката към момента на откриване на наследството е била Република България, поради което и има международна компетентност да се произнесе по заявлението. Счел е обаче, че конкретния казус е извън приложното поле на Регламента, тъй като наследодателката на заявителката е починала преди 17.08.2015г.,а съгласно чл.83 от Регламента, последният е приложим по отношение наследяване на лица, починали на или след 17.08.2015г. Приел е, че регламентът е неприложим в случая и поради това, че целта, за която се иска ЕУН в случая, е заявителката да установи качеството си на наследник пред „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК БЪЛГАРИЯ“ЕАД, за да получи паричните средства от сметката на починалата, а съгласно чл.63 от Регламента, ЕУН е предназначено да се използва в друга държава - членка за постигане последиците по чл.69 от Регламента. Съобразявайки изложеното е приел, че въпросите за наследяването на починалото лице следва да се разрешат съобразно Договора между НРБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, ратифициран с Указ на ДС №784 от 15.04.1975г.,във вр. с чл.3 КМЧП.

Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Поставените от жалбоподателя въпроси с номера от 1 до 6 включително са формулирани общотеоретично, а не в контекста на решаващите изводи на съда, поради което и не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая, видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е отказал да издаде исканото ЕУН поради това, че процесният случай е извън приложното поле на Регламента с оглед нормите на чл.83 и чл.63 от същия.

Нито един от поставените шест въпроса не е свързан с тези изводи на съда, които са обуславящи за крайния резултат, поради което и какъвто и отговор да им се даде, не би обосновал различен изход по спора. Същевременно по така поставените въпроси съдът изобщо не е давал правно разрешение. Предвид изложеното с поставянето на тези въпроси не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. В този случай съдът не дължи произнасяне по наведените допълнителни такива от касатора.

Не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставения под номер 7 в изложението процесуалноправен въпрос, касаещ приложението на чл.12 и чл.235 ГПК. ВКС многократно в своите съдебни актове, в това число и посочените от касатора, е преповтарял правните си разрешения и по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК.

Според последните, в съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се /при противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите/, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /в този смисъл ППВС № 1/1953 г., решение № 217/09.06.11 г. по гр. д. № 761/10 г. на IV г.о. и много др./. В случая обаче не се установява въззивният съд да е действал в противоречие с така установената съдебна практика и да е отрекъл тези задължения. Доколкото в решението си същият е формирал категоричен извод за неприложимост на Регламента за случаите като процесния, в които наследството е открито преди 17.08.2015г., не е имал и задължение да обсъжда доводите на страните и събраните доказателства по същество на искането, с което е сезиран.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Отделно от горното, жалбоподателят по същество е изложил доводи за неправилност на обжалваното решение, с което той не аргументира специфичното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,