Определение № 978 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3222/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез адв. Г. В. против решение № 96/07.03.2023 г. по в.гр.д. № 18/2023 г. на Окръжен съд Перник в частта, с която като е потвърдено решение № 2600035/04.10.2022 г. по гр.д. № 48/2021 г. на Районен съд Радомир, са отхвърлени предявените от касатора срещу Н. Т. С., Т. Н. С. и Г. Н. С., действаща лично и със съгласието на своя баща Н. Т. С., установителни искове по чл.422 ГПК за разликата над 4 547,27 лв. до пълния предявен размер от 6 831,71 лв.-главница по договор за банков кредит от 25.07.2011 г., за разликата над 99,62 лв. до пълния предявен размер от 2 603,06 лв. – договорна лихва за периода от 25.10.2011 г. до 24.07.2016 г. и за разликата над 927,59 лв. до пълния предявен размер от 7019,85 лв.-мораторна лихва за периода от 25.10.2011 г. до 17.09.2018 г., като погасени по давност. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.114, ал.1 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Кой е началният момент, от който започва да тече давностния срок за вземане за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена предсрочна изискуемост и 2/ Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит. Поддържа се, че и по двата въпроса, въззивният съд е дал разрешение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на III г.о. на ВКС. Насрещните страни по касационната жалба не са депозирали отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. С определение № 894 от 29.02.2024 г., производството по гр.д. № 3222/2023 г. на Върховния касационен съд, IV г.о. е спряно до постановяване на Тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи откога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост.“ С тълкувателно решение, обявено на 21.11.2024 г. по тълк. дело №3/2023 г., ОСГТК, ВКС прие, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноски, а при обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД винаги свързва началния момент на течението на давностния срок с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който може да се търси изпълнение. Независимо, че задължението по договора за кредит е едно, уговорените падежи на всяка една от вноските /представляващи части от главното задължение/, са предварително определени и с погасяването на всяка една от тези вноски, се погасява и част от главното задължение, като изискуемостта на вземането за съответната вноска настъпва с настъпването на падежа й. В случая не става въпрос за частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по договора, за което страните са постигнали изрично съгласие. При неизпълнение на съответната вноска кредиторът, чието субективно притезателно право е станало изискуемо, може да предяви иск за тази част от вземането си, респ. да застави принудително длъжника си да изпълни, като последният дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на изтичане на срока, т.е. моментите на падеж на вноската, изискуемостта й и на забавата на длъжника съвпадат. Изрично е посочено, че обратното разбиране не може да бъде изведено и от разясненията, дадени в ТР № 5/2019 г. от 21.01.2022 г. по тълк.дело № 52019 г. на ОСГТК на ВКС, в което е осъществено тълкуване, вкл. и граматическо на разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД и изрично е прието, че началният момент на преклузивния срок за предявяване на иск срещу поръчителя е настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост, а падежът на отделните вноски е ирелевантен за приложението на чл.147, ал.1 ЗЗД. В цитираното тълкувателно решение не е направен извод, че началният момент, от който започва да тече погасителна давност за погасителните вноски при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на части, е уговореният краен срок по договора или датата на предсрочната изискуемост. Такъв извод не следва и с оглед различието в законовата уредба на поръчителството и давността, в частност: на санкциите, предвидени при бездействието на кредитора / единствено загуба на обезпечението при поръчителството, но погасяване на публичното субективно право на кредитора да иска съдебна защита при изтекла погасителна давност/ и на характера и продължителността на предвидените срокове, след изтичането на които се санкционира това бездействие – съответно 6 месечен преклузивен срок по чл.147 ЗЗД и 5-годишен за главницата и 3-годишен за възнаградителните лихви давностен срок. С определение № 5417 от 25.11.2024 г. производството по настоящото дело е възобновено на основание чл.230, ал.1 ГПК. За да отхвърли частично установителните искове, предявени по реда на чл.422 ГПК като погасени по давност, въззивният съд е приел, че между страните няма спор, че ответниците са наследници на Десислава С. С. – кредитополучател по договор за банков кредит № 000ED-R-007328 от 25.07.2011 г., сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД; че крайният срок на договора е настъпил на 25.07.2016 г. и че по него не е обявявана предсрочна изискуемост. Във връзка със заявеното от ответниците възражение, че част от вземанията по договора за кредит са погасени по давност, за спорен между страните съдът е приел единствено въпросът от кой момент започва да тече давностния срок за вземанията за главница и/или договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респ. настъпила предсрочна изискуемост. По него съдът е приел, че началният момент на давностния срок тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо, тъй като се касае за самостоятелни задължения, независимо че същите произтичат от един договор за банков кредит. Посочил е, че приетото в ТР № 5/2019 г. от 21.01.2022 г. по тълк.дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава въззивника-ищец не е в противоположен смисъл, тъй като в него се дава разрешение и задължително тълкуване на друга хипотеза, касаеща наличието на поръчителство. Относно давностния срок е приел, че доколкото в случая не се касае за периодични платежи, а за разсрочено издължаване на отпуснат кредит, кратката тригодишна погасителна давност, уредена в чл.111, б.“в“ ЗЗД, е неприложима по отношение на погасителните вноски. При тези съображения и въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че в случая ефектът на прекъсване на давността по чл.116, б.“в“ ЗЗД е настъпил със задна дата, считано от подаване на заявлението- 18.09.2018 г., поради което погасени по давност са вземанията за главница, чиито падеж е настъпил преди 18.03.2013 г., а по отношение на вземанията за лихви /възнаградителни и за забава/ – преди 18.09.2015 г. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Поставените от касатора материалноправни въпроси имат обуславящо значение за извода на въззивния съд за основателност на заявеното от ответниците възражение за погасяване на част от вземанията по договора за кредит, но по тях не е налице допълнителното селективно основание на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение по поставените въпроси е в съответствие с актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/2023 г. от 21.11.2024 г. по тълк.дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, според която при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви тече от датата на падежа за всяка вноска, като по отношение на главницата този срок е 5 - годишен, а за възнаградителните лихви – 3 годишен. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението на касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,