Определение № 1097 от 26.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2232/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Лавендер“ ООД, „ЕРМ продакшън“ ЕООД и „Лавендер -1“ ЕООД срещу решение № 95 от 05.04.2022г. по в.гр.д. № 79/2022г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което се потвърждава решение № 260715/ 01.10.2021г. по гр.д. № 403/2020г. на Районен съд – Стара Загора, с което са уважени предявените от „Парус България“ ООД срещу касаторите отменителни искове по чл.135, ал.1 ЗЗД. В касационната жалба се сочи, че обжалваното въззивно решение е неправилно, като в същото време се излагат доводи единствено относно неправилността на първоинстанционното решение. Ответникът по жалбата, „Парус България“ ООД, твърди липса на основания за допускане на касационен контрол по чл.280 ГПК и неоснователност на жалбата по съображения, подробно изложени в представения отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице обективните и субективните елементи на фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД. По съдебен ред е установено, че ищецът „Парус България“ ООД като поемател по запис на заповед от 14.12.2010г. е кредитор на „Лавендер“ ООД, издател на ценната книга, за сумата от 243 158,83 евро, като менителничният ефект е авалиран от управителя на издателя – И. С. М.. Пет месеца след падежа за плащане по записа на заповед издателят по него „Лавендер“ ООД, чрез управителя си И. С. М., продава процесните имоти на втория ответник „ЕРМ продакшън“ ООД, управляван от С. И. М., син на управителя на дружеството – продавач - И. М., като и двете дружества са с един и същ адрес на управление – [населено място], [улица], вх. А, ап.25. От своя страна, на 14.06.2019г. вторият ответник „ЕРМ продакшън“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител е С. И. М., продава процесните имоти на третия ответник „Лавендер -1“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител е отново С. И. М., като това дружество е със същия адрес на управление както първите две дружества. Въззивният състав е приел, че с тази поредица от взаимно свързани привидни сделки се цели увреждане на кредитора – ищец по записа на заповед, като договорите за продажба са привидни, тъй като прикриват сделки за безвъзмезно прехвърляне на имотите, видно от липсата на каквито и да е доказателства за плащане на уговорените цени. С оглед на това е прието, че е намалено имуществото на длъжника „Лавендер“ ООД, което съобразно разпоредбата на чл.133 ЗЗД служи за общо удовлетворение на кредиторите, сред които е и ищецът. Същевременно е посочено, че дори цената да е била платена на продавача и със сключването на продажбата да не се намалява имуществото на длъжника, предвид възмездния характер на договора, то с нея съществено се затруднява удовлетворяването на кредитора, поради което е налице увреждане на кредитора. От субективна страна е прието, че не само длъжникът, но и лицето, с което длъжникът е договарял, знае за увреждането, тъй като, на основание чл.135, ал.2 ЗЗД, знанието на третото лице се предполага до доказване на противното, предвид обстоятелството, че управителите на дружествата, формиращи волята им, са баща и син, като презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД се прилага и за юридически лица. За да оборят същата ответниците е трябвало да докажат, че не са знаели за увреждането на кредитора. Посочено е, че ответниците е следвало да ангажират доказателства, че не са имали намерение да увредят интереса на кредитора, че сделките за продажба не са привидни, което не е направено. Посочено е, че ответниците не са оборили презумпцията чрез опита си да оправдаят своето намерение за увреждане на кредитора с това, че техен близък е бил тежко болен и И. М. не е могъл да се грижи за бизнеса си (не се прехвърля управлението, а собствеността на имотите), с липсата на връзка между управителите на дружествата, тъй като живеели в различни градове, както и че с привидната продажба на длъжника (по която няма плащане) се увеличава платежоспособността им. В изложението към касационната жалба се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси, които счита, че са включени в предмета на спора и са обусловили изхода му, като поддържа, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: /1/ „За да е налице основание за уважаване на отменителния иск по чл.135 ЗЗД относно възмездна сделка, достатъчно ли е третото лице – приобретател на имуществото, да е знаел за увреждането на кредитора или трябва и да е налице намерение за това увреждане, и следва ли второто по презумпция от първото или намерението трябва да се доказва в пълен обем от страна на ищеца?“; /2/ „Дали неплащането на цената от приобретателя на отчуждителя по разпоредителна възмездна сделка, увреждаща кредитора на последния, само по себе си е индиция за знание за това увреждане от страна на лицето, с което длъжникът е преговарял по смисъла на чл.135, ал.1, предл. 2-ро ЗЗД?“ В случая вземането на кредитора е възникнало преди сключването на атакуваните сделки, поради което предмет на делото е иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, а не такъв по чл.135, ал.3 ЗЗД. В хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД, за разлика от тази по чл.135, ал.3 ЗЗД, фактическият състав на иска при възмездна сделка включва знание на третото лице за увреждане на кредитора, а не намерение за такова. С оглед на това първи въпрос, зададен във връзка с твърдението на касатора за необходимостта от доказване на „намерение за увреждане“, е ирелевантна за изхода на спора, дори да е обсъждан от съда, и следователно не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Вторият въпрос, дали неплащането на цената по възмездната сделка е индиция за знание на третото лице за увреждането, също не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като съдът не е извел наличието на знание на третото лице за увреждането от неплащането на продажната цена, а е приложил презумпцията за знание по чл.135, ал.2 ЗЗД, която не е оборена. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд