Определение № 488 от 07.08.2018 г. на ВКС по т. д. № 3324/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Райфайзен /България/” ЕАД, [населено място] против определение № 2369 от 28.08.2015г. по ч. т. д. № 1037/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-22 състав определение № 943 от 12.02.2015 г. по т. д. № 6909/2014 г. С първоинстанционния акт е прекратено производството по предявените от банката срещу „Тома Строй“ ЕООД, [населено място] и „Росг” ЕООД, [населено място] искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключен между ответниците договор за особен залог на търговско предприятие от 08.05.2014 г. поради противоречие със закона, поради липса на основание и поради привидност. Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че за него не е налице правен интерес от предявените искове, като обосновава наличието на такъв с обстоятелството, че сключеният от ответниците договор за особен залог ще осуети удовлетворяването му като ипотекарен кредитор, доколкото при евентуална продажба на имотите, включени в заложеното търговско предприятие, част от които са предмет на учредените в негова полза ипотеки, същият няма да може да участва като присъединен кредитор и да влияе на продажбата на тези имоти, а след извършването й учредените в негова полза ипотеки ще бъдат заличени. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, частният касатор поставя въпроса „за съдбата на ипотеката след продажба на недвижимия имот по реда на принудителното изпълнение по ЗОЗ”, във връзка с който, по негово изрично искане, е постановено спиране на производството по настоящото дело с оглед висящото тълкувателно дело № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС. В условията на евентуалност, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата частна касационна жалба, е поставен и въпросът: „Може ли ипотекарният кредитор да защити правата си в производство по принудително изпълнение по ЗОЗ и счита ли се за присъединен кредитор с оглед разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗОЗ“. По отношение на този въпрос също се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, частният касатор сита, че касационното обжалване следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивната инстанция не е изложила свои собствени изводи във връзка със защитните му тези и събраните доказателства, което е в противоречие с трайната и задължителна практика на ВКС, конкретно посочена (и приложена) към частната касационна жалба. Ответниците по частната касационна жалба – „Тома Строй“ ЕООД, [населено място] и „Росг” ЕООД, [населено място] – не заявяват становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да потвърди определението на Софийски градски съд, с което е върната исковата молба на „Райфайзен /България/” ЕАД срещу „Тома Строй“ ЕООД и „Росг” ЕООД и е прекратено образуваното по нея производство по чл. 124 ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между двете ответни дружества договор за особен залог на търговско предприятие, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за липса на правен интерес от предявените искове, като е препратил към изложените от нея мотиви по реда на чл. 272 ГПК. Освен това, решаващият състав допълнително е обосновал липсата на правен интерес и с обстоятелството, че евентуално позитивно за ищеца решение не би се отразило върху правата му, доколкото същото не може да заличи извършеното вписване на процесния договор за особен залог по партидата на ответника „Тома Строй“ ЕООД, както и с обстоятелството, че в качеството си на ипотекарен кредитор с вписани преди договора за особен залог ипотеки, ищецът има предимство пред заложния кредитор съгласно чл. 136 и чл. 153 ЗЗД (чл. 16 ЗОЗ). Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Безспорно, основният поставен от частния касатор въпрос за съдбата на ипотеката след продажба на недвижимия имот по реда на принудителното изпълнение по ЗОЗ е обуславящ за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото решаването му е от значение за извода относно наличието на правен интерес от предявените установителни искове. По отношение на него, обаче, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид постановеното междувременно Тълкувателно решение № 1/2015 г. от 10.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС и приетото в т. 2 на същото, че: Продажбата на недвижим имот като част (елемент) от заложено по реда на ЗОЗ (в редакция до приемане на ЗИД ЗОЗ с ДВ. бр. 105/2016 г.) търговско предприятие е деривативен придобивен способ; Вписаните ипотеки и възбрани се запазват; Погасяват се само залозите, учредени по реда на ЗОЗ. С оглед на този отговор на релевантния за делото въпрос, изводът за липса на правен интерес за ипотекарния кредитор да предяви иск за оспорване на договора за особен залог, сключен преди учредените в негова полза ипотеки върху недвижими имоти, които са част от заложеното търговско предприятие, е изцяло в съответствие с формираната задължителна съдебна практика. Запазването на вписаните върху недвижимите имоти ипотеки е достатъчна защита за ипотекарния кредитор в случай на продажба на същите по реда на ЗОЗ, което го лишава от правен интерес от предявяване на иск за прогласяване нищожността на последващо сключен договор за особен залог. Отделно от това, следва да се отчете и настъпилата междувременно промяна в законодателството и по-конкретно – приемането на новата разпоредба на чл. 32а ЗОЗ, уреждаща изрично конкуренцията между изпълнението по ЗОЗ и изпълнението по ГПК съобразно времевия момент на вписването на пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ. Предвид изложеното, основният поставен от частния касатор въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Поради преценката на същия като обуславящ, не следва да бъде обсъждан поставеният като евентуален втори въпрос, за който се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Що се отнася до другото заявено основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не е отнесено към конкретен въпрос, същото не подлежи на обсъждане. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение