Определение № 1241 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2004/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1892 от 19.02.2025 г., подадена от Д. И. Г. чрез процесуалния представител адв. Г. М., срещу решение № 2 от 06.01.2025 г., постановено по в.гр.д. № 401/2024 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 601 от 04.07.2024 г. по гр.д. № 989/2023 г. по описа на Окръжен съд Бургас, поправено с решение № 746 от 22.08.2024 г. по същото дело, за отхвърляне на осъдителния иск, предявен от касатора против „Тексим Банк“ АД, за заплащане на имуществени вреди в размер на 52 478 лева, мораторна лихва върху сумата, считано от 13.07.2018 г. до датата на предявяване на настоящия иск 01.06.2023г. в размер на 25 991,19 лв. и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на сумите. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради противоречието му с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че в полза на ответното дружество не е настъпила погасителна давност на вземането, доколкото от извършване и установяване на деянието не е изминал изискуемия от закона срок. Сочи се също, че въззивният съд не е преценил правилно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка всички доказателства по делото в т. ч свидетелските показания и допуснатата и изслушана експертиза. Моли се за отмяна на обжалваното решение и цялостно уважаване на исковата претенция, алтернативно - за връщане на делото със задължителни указания за разглеждането му от друг състав на Апелативен съд – Бургас. В изложението към жалбата се поддържа наличие на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доказателства, възражения и доводи на страните? 2/ Правомерно ли е съдът да приеме, че началният момент на давност може да възникне едновременно върху действия по увредата, за които потърпевшият е узнал в различно време, дори и тези след момента, в който е получил възможност да установи пълния размер на щетите, които са му нанесени? 3/ Следва ли със свидетелски показания да се установят всички вещи, предмети и уреди, по своя вид, характеристики, предназначение, марка или година на производство, които едно лице притежава и са в жилището му, следва ли да се опишат и приемат само тези, за които свидетеля има спомени, или всички, находящи се в обектите към него момент? 4/ Когато в хода на процеса не се установи, че ищеца е изгубил правото на собственост върху предмета на делото /в случая вещи, предмети и дрехи/ и съответно ответника не твърди, че е придобил правото на собственост върху тях на никое основание, кой е собственик на тези вещи и кой и пред кого носи той отговорност за тяхното съхранение и опазване? 5/ Ако ответника не е придобил правото на собственост върху предмета на делото, следва ли свободно да се разпорежда с предмета на спора? 6/ Процесуално нарушение ли е непроизнасянето са съда по размера на възнаграждението на процесуалния представител на ответника, когато той е и юрисконсулт на юридическото лице и му са присъдени разноски като за представител по пълномощие /адвокат/? Ответникът по касация – ответник и по исковете Тексим Банк“ АД изразява становище за неоснователност на жалбата и отсъствие на предпоставки за допускане на решението до касационна проверка. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел от фактическа страна, че през м.октомври 2015 г. въззивникът-ищец е бил отстранен от ДСИ при РС Несебър от владяните от него до момента два имота - СОС с идентификатор *** по КККР на [населено място] СОС с идентификатор *** по КККР на [населено място], представляващи два апартамента в к.к.С. б.. Отстраняването на ищеца от имотите е извършено чрез въвод от ДСИ по изп.дело № 30/2012 г. в полза на ответната банка, на която с Постановление на ДСИ от 16.12.2014 г. по същото изп.дело имотите са били възложени след публична продан. Първоначално въводът е бил насрочен за 14.10.2015 г., но след като ДСИ е заварил в имотите като владелец трето лице – ищеца Д. И. Г., който му е представил предварителен договор с длъжника по изпълнителното дело, и е установил наличието на движими вещи на третото лице във всеки от двата имота, ДСИ е отложил въвода във всеки от двата имота за 23.10.2015 г., като третото лице Д. Г. е уведомен, че следва до тази дата да изнесе от имотите собствените си движими вещи. Въззивният съд приел за безспорно също така, че на 23.10.2015 г. от 11,00 ч. за имот СОС с идентификатор *** и от 11,30 ч. за имот СОС с идентификатор *** ДСИ при НРС е извършил въвод на купувача по публичната продан - „Тексим Банк“ АД в съответния имот, за което са съставени протоколи за въвод във владение на недвижим имот. В тях е отразено, че „на самото място има множество движими вещи на Д. Г.. Същият не желае да бъдат подробно посочвани в настоящия протокол. Изявява желание и декларира, че ще влезе в преговори с купувача „Тексим Банк“ АД за сключване на наемен договор по отношение на подробно описания недвижим имот. Ключалките на имота са сменени и предадени на купувача „Тексим Банк“ АД. Движимите вещи остават в имота със съгласието на „Тексим Банк“ АД чрез пълномощника Р. П., същият ще съхранява и ключовете“. В протоколите изрично е отразено, че „в 14-дневен срок от настоящия въвод Д. Г. заявява, че ще води преговори за заплащане на наем/установяване на наемни отношения, или в посочения срок след уговорен ден и час с новия владелец „Тексим Банк“ АД чрез пълномощника Р. П., ще изнесе движимите вещи. След този срок отговорността относно движимите вещи се носи от Д. Г.. Новият владелец след този срок не носи отговорност за движимите вещи“. Въззивният съд приел за установено, че с влязло в сила решение по гр.д.1897/2015 г. по описа на БОС, в отношенията си с „Тексим Банк“ АД ищецът е признат за собственик на процесните два недвижими имота. На 11.11.2016 г. по гр.д.1897/2015 г. по описа на БОС е бил извършен оглед на имотите в присъствието на ищеца Г. и на представител на ответното дружество, за което е съставен протокол за оглед. След влизане в сила на решението по гр.д.1897/2015 г. по описа на БОС, с приемо-предавателен протокол от 13.07.2018 г. владението върху двата имота е било предадено от ответника на ищеца. През 2016 г. ищецът е подал тъжба до РП Несебър (вх.№ 898/16 от 06.06.2016 г., л.54-55) и жалба до РП Бургас (вх.№ 4231/08.11.2016 г., л.56-57), в които е изложил твърдения, че „в края на м.май е установил, че липсват външните тела и на четирите климатика“, както и, че на 08.11.2016 г., при преминаване покрай двата имота е установил, че от тях са изнесени и изхвърлени до кофите за отпадъци негови дрехи и лични вещи. В жалбата било посочено, че тъй като ищецът няма достъп до имотите, не може да установи какви точно са липсите. При тези факти въззивният съд заключил от правна страна, че не се установява всички описани в исковата молба вещи да са се намирали в имотите, както и че на ищеца е била дадена възможност да изнесе движимите си вещи от двата имота като той се е съгласил, че след предоставения му срок за изнасяне на вещите ответникът не носи отговорност за тях. Въззивният съд споделил изводите на първоинстанционния за неоснователност на предявените искове и поради погасяването им по давност. Приел, че за вредите (за липсващите вещи в двата имота) ищецът е узнал най-късно на 11.11.2016 г. при извършването на оглед на имотите по гр.д.1897/2016 г. на БОС, на който оглед ищецът е присъствал лично и заедно с двама адвокати, т.е. ищецът е бил в двата имота и е придобил лично впечатления за наличните и за липсващите вещи в имотите, съответно за нанесените му вреди. От този момент до датата на предявяване на иска 30.05.2023 г. изтекли повече от 5 години, което обуславявало погасяването на исковете по давност. По тези съображения въззивният съд постановил крайния си акт за отхвърляне на исковете. При тези данни настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускането на решението до касационно обжалване. Първият въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните е обуславящ по всяко гражданско дело, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Според установената практика въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви, както и да се произнесе и формира собствени правни изводи във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. В случая въззивният съд е изпълнил това задължение, излагайки свои мотиви както по установените фактически обстоятелствата, така и по следващите от тях правни изводи. Обсъдил е и наведените във въззивната жалба доводи и възражения на страната като тезата на касатора, че не са обсъдени определени факти като участието на свидетеля Р. П. в унищожаването на вещите, както и протокола за въвод във владение относно принадлежността им. Въззивният съд има задължението да обсъжда само доводи и възражения, релевантни към предмета на правния спор и предмета на доказване. Въпрос № 2 не съответства на обжалваното решение. Въззивният съд не е приемал, че вредите са узнати от ищеца по различно време – посочил е, че най-късно на 11.11.2016 г. ищецът е узнал за липсващите вещи и от тази дата са изтекли повече от пет години. Въпрос № 3 е разрешен в съответствие с практиката по чл.154, ал.1 ГПК, според която страната е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава иска си. Следващите два въпроса относно правото на собственост върху липсващите вещи не са обсъждане от въззивния съд и не са обусловили фактическите и правните му изводи. Последният въпрос също не съответства на въззивното решение, с което на насрещната страна са присъдине разноски за юрисконсултско възнаграждение, а не за адвокат. Нито един от формулираните от касатора въпроси не може да обоснове допускане на касационното обжалване. При този изход на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 76,69 евро (равностойност на 150 лева) за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на второ гражданско отделение