Определение № 60458 от 16.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 1749/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение №2689 от 29.04.2020 г. по в.гр.д.№7942/2019 г. на СГС. С решението в обжалваната част: 1. След частична отмяна на решение №I-42-144 от 14.08.2015 г. по гр.д.№26968/2012 г. на СРС е признато за установено по иска предявен от Ц. Д. З. срещу „Юробанк България“ АД, че клаузата на чл.6, ал.2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г. e нищожна и „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на Ц. Д. З. на основание чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД сумата от 10 102.99 лв., подлежаща на връщане като недължимо платена за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г. поради валутна разлика между швейцарски франк и български лев, ведно със законната лихва от 15.05.2012 г. до окончателното изплащане, 2. Е потвърдено решение №I-42-144 от 14.08.2015 г. по гр.д.№26968/2012 г. на СРС в частта, с която „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на Ц. Д. З. на основание чл.55, ал.1от ЗЗД сумата от 20 841.10 лв., платена без основание за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г., представляваща разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за възнаградителна лихва по чл.3, ал.1 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119 и сбора на заплатената от ищеца сума поради едностранното увеличаване на приложимия лихвен процент от банката, ведно със законната лихва от 15.05.2012 г. до окончателното изплащане и 3. Е потвърдено допълнително решение №51988 от 26.02.2019 г. по гр.д.№26968/2012 г. на СРС в частта, с която „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на Ц. Д. З. сумата от 1447.34 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 25.08.2011 г. до 14.05.2012 г. върху сумата от 20 841.10 лв. В жалбата се навеждат доводи, че решението в частта, с която исковете по чл.55, ал.1от ЗЗД за сумата от 20 841.10 лв. и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 1447.34 лв. са уважени, е недопустимо като постановено по непредявен иск и по незаявено от ищеца основание, за което не са наведени твърдения в исковата и в уточняващата молби. Поддържа се, че в останалата част, евентуално и в посочената по-горе част, решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се твърди, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. По спор относно неравноправни клаузи в договор, при положение, че ответникът търговец своевременно е навел твърдения и е представил доказателства, опровергаващи качеството „потребител“ на ищцовата страна и като се има предвид, че първата инстанция нито в доклада по делото, нито впоследствие е дала указания за представяне на доказателства във връзка с установяване на обстоятелства относно потребителското качество на ищеца, а впоследствие е приела това обстоятелство за доказано, следва ли въззивният съд да поправи пропуска на първата инстанция, като включи оспореното обстоятелство в спорния по делото въпрос и да даде пропуснатите то първата инстанция указания във връзка с приложението на чл.1, вр. §13, т.1 от ДР на ЗЗП. 2. При проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд има ли задължение служебно да следи за приложението на чл.1, вр. §13, т.1 от ДР на ЗЗП или за да приеме за доказано обстоятелството, че в конкретното правоотношение с търговеца, физическото лице е действало като потребител, е достатъчно единствено твърдението на лицето, което се позовава на потребителското качество. 3. При преценката дали физическото лице е сключило договор в качеството си на потребител длъжен ли е съдът да вземе предвид всички обстоятелства по делото и всички доказателства и при тази преценка има ли значение субективното отношение на търговеца към договора или намерението на страните при сключване на договора за кредит. 4.При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на страните, длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни. 5. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди всички защитни доводи и възражения на страните, както и тяхната връзка със събраните по делото доказателства. 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди приетите по делото експертизи с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема, респ. не възприема експертното заключение. 7. Част от основния договор за кредит ли е клауза, съгласно която погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същия е разрешен и усвоен, а именно швейцарски франкове. 8. Основният характер на задължението по договора за ипотечен кредит – че то е в чужда валута, – променя ли се от обстоятелството, че взетата на заем сума е била ползвана от кредитополучателя не във валутата, уговорена в договора за кредит – швейцарски франкове, а в друга валута. 9. Допустимо ли е съдът в мотивите да приеме, че страните по договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута, са постигнали съгласие за кредит в различна от договорената валута и по този начин да подмени основното съдържание на договора. 10. В хипотезата на банков кредит, уговорен в чуждестранна валута и спрямо която валута се е определял приложимия базов лихвен процент по време на целия срок на действие на договора, а погасителните вноски са се дължали в същата чуждестранна валута, но при който кредитополучателят реално е ползвал кредита в националната валута на страната – лев, след извършено превалутиране, счита ли се, че договорът е сключен в чуждестранната валута и в каква валута се дължи връщане. 11. Отговаря ли на изискването да бъде изразена по ясен и разбираем език договорна клауза от договор за ипотечен банков кредит, която предвижда кредитът да се погасява в чуждестранната валута, ако нейното икономическо съдържание е разяснено и чрез друга клауза от договора, с която кредитополучателят е предупреден за валутния риск от сключване на договор в чуждестранна валута, както и за последиците, до които би могло да доведе изменението на валутния курс. 12. Към кой момент се преценява дали дадена клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит в чуждестранна валута, съгласно който потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута за погасяване на кредита, както от кредитодателя, така и от трето лице. 13. Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута за погасяване на кредита, както от кредитодателя, така и от трето лице, неравноправна ли е договорна клауза за съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валутата от банката кредитодател по договора. 14. При договор за ипотечен банков кредит в чуждестранна валута за сметка на коя страна е валутния риск пир понижаване курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване на курса на валутата и означава ли това, че целият валутен риск се поема то кредитополучателя. 15. Може ли съдът да присъди връщане на суми в лева въз основа на неравноправна клауза от договор, ако страните са уговорили договор за кредит в чуждестранна валута и погасителните вноски са плащани в същата валута. Спрямо въпроси тринадесети и четиринадесети се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, спрямо въпроси от седми до дванадесети вкл. – основанието по чл.280, ал.1, т.2, пр.2 от ГПК, поддържано и по отношение въпроси от първи до трети, като по последните и по въпроси четвърти, пети, шести и петнадесети се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касация Ц. Д. З. изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предвид търговското качество на банката по смисъла на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП, съответно качеството на кредитополучателя на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, отношенията между страните се уреждат съгласно правилата на този закон. Анализирайки подробно събраните по делото доказателства, вкл. свидетелските показания, заключенията на ССЕ, приети от първата инстанция и съдържанието на разпоредбите на чл.1, чл.2, чл.6, ал.2, чл.21, ал.1 и ал.2 и чл.23 от договора и позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение №295 от 22.02.2019 г. по т.д.№3539/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №314 от 29.07.2019 г. по т.д.№1766/2016 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №67 от 12.09.2019 г. по т.д.№1392/2018 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и І т.о., е достигнал до извод, че клаузата на чл.6, ал.2 от договора /в която е предвидено, че погасяването на задълженията по кредита се извършва в швейцарски франкове, както и че ако на съответния падеж на погасителната вноска по главницата или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1 от договора – блокираната сметка на длъжника в швейцарски франкове, по която става първоначалното усвояване на средствата по кредита – но има средства в лева или евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарски франк към лева или евро, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката с подписването на договора/, не е индивидуално уговорена, като същата е неравноправна и не отговаря на изискването за добросъвестност, съответно е уговорена във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката, в качеството ѝ на доставчик на финансовата услуга, от една страна, и потребителя, от друга. Посочил е, че съгласно чл.1, ал.1 от процесния договор на ищеца е предоставен кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 212 553 лева по курс „купува“ за швейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, като е уговорено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове по сметка на кредитополучателя в посочената валута, до която обаче последният не разполага с достъп, тъй като същата е блокирана, както изрично сочи чл.2, ал.1 от договора, а швейцарските франкове, постъпили по блокираната сметка, служебно са превалутирани от банката в лева по неин курс „купува“. В този смисъл е изложил съображения, че тъй като усвояването на средствата по кредита е станало по открита за целта сметка в лева, то реален паричен поток от банката към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице, като съдържащата се в чл.6, ал.2 уговорка за връщане на кредита в швейцарски франкове независимо от фактическото му усвояване в националната валута създава риск за кредитополучателя при покачване в периода на изпълнение на договора на курса на швейцарския франк към лева, като разликата в курса на швейцарския франк към лева към датата на отпускане на кредита спрямо момента на погасяването му представлява положителна величина, формирана след служебно превалутиране от банката по определен от нея търговски курс, към всеки от двата момента, която разлика с явява печалба за банката, получавана наред с уговорената възнаградителна лихва по кредита. Изразил е становище, че при това независимо от съществуващата възможност за понижаване на курса на швейцарския франк, уговорката за погасяване на кредита в швейцарски франкове води до възлагане в тежест на кредитополучателя единствено на неизгодните икономически последици от промяната на валутния курс, доколкото в случай на неговото понижаване в полза на банката е установен механизъм за реакция срещу настъпилите неблагоприятни за нея промени във валутния курс посредством едностранното изменение на размера на лихвата по кредита, съставена от два компонента – променлив компонент, представляващ базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, увеличен с договорна надбавка, уговорена във фиксиран размер. Счел е, че банката е защитена срещу риска от понижаване на курса на швейцарския франк посредством уговорката за едностранна промяна на размера на базовия лихвен процент за жилищни кредити в швейцарски франкове, свързана с валутния риск, като при понижаването на курса на швейцарския франк банката разполага с възможността да увеличи едностранно променливия компонент на лихвата, овладявайки валутния риск и прехвърляйки го обратно върху потребителя. Именно поради това, че рискът от промяната на курса на швейцарския франк към българския лев е изцяло възложен в тежест на кредитополучателя, е приел, че формално съдържащата се в чл.23 от договора декларация на ищеца, че същият е запознат с възможната промяна на обявения от банката курс на швейцарския франк към лева и превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка този риск, не е в състояние да обоснове извод за спазване на изискването за добросъвестност, установено в чл.143 от ЗЗП - в конкретния случай към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута банката не е предоставила на потребителя цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения, за които ще му бъде трудно да понесе при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Посочил е, че предоставената от банката информация за възможната промяна на обявения от банката курс купува или продава на швейцарския франк и възможността това да рефлектира върху размера на дълга, изразен в лева в посока на неговото повишаването, не е в състояние да обоснове извод за „достатъчна информираност“ на потребителя съобразно даденото от Съда на ЕС тълкуване. Приел е, че преценката на потребителя, дали да избере да получи кредит при по-нисък лихвен процент, но да носи валутния риск, или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск, трябва да може да бъде извършена от него на база на предоставената му от банката информация относно възможните промени в обменните курсове, която именно позволява на потребителя да вземе решения, основани на „добра информираност“ дали и какъв договор за кредит да сключи, но в конкретния случай не би могло основателно да се очаква, че ищецът би сключил договора за кредит в швейцарски франкове, ако беше запознат с възможността за устойчиво нарастване на задълженията му като длъжник вследствие от превалутирането и то по начин, че кредитът да поскъпне с процент, който надвишава процента на лихвите по стандартни кредити в лева или евро. С оглед изложеното е достигнал до извод, че следва да бъде признато за установено, че клаузата на чл.6, ал.2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г. e нищожна, предвид което и констатираното постоянно поскъпване на швейцарския франк спрямо лева, респ. заплатената от ищеца към 17.03.2012 г. левова равностойност на сума в общ размер на 54 460.37 швейцарски франка, въззивният съд е приел, че искът по чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД за връщане на недължимо платени за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г. суми поради валутна разлика между швейцарски франк и български лев, е доказан до размера на сумата от 10 102.99 лв. По иска по чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД за връщане на недължимо платени суми, представляващи разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за възнаградителна лихва по чл.3, ал.5 от договора за кредит и сбора на заплатената от ищеца сума поради едностранното увеличаване на приложимия лихвен процент от банката, след като е намерил за неоснователно възражението на ответника, че е уважен иск на непредявено основание, е посочил, че с влязло в сила на 26.03.2019 г. решение от 19.02.2018 г. по гр.д.№4715/2017 г. на СГС, на основание чл.26, ал.1, пр. първо от ЗЗД е признато за установено, че клаузата на чл.3, ал.5 от процесния Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38119/05.09.2008 г. е нищожна на основание чл.146, ал.1, вр. чл.143, т.10 от ЗЗП като неравноправна. В този смисъл е изложил е съображения, че заплатени при начална липса на основание са сумите, установени от заключението на ССЕ, представляващи разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски за възнаградителна лихва по чл.3, ал.1 от договора за кредит и сбора на заплатената от кредитополучателя сума поради едностранното увеличаване на приложимия лихвен процент от банката за периода от 17.11.2008 г. до 17.03.2012 г., като с оглед изпратената и получена от банката покана, основателен се явява и искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в обстоятелствената част на исковата молба и в молбата уточнение от 20.07.2012 г. фактически твърдения и отправеното до съда искане, предмет на предявения по делото иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД - за заплащане сума, представляваща разлика между уговорената при сключване на договора договорна лихва и заплатената лихва след едностранното увеличение на лихвения процент за посочения период, което е и предвиденото и в чл.3, ал.5 от договора, за която разпоредба е признато за установено, че е нищожна на основание чл.146, ал.1, вр. чл.143, т.10 от ЗЗП като неравноправна, с влязло в сила решение. В този смисъл не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на въззивното решение, в частта, с която са разгледани посочения иск и иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, като касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато. Също така при постановяване на решението си въззивният съд е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил всички доводи и възражения на страните /доводи, че ищецът не е действал като потребител, а като търговец, са наведени едва пред настоящата инстанция, а и въпросът относно потребителското качество на ищеца при сключване на процесния договор е разрешен между страните с влязло в сила решение по гр.д.№4715/2017 г. на СГС, респ. не може да бъде пререшаван/ и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. приетите по делото заключения, показанията на свидетелите и писмените доказателства/, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. В този смисъл касационно обжалване по първите шест формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите въпроси, въведени от касатора. На първо място съгласно даденото разрешение в решение №168 от 29.01.2021 г. по т.д.№2184/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД предвижда, че се дължи връщане на даденото, когато е платено без основание, като при положение, че плащането на дължимите към банката суми по кредита /отпуснат в швейцарски франкове/ за процесния период са извършени в лева, липсва основание за присъждане на суми в друга валута, като платената без основание сума следва да бъде възстановена. В случая въззивният съд се е съобразил с посочената, споделяна и от настоящия състав практика, респективно по формулирания в изложението петнадесети въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. От друга страна съобразно константната практика на ВКС/както и т.2 от диспозитива на определението по дело №С-119/17 на СЕС/, неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 от ЗЗП. За да се извърши преценка дали конкретната договорна клауза е неравноправна, следва да се установи била ли е уговорена индивидуално, прехвърлени ли са изцяло последиците от валутния риск върху кредитополучателя потребител, съставена ли е тази клауза по прозрачен начин, въз основа на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици и нарушен ли е от банката кредитодател принципът на добросъвестност и то при съобразяване с даденото от СЕС тълкуване на разпоредбите на чл.3, §1, чл.4, §2 и чл.6, §1 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в ЗЗП, по отношение на: тълкуването на понятието „основен предмет“; възможността за преценка за неравноправност на клаузи от основния предмет на договора само в случай, че те са неясни и неразбираеми; критериите за неравноправност на клауза, уреждаща валутния риск при договори в чуждестранна валута; необвързващия характер и останалите последиците от неравноправността на клаузата. Така в т.1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 и в разяснителната част към него и т.1 от диспозитива на определението по дело С-119/17, разпоредбата на чл.4, §2 от Директива 93/13/ЕИО е тълкувана в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, между търговец и потребител, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да бъде погасен в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, тъй като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. В т.68 от мотивите на решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750 е пояснено, че договорните клаузи, отнасящи се до въпроса за валутния риск спадат към чл.4, §2 от Директива 93/13/ЕИО, като преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени от продавача или доставчика на ясен и разбираем език, като в т.3 от диспозитива е уточнено, че чл.4, §2 следва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд. В диспозитива на решение от 05.06.2019г. по дело С-38/17, EU:C:2019:461 е прието, че чл.3, §1, чл.4, §2 и чл.6, §1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка в съответствие с тълкуването ѝ от върховната юрисдикция на тази държава членка, съгласно която не е нищожен договор за заем, сключен в чуждестранна валута, който, макар да уточнява сумата, изразена в национална валута, съответстваща на искането за финансиране на потребителя, не посочва обменния курс, който се прилага за тази сума за целите на определянето на окончателния размер на заема в чуждестранна валута, като едновременно с това предвижда в някоя от клаузите си, че този курс ще бъде определен в отделен документ от заемодателя след сключването на договора, когато тази клауза е била изразена на ясен и разбираем език в съответствие с чл.4, §2 от Директива 93/13/ЕИО, доколкото механизмът за изчисление на общата заета сума, както и приложимият обменен курс са изложени ясно, така че средният потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да може да прецени въз основа на точни и ясни критерии икономическите последици за него, произтичащи от договора, сред които по-специално общите разходи по неговия заем, или ако се установи, че въпросната клауза не е изразена на ясен и разбираем език, когато въпросната клауза не е неправомерна по смисъла на чл.3, §1 от тази директива, или ако е такава, съответният договор може да се изпълнява без нея в съответствие с чл.6, §1 от Директива 93/13/ЕИО. В т.50 от мотивите на решението по дело С-186/16 и т.75 от мотивите на решението по дело С-51/17, СЕС е изяснил, че „от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита. От друга страна, продавачът или доставчикът, в случая банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че продавачът или доставчикът е предоставил на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения“. В т. 3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на решение по дело С-186/16 СЕС се е произнесъл, че разпоредбата на чл. 3, §1 от Директива 93/13/ЕИО, трябва да се тълкува в смисъл, че „преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза следва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута /най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл.3, §1 от Директива 93/13/ЕИО“. В т.55 от мотивите на решението по дело С-186/16 е прието, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя. В процесния случай съставът на въззивния съд, изследвайки била ли е уговорена индивидуално процесната клауза, прехвърлени ли са изцяло последиците от валутния риск върху кредитополучателя потребител и съставена ли е тази клауза по прозрачен начин, въз основа на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици, както и нарушен ли е от банката кредитодател принципът на добросъвестност, се е съобразил изцяло с посочената практика на ВКС и СЕС /наличието на която изключва приложение на основанието по чл.280, ал.1, т.3 спрямо въпроси 13 и 14/, респективно касационно обжалване спрямо въпроси от седми до четиринадесети вкл. не може да бъде допуснато. Всъщност с тези въпроси по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи и възприетите от съда становища по наведените доводи и възражения, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4694 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,