Определение № 2021 от 06.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2564/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Национална здравноосигурителна каса срещу въззивно решение на Великотърновски апелативен съд. Ответникът „МБАЛ – Проф. д-р П. С.“ АД не изразява становище. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалба на ответника, въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, частично е отхвърлил предявените искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 59 ЗЗО и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД поради изтекла погасителна давност. Потвърдил е решението по отношение на уважените части от исковете. Допускане на касационно обжалване в обжалваната част, с която е потвърдено решението на първата инстанция, се иска на основание чл. 280, ал. 1, пр. 3 ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа всички наведени от страните възражения и доводи, както и да формира фактически изводи на база всички представени по делото доказателства и доказателствени средства; 2) какво е съдържанието на понятието „периодично плащане“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и кои са неговите основни и задължителни характеристики; 3) следва ли законната лихва за забава върху парично задължение да се начислява от датата на писмена покана за доброволно изпълнение, когато задължението е било оспорено и нормативно недопустимо и не е било безспорно към момента на поканата, или началният момент на дължимостта на лихвата се определя от съдебното решение на първоинстанционния съд, с което задължението е признато; 4) сумите, претендирани от „МБАЛ – Проф. д-р П. С.“ АД – [населено място] попадат ли в хипотезата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, и 5) правилно ли е съждението на въззивната инстанция, че претендираната сума е дължима на друго основание и е дължима на различно основание от обичайно плащаните суми? Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са изложени обаче конкретни доводи за обосноваване на наличието на тази квалифицирана форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от формулираните въпроси не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е конкретен и да е обусловил правните изводи на въззивния съд, тъй като не е обоснована значимостта му за конкретното производство – не са посочени, конкретни възражения, доводи или доказателства, които да са останали неразгледани от въззивния съд. Не отговаря на общото изискване и третият въпрос относно началния момент на законната лихва, тъй като същият не е обсъждан от въззивния съд предвид липсата на оплакване съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение в това отношение. По останалите въпроси, свеждащи се до периодичността на процесното вземане, не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че процесното вземане за възнаграждение по сключените договори за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и за изпълнение на амбулаторни процедури за изпълнени, отчетени и приети надлимитни дейности не е периодично, тъй като не притежава всички необходими признаци съгласно разясненията по ТР № 3/2011 на ВКС-ОСГТК, след като в договорите няма уговорено изрично задължение за осъществяване на надлимитна дейност през определен период от време и възниква случайно, обусловено от извършения от здравноосигурените лица избор на болнично заведение, поради което спрямо същото се прилага общият 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, неизтекъл за частта от вземането, отнасяща се за надлимитните дейности, изпълнени през м. януари 2019 г. В практиката на ВКС (решение № 152/02.02.2021 г. по т. д. № 385/2020 г. на ІІ т. о.) е прието, че вземането на лечебно заведение за извършената надлимитна болнична дейност не притежава правната характеристика на периодично плащане, тъй като няма повтарящ се характер, поради което не може да се приеме, че се погасява с изтичане на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Извършената от изпълнителя надлимитна дейност има случаен характер, тъй като с индивидуалния договор на изпълнителя на медицинска помощ и НЗОК не е уговорено изрично задължение на изпълнителя да осъществява такава през определен период от време, нито е поето повтарящо се задължение за плащането й от страна на възложителя. След като е изцяло обусловено от здравноосигурените пациенти, явяващи се трети за сключения индивидуален договор лица, които чрез избора си на ответното болнично заведение са упражнили гарантираното им от Закона за здравното осигуряване право на свободен достъп до медицинска помощ и на свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК, вземането за надлимитна дейност няма сумарните белези, които в своето единство, според разясненията в задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г., по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС характеризират „периодичните плащания“. С така установената практика на ВКС решаващият правен извод на въззивния съд е съобразен, поради което основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице. Не се обосновава и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, бланкетно въведено в жалбата, предвид наличието на горепосочената практика по чл. 290 ГПК и пълната липса на аргументи за необходимост от нейното изменение или осъвременяване съгласно т. 4 от ТР № 1/2009. С тези мотиви съдът