Определение № 60590 от 05.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 25/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. З. срещу решение № 12015/23.09.2020г. по в.гр.д. № 4951/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав. С него е потвърдено решение № 4538/20.06.2019г. по гр.д. № 11141/2017г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 4 състав, в частта, с която предявеният от касационния жалбоподател против ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 08.01.2017г., е отхвърлен за разликата над уважения размер от 5 000 лв. до 26 000 лв. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че е налице неяснота относно причините за присъждане на обезщетение в занижен размер. В тази връзка твърди, че въззивният съд не е изложил конкретни и ясни мотиви по приложението на чл.52 от ЗЗД, както и не е съобразил в достатъчна степен конкретните обективно съществуващи факти и съдебната практика по сходни случаи. Изразява несъгласие с изводите на съда, че не следва да кредитира събраните по делото гласни доказателства относно невъзможността на пострадалия да се обслужва сам, както и заключението на вещото лице относно установения дефицит на движенията в шията. Моли да се отмени въззивното решение и ответникът да бъде осъден да заплати разликата над присъдените 5 000 лв. до претендираните 26 000 лв. Претендира и присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за достъп до касация, като сочи като обуславящи следните въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2/ Допустимо ли е въззивният съд да не кредитира събрани в производството гласни доказателства по причина, че не са потвърдени от експертно становище, без в такава насока да е проведено изследване на съобщените от свидетеля обстоятелства чрез назначаване на експертиза? Допустимо ли е установяване на житейски неудобства и страдания на лицата чрез свидетелски показания или при всеки случай е необходимо изслушване на експертиза и чия следва да е преценката дали са необходими специални познания за установяване на такива обстоятелства? Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с ППВС №4/23.12.1968г., решение №13/19.04.2017г. по гр.д. №500074/2016г. на ВКС, I т.о. и решение № 70/05.09.2017г. по т.д. № 1244/2011г. на ВКС, II т.о. Счита, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е съобразил частично заключенията на вещите лица по допуснатите съдебно – медицински експертизи и събраните по делото гласни доказателства. Изложил е съображения, че не поставя под съмнение констатациите на вещото лице – доктор – неврохирург, извършил личен преглед на ищеца на 31.03.2019г. относно констатираните болка и затруднения, но не са налице данни те да са в резултат на процесното произшествие, с оглед изминалия дълъг период от ПТП до датата на прегледа. По отношение на некредитираната част от показанията на свидетелката Н. З. /съпруга на ищеца/ въззивният съд е изтъкнал, че в заключението на вещите лица не се споменава, че състоянието на пострадалия е изисквало чужда помощ в ежедневието, както и че не са налице данни по делото свидетелката да притежава медицинско образование, нито показанията й съответстват на фактическите изводи, направени от вещите лица въз основа на проверените документи. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил, че ищецът е претърпял многобройни, но леки по вид и характер травми, които са му причинили болки и страдания за непродължителен период от време /20 дни/. Отчел е още получената контузия на шията; преживения по време на инцидента стрес и психо – емоционалното състояние на пострадалия. Изтъкнал е обстоятелството, че не е извършена оперативна интервенция, не са установени фрактури или размествания в шийния отдел, ищецът не е поставен на продължителен постелен режим, както и не са налице трайни промени в психическото му състояние. Съобразил е също липсата на неблагоприятна бъдеща прогноза по отношение на здравословното и психическото му състояние, както и е отчел стадия на обществено – икономическото развитие на страната, включително в аспекта на нормативно – определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, и принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от Д. Г. З. при процесното ПТП неимуществени вреди възлиза на 5000 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият формулиран от касатора въпрос, касаещ определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на поддържаните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпроса, свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановено обжалваното решение - ППВС № 4/23.12.1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат. В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид указаните в ППВС №4/23.12.1968г. общи критерии, както и специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида и характера на претърпените от ищеца телесни увреждания, продължителността и интензивността на търпените болки и страдания, психо – емоционалното състояние на пострадалия, създадените за определен период неудобства, както и липсата на извършена оперативна интервенция, на фрактури и размествания в шийния отдел, на продължителен постелен режим, на трайни промени в психическото състояние и на неблагоприятна бъдеща прогноза по отношение на здравословното и психическо състояние на ищеца, включително е отчел обществено - икономическите условия към датата на увреждането. Дори и да е основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значимите за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, съответно основанията за неправилност не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК. Не е изпълнена общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по отношение на формулирания от касатора втори въпрос. Първата част от въпроса по своето смислово съдържание представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение поради допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с преценката на събраните по делото доказателства. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на доказателствата не може да се проверява в стадия по селекция на касационната жалба /т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Втората част от въпроса е зададена общо, без да е отнесена към решаващите изводи на въззивния съд. Следва да се отбележи, че освен липсата на основната предпоставка за касационния контрол по чл.280, ал.1 от ГПК, не е налице и поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. При позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК касаторът следва да посочи в какво се изразява значението на решения от въззивния съд въпрос за точното прилагане на закона и едновременно с това – за развитието на правото, доколкото двете хипотези формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване /т.4 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В случая такава аргументация липсва в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, тъй като касаторът не излага твърдение, че поставеният от него въпрос е от значение за развитието на правото, т.е. че е налице второто от двете кумулативно предвидени изисквания във връзка с поддържаното основание. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд