Определение № 2839 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1109/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. К. Х., чрез адвокат Я. Д., срещу въззивно решение № 1093 от 04.11.2024 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 1356/2021 г., в частта, с която искът ѝ против Прокуратурата на Република България, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство, е отхвърлен за разликата над 7000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 02.07.2019 г., до окончателното издължаване. Жалбата поставя във висящност въззивното решение и в частта за съдебноделоводните разноски. Касаторът излага съображения за неправилност поради това, че въззивният съд не е обсъдил част от твърдените с исковата молба вреди, без да уточнява в какво се изразява пропускът, също, не е отчетено, при определяне размера на обезщетението, че повдигнатите обвинения са свързани с упражняваната от нея дейност в областта на търговията с произведения на изкуството. Счита, че изводът за справедливо овъзмездяване в размер на 10 000 лв. е необоснован. Допуснатите процесуални нарушения, довели до нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, защото присъденото обезщетение не е определено по справедливост. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Н. К. Х. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 7000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.07.2019 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски по чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че срещу ищцата е образувано ДП № 34020/2007 г. по описа на 4 РУ- СДВР, пр.пр. № 63490/2006 г. по описа на СРС, в рамките на което срещу нея е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 206, ал.1 НК за това, че на 11.12.2006 г. в [населено място], в хотел „К. - З.“ същата противозаконно е присвоила чужди движими вещи - 3 броя бронзови пластики на обща стойност 11 000 лв., които владеела в качеството й на представител на галерия „З. котка“ за декорация на салона в хотела и не ги е върнала след края на изложбата; на 22.01.2010 г. ищцата е привлечена като обвиняем за извършване на посоченото по-горе престъпление; взета е мярка за неотклонение “подписка“; с присъда от 08.03.2018 г. по нохд № 2299/2010 г. на СРС ищцата е призната за невиновна; оправдателната присъда е потвърдена с решение № 596 от 02.07.2019 г. на СГС (влязло в сила в деня на постановяването му); Съдът приел, че в периода, в който е продължило воденото срещу Н. К. Х. наказателно производство и в резултат на същото, ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното ѝ състояние; затворила се в себе си, чувствала голям срам, била подтисната; изпитвала силен стрес, засегнати били честта и достойнството ѝ, нейни приятели и познати започнали да се отнасят мнително към нея, налице било и отрицателно изменение по отношение на професионалната ѝ репутация като галерист. В същото време, професионалната ѝ репутация не е била дотолкова интензивно засегната, че да се налага ищцата да премества професионалната си дейност извън страната или засягането на репутацията да е довело до изпадане в невъзможност ищцата да работи. Не се установят твърдените отрицателни промени в здравословното състояние на Х., в отношенията с годеника й, с когото впоследствие сключили брак, отлагане на планираната сватба. Съдът, при определяне на паричния еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди, взел предвид следните обстоятелства: характерът на престъплението – тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; взетата мярка за неотклонение - „подписка“, която не е довела до ограничаване на личната свобода на ищцата; продължителността на наказателното производство – около девет години и половина, както и, че същото е продължило неразумно във времето като цяло и, че това е удължило периодът, в който ищцата живеела в несигурност и страх за бъдещето си; личността на ищцата – професионална реализация, среда, вкл., че е била неосъждано лице. В заключени, съдът определил размера на обезщетението на 10 600 лв. и, като отчел, че страната е вече овъзмездена за причинените й неимуществени вреди от бавно правосъдие със сумата от 3600 лв., е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати разликата от 7 000 лв. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложението е изградено отново като оплаквания: във въззивното решение не е направена задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства (били посочени в касационната жалба), което е в противоречие с т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г.). Съставът на ВКС приема, че е питането е за задължението на съда, при определяне размера на обезщетение за причинени неимуществени вреди, да съобрази всички релевантни и установени по делото обстоятелства, носещи обективните характеристики на конкретните морални вреди. Така изяснен, въпросът се от значение по всяко дело, по което се търси обезщетение за неимуществени вреди от деликт, вкл. и по искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Преценката доколко въпросът е от значение за постановения по делото резултат, се извършва в рамките на касационните оплаквания, доколкото касационната инстанция е контролнотменителна и извършва служебно сама проверка за правилност по изключение, като случаят не попада във възможните хипотези. Единственото конкретно твърдение за нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК при приложението на чл. 52 ЗЗД е, че е пропуснато да се отчете обстоятелството, че на касаторът/ищец е повдигнато обвинение за извършване на престъпление в упражняваната професионална сфера, но това не отговаря на данните по делото. Несъгласието с присъдения размер на обезщетението не е равнозначно на необсъждане на посоченото обстоятелство. Според касатора, налице е и „материалноправен въпрос, разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС… касаещ съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“. Цитират се следните решения на тричленни състави на ВКС (незадължителна съдебна практика) - № 344 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2378/2014 г., на IV г. о.; № 37 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5367/2007 г. на I г.о.; № 150 от 26.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1367/2012 г., на III г. о.;). Според касатора противоречието се изразява в различните размери на присъдени обезщетения, в сравнение с това по обжалваното въззивно решение. Казусите, освен, че са по искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, не са идентични; към различен период във времето са причинени уврежданията на ищците – при различна икономическа конюнктура в страната; релевантните по чл. 52 ЗЗД обстоятелства по всяко дело са различни. Ако питането е свързано с тълкуването на понятието „справедливост“ по см. чл. 52 ЗЗД, то даденото от въззивния съд не е в противоречие с даденото в горните три съдебни решения на ВКС, нито с трайно установеното разбиране по приложението на правната норма - справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение и за това в каки морални вреди реално са причинени на увреденото лице; в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Така е сторил и въззивният съд, като изрично е уточнил кои установени по делото обстоятелства е съобразил и кои от тях определят по-висок или по-нисък размер на обезщетението. Няма оплакване, че въззивният съд е ценил обстоятелство, което не носи обективни характеристики за приетите увреждания. Както стана ясно във връзка с първия въпрос, няма други конкретни твърдения за необсъждане на обстоятелство, което евентуално би увеличило размера на дължимото обезщетение. Единственото оплакване е за неотчитане на връзката на повдигнатото обвинение със сферата на професионална реализация на пострадалата, което оплакване обаче не отговаря на постановеното от въззивния съд. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът