Определение № 384 от 20.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 3047/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Застрахователно дружество [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 28/27.03.2013 г. по в. гр. д. № 25/2013 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 392/26.10.2012 г. по гр. д. № 2008/2011 г. на Бургаски окръжен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от М. М. и Пл. М. искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 100 000 лв., в резултат на причинена смърт на тяхната майка Т. П. от настъпило на 29.07.2008 г. пътно транспортно произшествие. Отхвърлена е била претенцията за заплащане на имуществени вреди, поради тяхната недоказаност. Присъдени са разноски и лихви. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В допълнително изложение, жалбоподателят е обосновал допускането на касационно обжалване на атакуваното решение с твърдението, че според него, първият съществен процесуалноправен въпрос е за възможността, след уточнение, направено от ищците пред първата инстанция, че се поддържа само едно от въведените основания, въззивният съд да се произнесе едновременно и по двете основания, т. е. при свръхпетитум. Позовава се на решение № 210/09.05.2012 г.. по гр. д. № 317/2011 г. на ВКС, ГК, І отделение и решение № 412/ по гр. д. № 1396/2003 г. на І т. о. на ВКС. Вторият правен въпрос е свързан с наличие на два валидни и действащи за един и същи период застрахователни договора, отнасящи се до покриване отговорността на водачите на МПС /застраховка „ГО” и застраховка ”Злополука”/. Допустимо ли е произнасяне на съда и по двата договора, като се поддържа т. 3 на чл. 280 ГПК. Ответниците по касационната жалба, чрез своя процесуален пълномощник в писмен отговор вземат становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Настоящият състав на ВКС, ТК намира, че касационно обжалване не следва да се допусне. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол е необходимо разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос да е обусловил правните изводи по предмета на спора. В случая, поставените макар и твърде общо правни въпроси, биха могли да се счетат, че са значими за изхода на делото по смисъла на ал. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото засягат решаващата воля на съда във връзка с определяне на предмета на търсената защита, на правната квалификация, и от тук на приложимото материално право. Недоказано е обаче основанието за достъп до касационно обжалване по т. 1 на чл. 280 ГПК, предвид приложената съдебна практика, която е неотносима към конкретния правен казус. Исковата молба съдържа един петитум и той е свързан с искане за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени и имуществени вреди, вследствие на настъпило пътно транспортно произшествие, при което е загинала майката на ищците. В обстоятелствената част ищците са посочили, че е налице застраховка „Гражданска отговорност”, номер на полица и застрахователна компания, маркирано е, че е налице и задължителна застраховка ”злополука на пътници в средствата за обществен превоз”, тъй като загиналата се е намирала в таксиметров автомобил по време на п.т.п. Съдът е приел, че е сезиран с пряк иск срещу застрахователя, основан на претенция по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на водачите на мпс. В последствие, по повод възражения от ответното застрахователно дружество, с допълнителни молби ищците са уточнявали обстоятелства, свързани с твърденията за лична застраховка „злополука”, дори са заявили, че поддържат иска на това основание, без обаче да е оттеглен първоначалния иск по другия застрахователен договор, нито да е последвал отказ от иска, свързан със застраховка „Гражданска отговорност, а и съдът не се е произнасял по тези уточнения. В първоинстанционното решение правната квалификация на иска е определена по чл. 226, ал. 1 КЗ, обсъждани са фактите, свързани със застраховка ”ГО”, липсва извод за наличие на втори иск с правно основание чл. 279, ал. 1 КЗ. Във въззивното решение съдът се е концентрирал по материалноправните норми, касаещи застраховка ”Гражданска отговорност”, приемайки, че е сезиран с пряк иск на увредените, основан на договор за застраховка „Гражданска отговорност”, като е коментирал личната застраховка по повод въведени твърдения от застрахователното дружество за лимити и граници на отговорността и за неправилно определена правна квалификация. Предметът на делото е претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основание и петитум, съдържащи се в исковата молба, и след като въззивният съд се е произнесъл по предмет, за който е бил сезиран, то и постановеното от него решение е допустимо. В тази връзка в мотивите на ТР № 2/2011 г. на ОСГТК е даден отговор на поставения въпрос, като е дефинирано, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият състав е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, то дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В конкретния случай, съдът е бил сезиран с пряк иск, основан на застрахователен договор по застраховка ”Гражданска отговорност”, произнесъл се е по този иск и дори и да е било въведено и друго основание по друг вид застрахователно правоотношение, макар че липсва петитум за това, то в правото на ищеца е било да поиска допълване на първоинстанционното решение по реда на чл. 250 ГПК, което той не е сторил. При тези данни, не налице произнасяне ”свръхпетитум”, както се поддържа в изложението, поради което не е и обосновано основанието по т. 1 на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос. По втория правен въпрос, касаторът не е обосновал приложно поле на т. 3 на чл. 280 ГПК. По смисъла на тази норма, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване и затова не е достатъчно касаторът да се позовава само на част от основанието, а именно, че произнасянето по правния въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът дължи на ответниците направените в настоящото производство разноски в размер на 4000 лв. - платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 03.07.2013 г. на адв. Г. П. Б.. Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение