Определение № 1993 от 03.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 373/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД и по частна касационна жалба на „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД срещу определение №3145 от 25.11.2025г. по в.ч.гр.д. № 2472/2025г. на Софийски апелативен съд, с което са оставени без уважение частна жалба вх. №271617/22.07.2025г., депозирана от „Първа инвестиционна банка“ АД, и частна жалба вх. № 271735/24.07.2025г., депозирана от „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД, против определение № 261013 от 23.06.2025г. по т.д. № 192/2020г. на Софийски градски съд. По частната касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД: Частната касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД е подадена срещу определение № 3145 от 25.11.2025г. по в.ч.гр.д. №2472/2025г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено определение №261013 от 23.06.2025г. по т.д. № 192/2020г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е оставена без уважение молбата на банката за изменение и допълване в частта за разноските на определение № 260743 от 08.05.2025г. по т.д. №192/2020г. на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото, като на банката бъдат присъдени направените в първоинстанционното производство разноски по списък. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно. Счита, че не трябва да бъдат присъждани разноски на ответниците, тъй като с поведението си са дали повод за завеждане на иска. Навежда доводи, че въззивният съд не е определил правилно предпоставките за разпределяне на отговорността за разноските при отказ от иск. Оспорва извода на апелативния съд, че страната спечелила обуславящото дело няма как да отговаря за разноските по обусловеното дело, като счита, че съдът не е съобразил характера на обуславящото и обусловеното дело, както и е отказал да приложи принципа за защита на оправданите очаквания. Навежда доводи, че към датата на депозиране на исковата молба „Първа инвестиционна банка“ АД е имала всички основания да счита, че исковете на „Холдинг БДЖ“ ЕАД по предходното дело ще бъдат отхвърлени, както и че завеждането на този иск е бил единствената възможност за защита на правата на банката преди да изтече 5-годишната давност. Твърди, че въззивният съд изобщо не e обсъдил съображенията в жалбата, че предходното дело между страните е продължило осем години, тоест извън разумния срок по чл.13 от ГПК, като банката не е можела да изчака приключването на неговото развитие поради опасността да изтече давността за процесното вземане. Също поддържа, че съставът на САС не е определил правилно фактическата обстановка, като е пренебрегнал голяма част от обстоятелствата, които са от значение за разпределяне на отговорността за разноски, включително причината за обявяване на Договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007г., съответно Договор за цесия от 10.07.2007г., за нищожни. Счита за неправилно становището на съда, че новонастъпилите обстоятелства, обуславящи присъждането на разноски на ищеца в хипотезата на отказ от иск, трябва задължително да се дължат на поведението на ответника. Изтъква, че единственото изискване съобразно ГПК и съдебната практика е да се касае за обстоятелства, независещи от волята и поведението на ищеца. Оспорва извода на решаващия съд, че принципът за защита на оправданите интереси е приложим при административни правоотношения, но не и при търговски спорове, какъвто е този по настоящото дело. Счита, че този принцип се прилага и в областта на обществените поръчки. Навежда доводи, че апелативният съд е следвало да съобрази поведението на ответника, свързано със завеждането на иска, както и че единственият начин за защита на кредитора е бил да депозира този иск. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Частният касационен жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосъобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи? 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява всички правно релевантни факти, да преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон? При какви предпоставки следва да се присъдят разноски на ищеца при направен отказ от иск? 3. Длъжен ли е съдът да приложи принципа за защита на оправданите правни очаквания в правен спор, свързан с договор за обществена поръчка? Договорът за обществена поръчка единствено частно- правен характер ли има или сключването му е резултат на смесен фактически състав с публичноправни и гражданскоправни елементи? Длъжен ли е съдът да приложи основни правни принципи на ЕС и следва ли да направи съответна проверка за тяхната приложимост при постановяване на актовете си? Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма? Принципът на защита на оправданите правни очаквания приложим ли е в случаите, когато държавни дружества влизат в търговски и граждански правоотношения, или е приложим само в случаите, когато влизат в административни правоотношения или сключват административен договор? 4. При направен отказ от иск поради приключило преюдициално дело налице ли са предпоставките за присъждане на разноски в полза на ищеца? 5. Прилагането на института на погасителната давност зависи ли от волята на длъжника? Твърди, че въпросите по т.1 от изложението са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №6 от 15.01.2019г. по тълк. д. №6/2017г., ОСГТК на ВКС, определение №959 от 03.11.2023г. по ч.т.д. №1638/2023г. на ВКС, I т.о., определение №308 от 28.02.2023г. по ч.гр.д. №4055/2022г. на ВКС, IV г.о.; въпросите по т.2 – в противоречие с Тълкувателно решение №6 от 15.01.2019г. по тълк. д. №6/2017г., ОСГТК на ВКС, определение № 383 от 13.10.2020г. по ч.гр.д. № 2647/2020г. на ВКС, IV г.о., определение № 60228 от 23.06.2021г. по ч.гр.д. № 1336/2021г. на ВКС, IV г.о., определение № 50245 от 09.12.2022г. по ч.гр.д. № 2884/2022 г. на ВКС, II г.о., определение № 3115 от 19.10.2023 г. по ч.гр.д. № 4110/2023г. на ВКС, IV г.о., определение № 1020 от 05.03.2025г. по ч.гр.д. № 651/2025г. на ВКС, IV г.о., определение № 843 от 17.11.2014г. по ч.гр.д. № 6176/2014г. на ВКС, IV г.о, определение № 300 от 20.04.2012г. по ч.гр.д. № 245/2012г. на ВКС, IV г.о., определение № 973 от 28.02.2025г. по ч.гр.д. № 543/2025г. на ВКС, IV г.о., определение № 388 от 11.07.2017г. по ч.т.д. №831/2017г. на ВКС, II т.о., определение №2927 от 12.06.2024г. по ч.гр.д. №1538/2024г. на ВКС, III г.о., определение № 277 от 14.05.2014г. по ч.гр.д. №2432/2014 г. на ВКС, I г.о., определение № 111 от 10.03.2016г. по ч.гр.д. №953/2016г. на ВКС, IV г.о., определение № 143 от 18.09.2020г. по ч.гр.д. №1975/2020г. на ВКС, II г.о., определение № 2843 от 10.06.2024г. по ч.гр.д. №1646/2024г. на ВКС, III г.о., определение №454 от 03.02.2025г. по ч.гр.д. №4254/2024г. на ВКС, III г.о.; въпросите по т.3 – в противоречие с решение №92 от 22.08.2013г. по т.д. №1107/2011г. на ВКС, II т.о., определение №2015 от 30.06.2025г. по т.д. №1025/2025г. на ВКС, II т.о., решение №16 от 02.03.2021г. по гр.д. №1914/2020г. на ВКС, IV г.о., Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; въпросът по т.4 – в противоречие с определение №277 от 14.05.2014г. по ч.гр.д. №2432/2014г. на ВКС, ГК, I г.о.; въпросът по т.5 – в противоречие с Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012г. по тълк. д.№4/2012г., ОСГК на ВКС, решение №38 от 04.02.2025г. по т.д. №189/2024г. на ВКС, I т.о., решение №319 от 12.06.2007г. по т.д. №1100/2006г. на ВКС, II т.о. По въпросите по т.3 поддържа и наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, като твърди, че определението е постановено в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз и на Конституционния съд на Република България – решение от 03.07.2025г. по съединени дела С-534/23 Р и С-539/23, решение от 15.11.2018г. по дело Т-207/10, решение от 9.09.2011г. по дело Т-12/06, решение №5 от 06.04.1993г. по конст. д. №6/93г. на КС на РБ и др. Ответниците „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД поддържат, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, както и че частната касационна жалба е неоснователна по същество. Претендират разноски. По частната касационна жалба на „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД: Частната касационна жалба на „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД е подадена срещу определение №3145 от 25.11.2025г. по в.ч.гр.д.№2472/2025г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставена без уважение частна жалба вх. № 271735 от 24.07.2025г., депозирана от трите дружества против определение №261013 от 23.06.2025г. по т.д. №192/2020г. на Софийски градски съд в частта относно размера на присъденото им юрисконсултско възнаграждение. Частните касационни жалбоподатели поддържат, че въззивното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват извода на апелативния съд, че като ответници не следва да им се присъжда юрисконсултско възнаграждение, различно от предвиденото минимално такова в чл.23 от Наредба за заплащането на правната помощ във вр. с чл.37 от Закон за правната помощ, а именно – 100 лева за всяко представлявано дружество. Твърдят, че посочените в наредбата размери трябва да бъдат ориентир за определяне на възнаграждението като се съобрази също фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, многобройните процесуални действия и големия обем от доказателства. Допускането на касационното обжалване обосновават с предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Твърдят, че определението на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №28 от 21.01.2022г. по ч.т.д. № 2347/2021г. на ВКС, ІІ т.о., определение №4888 от 29.10.2024г. по ч.гр.д. № 3551/2024г. на ВКС, І г.о., определение №1036 от 01.04.2025г. по ч.т.д. № 296/2025г. на ВКС, ІІ т.о., определение №50015 от 16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г. на ВКС, І т.о., определение № 934 от 27.02.2025г. по гр.д. №3502/2024г. на ВКС, ІV г.о. Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД поддържа, че не са налице посочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, както и че частната касационна жалба е неоснователна по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, констатира, че частните касационни жалби са подадени от надлежни страни, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е установил, че производството по т.д. №192/2020г. на Софийски градски съд е образувано по искова молба на „Първа инвестиционна банка“ АД против „Холдинг български държавни железници“ ЕАД, „БДЖ- Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни превози“ ЕООД за солидарно заплащане на множество отделни вноски в общ размер на 732 709,02 евро по Договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007г., вземанията по който са прехвърлени на „Първа инвестиционна банка“ АД с договор за цесия от 10.07.2007г., като цялото непогасено вземане е за 46 броя вноски за периода 30.04.2014г. до 30.12.2017г. С молба от 25.04.2025г. ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е направил отказ от исковете предвид влязлото в сила решение по т.д. № 817/2019г. на Софийски градски съд, с което е бил отхвърлен иск на банката за друга неплатена вноска по същия договор, с падеж 30.04.2014г. С определение от 08.05.2025г. съставът на СГС е прекратил производството по т.д. №192/2020г. Въззивният съд е изложил аргументи, че съгласно чл.78, ал.4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, но ако прекратяването е поради отказ или оттегляне на иска, при решаване на въпроса за разпределение на разноските, следва да бъдат изследвани причините за това. Изложил е, че ако оттеглянето или отказът са предприети по незаявени или неустановени причини, то отговорността за разноски следва да бъде понесена от ищеца, а ако са предприети поради настъпването след предявяване на иска на факти, зависещи от ответника и поради тяхното настъпване е отпаднал интересът от иска, то тогава отговорността за разноски се поема от ответника. Решаващият съд е приел, че влязлото в сила решение по т.д.№817/2019г. на Софийски градски съд, с което процесният договор е приет за нищожен няма характер на юридически факт, настъпил с оглед поведение на ответника, последващо предявяването на иска. Посочил е, че причина за отпадане на нуждата от водене на процеса се явява влизането в сила на съдебното решение по спор, включващ общ за двата спора юридически факт, а именно невалидността на основанието, от което ищецът черпи спорното право в настоящото производство. Счел е, че в процесния случай ответниците не са предприели някакво последващо поведение, което да е дало повод за завеждане на делото, съответно в конкретната хипотеза не е налице случай, в който при отказ от иска разноските да следва да се понесат от ответника, а на общо основание те следва да бъдат възложени в тежест на ищеца. Изложил е аргументи, че субективната преценка на ищеца за валидността на договорите, на които основава исковите си претенции, не може да обоснове извод, че ответниците са станали повод за депозирането на исковата молба. Отхвърлил е аргумента на ищеца, че при завеждане на иска е имал оправданото правно очакване, че вземанията са по валиден договор и ще получи положително решение, с което ответниците да бъдат осъдени да му заплатят претендираните вноски и не е имало как да предполага, че претенцията му ще бъде отхвърлена. Навел е доводи, че нищожността на процесния договор е била налице още към момента на сключването му, а на ищеца още преди предявяването на иска е било известно, че ответникът „Холдинг БДЖ“ ЕАД оспорва действителността на договора, тъй като на 30.04.2014г. е бил предявен иск за връщане на платените по договора вноски за периода от 07.05.2009г. до 06.03.2014г. в общ размер на 5 523 403 евро, по който е било образувано т.д №2763/2014г. на СГС. Счел е, че обективните и субективните предели на решението по т.д. № 817/2019г. следва да бъдат зачетени, въпреки че „БДЖ-Пътни превози“ ЕООД е било трето лице помагач по това дело. Изтъкнал е, че принципът за оправданите правни очаквания има различно съдържание от това, което ищецът влага в него и е приложим към административни правоотношения, но не и към търговски спорове. Също е изложил съображения, че защитата на оправданите правни очаквания се отнася до онзи, за когото законът е бил достатъчно ясен, но е бил заблуден от компетентен орган с конкретно негово изявление, което не противоречи на утвърдената правна рамка. Приел е за ирелевантни доводите за необходимостта на ищеца да прекъсне погасителната давност за вземането, като е посочил, че изтичането на давността е изцяло извън волята на ответника. За неотносима е счел и сочената от банката практика на ВКС - определение №277 от 14.05.2014г. по ч. гр. д. №2432/2014 г. на І г.о., като е посочил, че настоящото дело и производството по т.д. №817/2019г. на СГС не са в съотношение на обуславящ и обусловен спор, тоест не е налице преюдициалност, а по – ранното дело касае заплащането на друга лизингова вноска по същия договор. По изложените мотиви въззивният съд е приел, че не са настъпили факти в резултат от поведението на ответника, представляващи елемент от основанието на иска или свързани с индивидуализацията на спорното право, които да са станали причина за отказа от иска, поради което разноски следва да се присъдят не на ищеца, а на ответниците. При определянето на дължимото на ответниците юрисконсултско възнаграждение е взел предвид, че делото е приключило след двойната размяна на книжа, без провеждане на открити съдебни заседания и събиране на доказателства, както и че ответниците са провели същата защита като тази по идентичните дела за други лизингови вноски, съответно следва да им се присъди минималното юрисконсултско възнаграждение по чл.23 от Наредбата за заплащане на правната помощ, приложим на основание чл.37 от ЗПрП. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По частната касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД: Въпросите по т.1 и първият въпрос по т.2 от изложението са обуславящи за изхода на спора, но по тези въпроси частният касационен жалбоподател не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. На поставените правни въпроси е даден отговор в цитираните от жалбоподателя решения и определения на ВКС, в които е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по исканията на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички доводи и твърдения на страните, както и на представени по делото доказателства, относими към разпределението на отговорността за разноски. Противно на оплакванията в частната касационна жалба въззивният съд е изложил подробни мотиви относно твърдението на жалбоподателя „Първа инвестиционна банка“ АД за нарушаване на принципа за защита на правните очаквания, както и въведените във връзка с него доводи относно поведението на „БДЖ“ ЕАД и на министъра на транспорта при сключването на договора за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007г. Действително не са обсъдени причините за нищожност на договора от 02.06.2007г., но това не се дължи на допуснато от съда процесуално нарушение, а на изрично изразеното от него становище, че невалидността на основанието, от което ищецът черни спорното право, е от значение само доколкото следва да се съобрази силата на пресъдено нещо, формирана по отношение на този правопораждащ факт. Изложил е доводи, че невалидността на договора е самостоятелен факт, свързан с основателността на иска, а не съставлява нито поведение на ответника, последващо предявяването на иска, нито такова, с което той да е дал повод за завеждане на делото, каквото поведение на ответника би обусловило отговорността му за разноски. Поради това въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Въпросът относно предпоставките, при които следва да се присъдят разноски на ищеца при направен отказ от иск е формулиран хипотетично и не се явява обуславящ за изхода на спора. Той не е съобразен с конкретните обстоятелства по спора и поведението на страните в производството, които подлежат на преценка във всеки отделен случай при определяне на отговорността за разноски при прекратяване на делото поради отказ от иска. Поставените от касатора въпроси по т.3 от изложението относно приложението на принципа за защита на оправданите правни очаквания в правни спорове, свързани с договори за обществена поръчка и в хипотезите, в които държавни дружества встъпват в търговски и граждански правоотношения не отговарят на общия критерий за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В практиката на СЕС, обективирана в Решение от 4 февруари 2009г. по дело T-145/06, Omya срещу Комисията, ECLI:EU:T:2009:27, т. 117; Решение от 9 септември 2011 г. по дело Т-12/06, Deltafina срещу Комисията, EU:T:2011:441, т. 190; Решение от 15 юли 2015 г. по съединени дела Т-413/10 и Т-414/10, Socitrel и Companhia Previdente срещу Комисията, т.174 са установени няколко критерия за проверка на спазването на принципа на защита на оправданите правни очаквания: публичният орган трябва да е предоставил на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници; тези уверения трябва да са от естество да породят оправдано очакване в съзнанието на този, до когото са адресирани; дадените уверения трябва да бъдат съобразени с приложимите норми. Когато посочените условия не са налице, не съществуват и правни очаквания, на които да се предостави защита. В случая макар и да е приел, че принципът на оправданите правни очаквания е приложим само при административни правоотношения, въззивният съд е изложил и допълнителни мотиви за неприложимост на този принцип към правоотношенията по сключения по реда на ЗОП договор за доставка от 02.06.2007г. Изцяло в съответствие с цитираната практика на Съда на ЕС въззивният съд е изтъкнал като изключващи наличието на оправдани правни очаквания и обстоятелствата, че министърът на транспорта е потвърдил един изначално нищожен договор извън утвърдената правна рамка, а възложителят и изпълнителят са поне средно информирани участници в търговския оборот, които следва да имат професионална компетентност, за да преценят дали сключеният от тях договор е съответен на правната рамка. По четвъртия поставен в изложението правен въпрос е формирана непротиворечива съдебна практика / опр. № 843 по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ВКС, IV г. о., опр. №300 по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ВКС, IV г. о., опр. № 626 по ч. гр. д. № 275/2010г. на ВКС, IV г. о., опр. №277 по ч. гр. д. №2432/2014г. на ВКС, I г. о., опр. №388 по ч.т.д.№831/2017г. на ВКС, II т. о. и др., към която настоящият състав се присъединява - когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск, т. е. релевантно за правото на ищеца на разноски при прекратяване на производството по делото е поведението на ответника и причината поради която искът е бил предявен. С определение №277 от 14.05.2014г. по ч.гр.д.№2432/2014 г. на ВКС І г.о., на което касаторът се позовава, между страните е бил висящ спор по чл.74 от ЗС за присъждане на извършени подобрения в недвижим имот, който спор е предизвикан от предявен преди това от ответниците ревандикационен иск за същия имот. Съставът на ВКС е приел, че ответниците по иска с правно основание чл.74 от ЗС са дали повод за завеждане на делото, като поводът е отпаднал в хода на висящия процес, тъй като обуславящият иск по чл.108 от ЗС е бил отхвърлен с влязло в сила решение. Следователно в разгледания от ВКС случай претендираното от ответниците по иска право на собственост е било отречено с влязло в сила решение в друго съдебно производство. В настоящата хипотеза становището на ответните дружества, оспорващи съществуването на претендираното от ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД вземане, не се опровергава, а се подкрепя от решението по т.д. №817/2019г. на СГС, по което е приет за нищожен договорът за доставка, от който ищецът извежда своите права. Макар и в двата случая да се касае за едно и също обстоятелство, настъпило след предявяването на иска – влязло в сила решение по друго производство, то не се отразява по идентичен начин на правното положение на страните по спора. Водещият принцип, установен в разпоредбата на чл.78 ал.2 от ГПК, е че отговорността за заплащане на разноски се поражда от неоснователно предизвикан правен спор. В настоящата хипотеза изходът на производството по т.д. №817/2019г. на СГС – отхвърляне на иска за присъждане на лизингови вноски по същия договор, но за друг период, с оглед констатация за нищожност на договора, не позволява да се формира извод за неоснователно предизвикан правен спор от страна на ответниците по настоящото производство. По изложените съображения по поставения въпрос не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Петият поставен от касатора въпрос е обвързан с изразеното от въззивния съд становище, че е ирелевантна необходимостта на ищеца да прекъсне течението на погасителната давност за вземането, доколкото течението на давността е изцяло извън волята на ответника. Макар и свързан с мотивите на въззивния съд, въпросът не се явява обуславящ за изхода на спора, доколкото този аргумент на съда е допълнителен. Водеща за извода на съда относно разпределението на отговорността за разноски е преценката му, че след предявяването на иска не са настъпили факти в резултат от поведението на ответника, представляващи елемент от основанието на иска или свързани с индивидуализацията на спорното право, които да са станали причина за отказа от иска. По частната касационна жалба на „Холдинг БДЖ“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни Превози“ ЕООД: Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай частните касационни жалбоподатели, макар формално да са изпълнили изискването на чл.284 ал.3 т.1 от ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване / същото е инкорпорирано в частната касационна жалба/, не са посочили в него кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по отношение на определяне на размера на възнаграждението за процесуално представителство, обективирана в цитираните от касатора определения на ВКС, сами по себе си не съставляват въпроси, а оплаквания за нарушение на процесуалния закон. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на определението. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд