Определение № 5034 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1165/2025 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на В. Л. П. чрез адв. М. Д. срещу определение № 3324 от 23.12.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2881/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което се оставя без уважение частната му жалба против разпореждане № 21204/04.09.2024 г. по гр.д.№ 9316/2024 г. на Софийския градски съд за връщане на подадената от него искова молба за оспорване на бащинството на родения на * С. В. П., по време на брака му с Д. С. П. поради предявяване на иска след преклузивния срок по чл. 62, ал. 1, изр.3 ГПК. В частната касационна жалба се твърди, че определението е неправилно и в противоречие на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, националните съдилища да прилагат установените в законодателствата на договарящите държави крайни срокове за предявяване на иск при оспорване на произход от страна на презумтивния баща само при категорично доказан надделяващ обществен интерес. В изложение към жалбата са поставени въпросите: 1.„Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?“; 2.„Длъжен ли е съдът да приложи пряко правните стандарти, установени в практиката на ЕСПЧ по чл. 8 КЗПЧОС, когато е сезиран с иск с правно основание чл.62, ал.1 СК?“; 3.„Длъжен ли е националният съд, при преценката дали да разгледа иск с правно основание чл.62, ал.1 СК, предявен след изтичане на установения в посочената разпоредба срок, да изследва въпроса, дали е налице обществен интерес да бъде приложено темпоралното ограничение, установено в чл.62, ал.1 СК?“; 4.„Длъжен ли е националният съд, при преценката, дали да разгледа иск с правно основание чл.62, ал.1 СК, предявен след изтичане на установения в посочената разпоредба срок, считан от навършване на пълнолетие на детето, да анализира детайлно спецификите на конкретния казус и да извърши проверка, дали е спазен балансът между конкуриращите се интереси на засегнатата личност и конкретно нейното право на личен живот от една страна и обществения интерес от друга?“; 5.„Длъжен ли е националният съд, при преценката, дали да разгледа иск с правно основание чл.62, ал.1 СК, предявен след изтичане на установения в посочената разпоредба срок, считан от навършване на пълнолетие на детето, да съобрази критериите: 1) детето, чийто произход е оспорен, е родено по време на брака на майката с ищеца; 2) налице са категорични медицински (биологични) доказателства, че ищецът не е баща на детето; 3) оспорването на бащинството няма отрицателни психологически последици за детето; 4) възраст на детето?“; 6.„Съвместимо ли е стриктното прилагане на темпоралното ограничение по чл.62, ал.1 СК, без отчитане на спецификите на конкретния казус с чл.8 от Конвенцията?“. 7.„Длъжен ли е националният съд, в случаите в които е сезиран с иск за промяна на данните, свързани с пол, в актовете за гражданско състояние, да приложи пряко, на основание чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, правните стандарти, установени в практиката на ЕСПЧ по чл.8 КЗПЧОС?“. Първият въпрос се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС - чл.280, ал.1, т.1 ГПК, разглеждането на тези от т.2 до т.6 вкл. да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а последният да е разрешен в противоречие с решението на КС на РБ от 02.07.1992 г. по к.д. № 6/1992 г.. Отделно се поддържа очевидна неправилност на постановения съдебен акт. За да постанови прекратяване на производството, въззивния съд приема, че ищецът е сключил брак с Д. С. П. на 25.03.1989 г., по време на който е роден С. В. П. - на *и на основание чл.61, ал.1 СК В. Л. П. е записан като баща на детето. Ищецът твърди, че на 18.12.2023 г. е разбрал, че биологичният баща на детето е Х. М. С., от връзката, която майката е имала преди сключване на брака с него. При тези фактически твърдения и като съобразява разпоредбата на чл.62, ал.1 СК апелативният съд приема, че искът за оспорване на бащинство от съпруга на майката може да се предяви до изтичане на една година от узнаване на раждането, но не по-късно от изтичане на една година от узнаване на тези обстоятелства и не по-късно от навършване на пълнолетие на детето. От данните по делото е видно, че исковата молба е подадена много след навършване на пълнолетие на С. В. П., с оглед на което въззивният съд приема, че същата е процесуално недопустима. Доводите на страната за несъобразяване с практиката на ЕСПЧ също са отхвърлени като несъстоятелни, тъй като законодателни промени по чл.62, ал.1, изр.3 и ал.5, изр.1 СК са приети именно с цял съобразяване на принципите по чл.8 КЗПЧОС. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че обжалваното определение във връзка с допустимостта на производството не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Не е налице „очевидна неправилност“ на преграждащото определение, след като решаващите мотиви на съда за процесуална недопустимост на предявения иск са логически и правно обосновани, въз основа на приетите по делото доказателствата. В тази връзка, липсва нарушение на основните начала в гражданския процес, възприети и последователно утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд. Няма нарушение на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на процесуалноправните норми. Обжалваното определение съдържа конкретната преценката на съда за приложението на чл.61, ал.1 СК, а мотивите на съда са съобразени с обема на търсената от страните защита, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В случая, първоинстанционният съд е прекратил производството по иск оспорване на бащинството на В. Л. П. по отношение на С. В. П., поради предявяването му след навършване на пълнолетие на детето. Отделно, лицето Х. М. С., за което се твърди, че е биологичния баща на С. В. П., вече е предявил иск и по него е образувано гр.д. № 2263/2024 г. на Софийския градски съд, но съгласно писмо от 26.09.2025 г. на СГС, решение № 6776/09.12.2024 г., с което се признава за установено, че С. П. не произхожда от В. Л. П., а негов баща е Х. С., не е влязло в сила. Ето защо, за ищеца е налице правен интерес да обжалва преграждащото определение по предявения иск за оспорване на бащинство спрямо С. В. П.. Допускането на касационно обжалване по чл.274, ал.3 ГПК се предпоставя от наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, които обаче в случая не са налице поради следното: По първия поставен въпрос, в практиката на Върховния касационен съд е изяснено, че задължението на съда да обсъди всички доводи и събраните по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици /решение на ВКС по гр.д.№ 756/2009 г., ІІІ г.о., решение на ВКС по гр.д.№ 1313/2009 г., ІV г.о., решение на ВКС по гр.д.№ 1318/2010 г., ІV г.о. и др./.В случая, съдът е обсъдил всички релевантни обстоятелства във връзка с процесуалната допустимост на предявения иск, въз основа на което е приел, че въпросът за оспорване на бащинство следва да се разреши само при условията и сроковете по чл.62, ал.1 СК, т.е. установените релевантни за изхода на делото факти и обстоятелства не могат да бъдат обсъдени по същество в нарушение на законовите разпоредби. В тази връзка, съображенията на жалбоподателя, че съдът не е обсъдил правото на зачитане на личния и семеен живот на ищеца, съгласно чл.8 от КЗПЧОС, са изцяло несъстоятелни. Не може да се приеме, че правото на ищеца да оспори установеното бащинство на С. В. П., много след навършване на пълнолетието, е в защита не само на неговия личен, но и обществен интерес. В този смисъл, първият въпрос не обуславя допускане на касация поради противоречие с практиката на ВКС. Останалите формулирани въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, доколкото правните норми относно процесуалната допустимост на исковете пред българския съд не предполагат колебания при изпълнение на служебните задължения. Наличието на положителните процесуални предпоставки за съществуване и упражняване на правото на иск, респ. процесуалните пречка за решаване на спора по същество, произтичат от конкретните обстоятелства по делото, за които съдът следи служебно. Изискването за проверка на процесуалната допустимост на предявения иск в този смисъл не противоречи нито на решение № 3/04.05.2011 г., нито на решение № 7/02.07.1992 г. на Конституционния съд на Република България относно прякото действие на конституционните норми и нормите на външното право, когато са ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, нито на практиката на Съда на ЕС. Разпоредбите на чл.117, ал.2 и чл.5, ал.4 КРБ, чл.4, т.2, б.„и“ ДФЕС и чл.47 ХОПЕС не могат да бъдат тълкувани в смисъла вложен от жалбоподателя, че позоваването на тези норми е достатъчно, за да дерогира предпоставките за съществуване и надлежното упражняване на правото на иск. Съдът на ЕС е посочил, че за да се гарантира стабилността на правото и правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са станали окончателни, след изчерпване на наличните способи за защита или след изтичане на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани (решение по дело Köbler, C-224/01, Recueil, стр.I-10239, точка 38; решение по дело Kapferer, C-234/04, Recueil, стр. I-2585, точка 20 и решение по дело Fallimento Olimpiclub, C-2/08, Сборник, стр. I-7501, точка 22). След като практиката на ВКС е била съобразена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби, относно процесуалната допустимост на предявения иск след изтичане на предвидения за тази защита срокове, не може да се приеме, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При твърдения, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос, също е необходимо да се изложат аргументи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на правните норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в този смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение