Определение № 19 от 20.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 542/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Ядки Марая“ ЕООД обжалва решение № 271 от 3.12.2019 г. по в.т.д. 381/19 г., Апелативен съд – Варна, с което изцяло е отменено решението на ОС – Варна и вместо него е осъден „Ядки Марая“ ЕООД - гр. Варна, да заплати на Т. Р. Р. сумата 200 000 лева – частична претенция за дължим дружествен дял на ищцата следствие напускане на дружеството като съдружник с предизвестие от 10.10.2017 г. /от цяла претенция в размер на 780 000 лева/, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 31.01.2018 г. до окончателното й изплащане, и сумата 16 086 лева – съдебни разноски по делото за двете съдебни инстанции.

Излага съображения за недопустимост на съдебното решение за разликата над 150 000 лв, тъй като искът бил уважен за 200 000 лв, при положение, че били индивидуализирани претенциите както следва: 150 000 лв относно претенцията за равностойност на дружествен дял, както и претенция за сумата от 50 000 лв, представляваща печалба от дейността на дружеството. Съдът бил се произнесъл свръхпетитум в частта, с която искът е уважен за сумата над 150 000 лв.

Излага съображения за материална незаконосъобразност на съдебното решение, основание по чл. 281 т. 3 от ГПК, като сочи, че изводите за нищожност на Анекс към договор за заем от 14.11.2017 г. са постановени в противоречие на закона, така както е тълкуван в ТР 5/2014 г.

Оспорва изводите на съда, че задължението за лихви не можело да се осчетоводи по-късно. Излага подробни съображения.

Относно сумата от 199 942 лв, счита, че неправилно съдът е преценил, че след договора за заместване в дълг, следва това задължение да се отпише и не следва да участва във формиране на имуществото на дружеството. Изводът за осчетоводяване на това задължение задбалансово бил незаконосъобразен.

Моли да се обезсили частично решението, евентуално да се отмени решението.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Какъв е видът на недействителността на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен договорът и кой може да се позовава на нея ? Въпросът бил обоснован в решението с квалифицирането на договора от 4.11.2017 г. като нищожен. Изводът бил постановен в противоречие на ТР 5/2014 г. като по този начин е обосновано допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Счита, че не можело да се направи извод за нищожност на анекса към договора за заем от 4.11.2017 г., тъй като ставало въпрос за висяща недействителност и не се пораждали целените с него правни последици. При липса на потвърждаване на недействителността можело да се позове само лицето, от името на което бил сключен договорът или неговите универсални правоприемници.

2. Как следва да процедира въззивният съд в случай, че служебно прецени, че експертните заключения са необосновани и е налице съмнение за тяхната правилност – да се лиши от специалните знания на експертите, като игнорира и не кредитира съдебните експертизи, или следва да назначи допълнителна експертиза, която да даде пояснение относно неизясненото от фактическа страна? Може ли съдът, след като е преценил, че за установяване на определени обстоятелства, се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключението на вещото лице и сам да се произнесе по въпроси, относно които не притежава нужните специални знания – респ. допустимо ли е съдът да определя изцяло по своя преценка размера на дружествения дял на напусналия съдружник, като извършва корекции в приетите по делото баланси, без да обоснове и мотивира своите изчисления? Счита, че така формулираният правен въпрос е постановен в противоречие с решения на ВКС, като по този начин обосновава допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, а именно противоречие с решение № 72 от 11.5.2016 г. по гр.д. 5936/15 г., ВКС, ГК, решение 132 от 29.5.2015 г. по гр.д. 7298/14 г. ВКС, решение № 185 от 26.1.2018 г. по т.д. 154/17 г. на ВКС, ТК и решение № 310 от 31.12.2019 г. по гр.д. 1166/19 г., ВКС, ГК.

Излага подробни съображения, че изключването на задължението за лихви, възникнало по силата на анекс към договор заем, е направено произволно в противоречие с изслушаните по делото счетоводни експертизи, съгласно които липсва нарушение на нормативните изисквания и на счетоводните стандарти за осчетоводяване на задълженията в пасива на дружеството. Въззивният съд бил длъжен служебно да постави задача на вещото лице.

Ответникът Т. Р. Р. оспорва касационната жалба. Счита, че не е налице недопустимост на съдебното решение. Излага съображения, че не са налице основания за допускане решението до касационно обжалване. Счита, че първият въпрос не е обуславящ изводите на съда, формирали изхода на спора. Вторият въпрос бил процесуалноправен. Счита, че засяга сумите от 199 942 лв изключена от АС от пасива на баланса. Ответникът подробно обсъжда, че не било доказано наличието на това задължение.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва въззивното решение, страна.

За да отмени решението на първата инстанция и да уважи иска на Т. Р. Р. с правно основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ и да признае правото на ищцата на вземане, въззивният съд е разгледал оспорванията на баланса, направени от ищцата, за да се определи налице ли е превишение на актива над пасива. По отношение на договора от 2.7.2012 г, по силата на който М. Т. като физическо е предоставил кредит на „Ядки М.“" ООД, представляван от Р. П. С., е приел, че не е нищожен като сключен без представителна власт. Позовал се е на основание чл. 42, ал.2 от ЗЗД и е приел, че дори да е сключен без представителна власт, задълженията по договора са осчетоводени, включени в приетите от съдружниците ГФО и това е обусловило извод, че е потвърден договорът за заем от дружеството, респ. от този договор са породени задължения за дружеството за връщане на заетата сума.

Но по отношение анекс от 14.11.2017 г. е прието, че е сключен без представителна власт от страна на дружеството, от лицето Ц. К. П. след датата на получаване на предизвестие от дружеството за напускане на съдружника Т. Р. от 10.10.2017 г. С него бил изменен срокът за връщане на заема 2.7.2014 г., който бил изтекъл на 31.12.2017 г. както и годишната лихва върху заетата сума 665 000 лева от 6% на 15%. Въз основа на този анекс дружеството осчетоводява едва тогава задължение за лихви за целия минал период на база 15% в размер на 543 750 лева. Въззивният съд приема, че е налице конфликт и забрана съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗЗД да се договаря от името на представлявания лично със себе си като физическо лице, респ. да се потвърждава от управителя същото физическо лице такава сделка, респ. да се потвърждава от управителя като законен представител. Лихва по заема се дължи само, ако е уговорена на основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, такава би се дължала на 2.7.2014 г., като не можел да се удължава срокът по договора за заем, след като същият е бил вече изтекъл, за да се обоснове задължение за лихви и след тази дата до датата на новия удължен срок - 31.12.2017 г. Не можело да се претендират възнаградителни лихви за целия период по увеличения едва с анекса процент – 15 % и то след като тригодишната давност за вземането за тях до 02.07.2014 г. - изтекла на 02.07.2017 г. Нарушен бил принципът по чл. 26, ал. 1, т. 4 от Закона за счетоводството за текущо осчетоводяване, като ефектите от сделките се признавали в момента на тяхното възникване и се включвали в периода, за който се отнасяли. По този начин е изключил от задълженията за лихви по договора за заем от 2.7.2012 г. в размер на 543 750 лв следва да се изключи от баланса.

По отношение на оспорените договори за заем - договор за заем, съответно за 215 000 лв от 10.01.2017 г., за 80 000 лв от 01.02.2017 г. и за 110 000 лв от 10.01.2018 г., общо за 405 000 лв, първите два от тях не били сключени в подозрителен период след 10.10.2017 г.- датата на предизвестието за напускане от ищцата, като с оглед доказателствата е прието, че са налице реални плащания и е доказано съществуването на пораждане на задължението. Установено е, че са направени и допълнителни парични вноски.

По отношение на сумата 432 000 лв – разходи за бъдещи периоди – наеми за оставащи периоди от авансово платена по договора за наем от 2.1.2014 г. сума в размер на 720 000 лева за 10-годишен наемен период съгласно анекса към договора, е прието, че е валидно задължение, осчетоводено като такова.

За сумата 199 942 лева, включена като задължение по баланса на дружеството по договор от 12.11.2013 г. за кредит овърдрафт с „Юробанк България“ АД - София, кредитополучателят „Ядки Марая“ ЕООД е заместен в дълг с договор от 11.11.2016 г. за заместване в права и задължения – свързаното дружество „Дейт П.“ ЕООД. Прието е, че въпреки наличието на задължението, кредитополучател след заместването в дълг е „Дейт палм“ ЕООД, така че задължението по кредита следва да се осчетоводи в пасива на неговия счетоводен баланс и да се изключи от пасива по баланса на ответника - „Ядки Марая“ ЕООД – [населено място]. За последното дружество задължението се превръща в условно такова, което не се включва в пасива по баланса, а се води само задбалансово, съгласно Международен счетоводен стандарт 37 – Провизии, условни пасиви и условни активи.

Така анализирайки изцяло имуществото на дружеството чрез проверка на отражението му в баланса, след направените оспорвания, въззивният съд е извършил корекция и е приел, че е налице превишение на актива над пасива.

Така е прието, че в пасива на баланса не следва да се включат сумите 543 750 лв и 199 942 лв - общо 743 692 лв. Тази сума се приспада от 3 603 000 лв, колкото е осчетоводен пасива неправилно или пасивът е 2 859 308 лв. След извършената корекция на стойност 743 692 лв съдът приема, че разликата между актива и пасива е 3 572 000 лв – 2 859 308 лв или чистата стойност е 712 692 лв. Делът на ищцата е 30% от тази сума и се равнява на 213 807.60 лв. Дружеството е изплатило на ищцата сумата 10 455.09 лева с преводно нареждане и неплатената част е 203 349,51 лв. При това положение частичният иск за дължим на ищцата дружествен дял в размер на 200 000 лева е приет за основателен и уважен ведно с лихви и разноски за двете съдебни инстанции.

Допускането касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК, се извършва само на основанията, предвидени в закона. Съдът може да допусне касационно обжалване и служебно, ако е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо – чл. 280, ал. 2, пр. 2. Освен това следва да се допусне касационно обжалване когато касаторът е обосновал наличие на основание по чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК или е обосновал основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК.

В случая настоящият съдебен състав не установи, че е налице вероятност решението да е нищожно или вероятност решението да е недопустимо, основания по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК. Поради това липсва основание за допускане касационно обжалване служебно.

По отношение на конкретните доводи на касатора, че решението на съда е недопустимо поради общо произнасяне на съда за сумата от 200 000 лв, вместо по иска с правно основание чл. 125, ал. 3 от ЗЗД за сумата от 150 000 лв и 50 000 лв иск за осъждане на ответника да заплати част от неразпределената печалба, следва да се посочи, че липсва несъответствие на решението с търсената от ищцата защита. Изцяло следва да се приеме, че присъдената сума съответства на искането за присъждане на равностойността на дружествения дял. Стойността на дружествения дял се определя въз основа на имуществото на дружеството, така както е посочено в междинен, нарочен баланс към момента на напускане на съдружника. Съобразно счетоводните записвания, отразяващи актива и пасива, се определя има ли превес на актива. Твърдението в исковата молба е, че има и че ищцата има право на вземане. Посочено е, че се иска равностойност на дружествен дял, частичен иск от 200 000 лв, представляващи 30 % от капитала, включващ и правото й да получи дивидент до прекратяване на участието й. Уточнено е, че се искат сумите съответно от 150 000 лв и 50 000 лв. Но въззивният съд не е нарушил диспозитивното начало, доколкото става въпрос за един иск, а именно за вземане за стойността на дела след прекратяване на участието на съдружника. В исковата молба и молбите-уточнение не са посочени обстоятелства, които са от значение за да се приеме, че има възникнало право на дивидент, каквото обстоятелство би било посочването на решение на Общото събрание на съдружниците за изплащане на дивидент. По начина на формулиране на иска въззивният съд е изходил, че се претендира само стойност на дружествения дял, включващ и дял от неразпределената печалба, и по този иск се е произнесъл. Липсва основание да се приеме нещо различно в случая и съдът намира, че не е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск.

Относно поставения първи правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че не е налице общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, който може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване е този, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора. В случая поставеният правен въпрос е включен в предмета на спора. Въззивният съд по отношение на сключения договор за заем, конкретно изменен с Анекс, е приел, че е сключен след като е отправено предизвестието за напускане на съдружника Р.. А също така, че при сключен договор през 2014 г. изменението на дължимата лихва през 2017 г. от 6 % на 15 % е прието за непородило действие, обосновавайки, че срокът за връщане на заема и за заплащане на възнаградителна лихва може да се уговорят само писмено и то до изтичане на срока за връщане на заетата сума. След изтичане на този срок не може да има уговорка за възнаградителна лихва за предходен период и то след изтичане на давностния срок от възникване на вземането. От друга страна, е приел, че осчетоводяването на лихви на основание тази уговорка, е в нарушение на чл. 26, ал. 1, т. 4 от ЗСч и не отговаря на изискването за своевременно начисляване на задълженията и отразяването им в счетоводството. Още един аргумент, за да приеме, че не следва да се осчетоводяват задълженията за лихви е посочен от съда в мотивите на решението, като е приел, че при анекс, сключен от страна на дружеството чрез управителя от една страна, договарящ с физическото лице, изпълняващо функциите управител на договарящото дружество, е налице забраната на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД, приложима в случая, като при нарушаването й сключеният анекс е нищожен. Прието е, че липсва потвърждаване на договора от страна на управителя. Това е обосновало извод, че не следва задълженията, осчетоводени на основание нищожния анекс, да се осчетоводяват.

В случая поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд. Разрешението не е свързано с действие без представителна власт, а е свързано с приложение на нормите относно договаряне сам със себе си, в случаите на сключен договор между физическо лице - органен представител и същото физическото лице в лично качество. Това разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 14 от 27.1.2017 г. по т.д. 1453/14 г. 2 ТО на ВКС. На второ място, съдът е изложил мотиви за значението на осчетоводяването на задълженията и специално моментът на осчетоводяване в съответствие с принципа на своевременно начисляване на задълженията. Следва да се приеме, че второто разрешение е обуславящо изхода на спора, защото от значение за определяне стойността на дружествения дял, на основание чл. 125, ал. 3 от ТЗ. Съгласно константната практика на ВКС, ТК, изразена в решение № 71 от 18.12.2017 г. по т.д. 2899/15 г. 2 ТО на ВКС, достоверността на финансовия отчет, респективно на счетоводния баланс е от водещо значение за имуществените последици в хипотезата н чл. 125, ал. 3 от ТЗ, а редовността на воденото счетоводство е гаранция за достоверността на информация, изнесена в баланса. Данните в баланса, които не отговарят на изискванията на ЗСч, не могат да служат за определяне равностойността на дружествения дял на съдружник с прекратено членствено правоотношение по смисъла на чл. 125, ал. 3 от ТЗ, независимо от причината за това. Така формираният извод от въззивния съд относно това, че няма своевременно начисляване на лихвите от датата на възникване на задължението, а начисляването на лихви от следваща дата възникване на задължението, не отговаряла на изискванията на чл. 26, ал. 1, т. 4 отЗСч, е обусловил изхода на спора. Поставеният първи правен въпрос, разгледан от въззивния съд, не е обусловил изхода на спора, макар и съдът да е разгледал същия. Въззивният съд с оглед оспорването от ищцата на баланса е изложил изводи за недостоверност на възникналото задължение, отразено в пасива, поради липсата на своевременното му начисляване. Този извод е формирал и решаващия извод, обусловил изхода на спора, а именно, че отразените в пасива задължения не съответстват на действително своевременно възникналите и това налага корекция на баланса чрез изваждане на така отразените задължения за лихва. Поради това, че поставеният въпрос 1 не формира общо основание, то не следва да се допуска касационно обжалване.

Вторият въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване, защото не е разрешен от въззивния съд по посочения от касатора начин. Въззивният съд не е игнорирал заключението на вещото лице. Въпросът за изключване на задължението е разрешен с оглед приложение на правна норма и е свързан с правилността на решението, поради което не може да се определи като общо основание за допускане касационно обжалване. Поставеният правен въпрос е относно това дали съдът може да установи факти, като обсъди заключението на вещото лице. Задължение на въззивния съд е не да приема безкритично заключението на вещото лице, а да го обсъди наред с всички доказателства и да обоснове защо възприема или не заключението. Именно практиката, на която се позовава касаторът, сочи, че съдът може да използва заключението на вещите лица, да използва специалните знания на вещото лице и прилагайки релевантите правните норми, да формира извод. Това не означава, че съдът е игнорирал или е направил произволни изводи, достатъчно е да обоснове начина, по който е достигнал до тези резултати. В случая разрешението на поставения правен въпрос не е налице. Въззивният съд е използвал заключението на вещите лица. Но използвайки данните от заключението, прилагайки релевантните правни норми, е обосновал начина, по който е достигнал до изводите си. По този начин е действал, без да извърши нарушение на практиката на ВКС, по тълкуване на правните норми на чл. 195 и сл. от ГПК. Така е посочено в цитираното от касатора решение 132 от 29.5.2015 г. по гр.д. 7298/14 г., ВКС, 3 ГО. Поради това не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване.

Поради липсата на обосновани общи основания за допускане касационно обжалване, то не могат да се изследват и посочените от касатора допълнителни основания.

Поради посочените мотиви не следва да се допуска касационно обжалване.

По изложените съображения Върховният касационен съд