Определение № 1656 от 08.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2201/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Овергаз Мрежи” АД, представлявано от адв. Б. Д., срещу решение № 435 от 21.07.2025г. по т.д. № 850/23г. на САС, 3 състав, с което след отмяна на решение № 260316 от 14.08.2023г. по т.д. № 2560/2020г. на СГС, ГО, VI-7 състав, касаторът „Овергаз Мрежи” АД е осъден да заплати на „Булгаргаз” ЕАД по иск с правно основание чл.92 ЗЗД неустойка по т.7.5 от договор № 494-192/30.08.2018г. в размер общо на сумата 387 910,87 лева, от които 75 558,92 лева за месец октомври 2019г., 215 853,55 лева за месец ноември 2019г. и 96 498,40 лева за месец декември 2019г., ведно със законната лихва за забава, считано от 18.12.2020г. до окончателното плащане на сумата; по иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 39 856,02 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на законната лихва за периода 13.11.2019г. – 18.12.2020г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първата инстанция в размер на 33 010,87 лева и разноски за въззивната инстанция в размер на 24 955,43 лева.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Намира за неправилен извода за валидност на клаузата на т.7.5 от процесния договор, с който е договорена претендираната неустойка, като излага подробни доводи за противоречието й с повелителни правила на закона – Закона за енергетиката, Наредба № 2 от 19.03.2013г. за регулиране на цените на природния газ и Правилата за търговия с прирорен газ, както и за противоречие на тази клауза с добрите нрави. Поддържа, че въззивният съд необосновано – в противоречие със събраните доказателства и изводите на вещото лице, е приел за доказано прилагането на правилото на по-малкото от двете количества за процесния период. Намира, че по делото не е доказано ищецът действително да е доставил обеми в повече от реално приетите природен газ, въпреки че тежестта за установяване на този факт му е възложена с определение на първоинстанционния съд от 16.05.2022г., като липсва информация относно разпределените от „Булгартрансгаз” ЕАД на „Булгаргаз” ЕАД количества природен газ на входна точка Негру вода 1 и на входна точна Негру вода 2/3 на дневна база. Сочи, че този факт е потвърден в приетата по делото пред въззивния съд СТЕ, изготвена от в.л. В.. Поддържа, че всички месечни актове, представени с исковата молба, не са подписани от него, а само от ищеца-доставчик, а съгласно СТЕ, изготвена от в.л. И. Д., в модул „доставки” в системата на „Булгаргаз” ЕАД няма записи за датата на предоставяне на месечните актове за процесния период. Намира, че поради липсата в месечните актове на графа с данни „доставено” количество газ, те не могат да имат предвидената в т.10.8 от договора обвързваща доказателствена сила. Твърди, че с оглед на това и според т.10.2 от договора доставеното количество газ е това, което е разпределено от оператора на „Овергаз Мрежи” АД, като няма данни в съответния договорен ден „Булгаргаз” ЕАД да е разполагало с допълителни количества природен газ, които купувачът да не е приел. Излага и доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като при липса на направено оплакване във въззивната жалба за нарушения на първоинстанционния съд във връзка с доклада е разгледал служебно въпроса за допуснати според него нарушения при докладване на делото.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като излага доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради формиран извод за неправилно приложен процесуален закон от страна на първоинстанционния съд при липса на направано оплакване за това във въззивната жалба. Поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради произнасяне от въззивния съд по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Длъжен ли е съдът да възприеме експертиза, основаваща се на доказателства, които не са били приети по делото и не са били известни на страната, за да има възможност да ги оспори?

2. Допустимо ли е експертизата да се основава на доказателства, които са на чужди езици, които не е доказано, че вещото лице владее, както и вещото лице да представя доказателства, включително на чужди езици, които не са били представени от страните в преклузивните срокове по ГПК?

3. Допустимо ли е въззивният съд да формира решаващите си изводи в противоречие с изводите на вещото лице в приетата по делото експертиза, като се позове на представените към нея доказателства от експерта, които не са приети по делото по реда на ГПК?

Ответникът „Булгаргаз” ЕАД, представляван от адв. М. Г. и адв. Г. Д., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че не е формулиран конкретен въпрос или не е посочено кои указания на въззивния съд в конкретния случай са във връзка с нарушения на доклада, както и че противно на твърденията в касационната жалба, във въззивната си жалба е изложил доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, довели до лишаването му от възможност да докаже твърденията си. По отношение на формулираните процесуалноправни въпроси поддържа, че по първия въпрос е формирана практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, а останалите два въпроса не съответстват на доказателствата по делото, тъй като всички изводи на въззивния съд се основават на данните в текстовата част на заключението на СТЕ, потвърдени от съответните приложения към него, приети като доказателства по делото, и в случая не се касае за доказателства на чужди езици, а за заявки/потвърждения на заявки, които съдържат числа /дати и количества природен газ/, ненуждаещи се от превод. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна– подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните пред двете инстанции доказателства, е намерил предявените искове за доказани. Приел е, че в чл.7.5 от сключения договор за доставка на природен газ № 494/192/30.08.2018 г. на входен пункт на газопреносната мрежа страните са уговорили за неприетото количество газ при неравномерна доставка с повече от 10% от ДКК през всеки един ден от съответния месец на доставка клиентът да заплаща на доставчика допълнително 10% от цената на газа в месеца на приемане. Посочил е, че за тези суми според чл.7.7 предложение първо се издавало уведомление за допълнително плащане, изчислено на база на месечния акт, и е конкретизирано кои количества газ се считат за доставени - тези по чл.10.2 от договора, както и възможността на клиента да оспори мотивирано данните от месечния акт, вкл. уговорките за начина на заплащане на количествата неприет газ.

Въззивният съд е споделил и препратил към мотивите на първоинстанционния съд за неоснователност на направеното от ответника възражение за нищожност на клаузата за неустойка за заявени и непотребени количества газ на две основания – поради противоречие на императивни правни разпоредби и поради противоречие с добрите нрави. По отношение на възражението за противоречие с правни норми - на чл. 30 ал.1 т.7 от ЗЕ във вр.чл. 2 т.1 и чл. 17 ал.1 и 3 от Наредбата за регулиране на цените на природния газ (НРЦПГ) /тъй като в правилата за ценообразуване на природния газ е предвидено включването на компонента за разходи за доставка от внос за вътрешния пазар, т.е. недопустимо е договарянето с допълнителни клаузи на суми, които да се събират над потребеното количество, тъй като тези разходи са вече включени в цената/, е изложил съображения, че в чл.22, ал.1 от ПТПГ (приложими в отношенията между страните), в изр.второ, изрично е предвидена възможността в договорите за доставка между ползвателите на мрежата и клиентите да се договорят освен условията, по които клиентът прави заявки към своя доставчик, и съответните неустойки при отклонение на заявките от реално потребените количества. Изтъкнал е, че нормативното определяне на цената на природния газ не изключва отговорността на страните по договорите и конкретно на ответника в качеството му на краен снабдител за неизпълнение на договорни задължения. Във връзка с твърденията, че процесната клауза за неустойка противоречи и на чл. 5 ал.3 от ПТПГ, в който е предвидено, че когато страна по договорите по ал.1 е общественият доставчик, условията на доставка са обвързани с условията по договорите, по които общественият доставчик купува, пренася и съхранява природния газ, и направеното от ответника тълкуване, че съобразно тази норма следва да бъде уговорена в договора на обществения доставчик с вносителя аналогична неустойка на тази в техния договор, въззивният съд е приел, че пълно съвпадане на отговорността за неизпълнение на договора в тези два договора не е предвидено от цитирания текст, като „условията на доставка“ не визират тази отговорност.

Намерил е за неоснователно и възражението за противоречие на процесната клауза с добрите нрави, тъй като била едностранно наложена и не изпълнявала присъщата си функция, като е изтъкнал, че не е налице неравноправно третиране на субектите по договора, доколкото при неизпълнение на задължения по договора от страна на ищеца също е предвидена неустойка. Добавил е, че обезщетителната функция на процесната договорена неустойка е ясно изводима от факта, че е уговорено между страните при неизпълнение на задължението за приемане на ДДК с 10% да се заплаща неустойка в размер на 10%, т.е. е налице уговорка за покриване на претърпени реални вреди от ищеца, който е следвало да се задължи по друг договор да достави уговореното количество природен газ. Посочил е и че относно действителността на уговорката за неустойка по същия договор е налице влязло в сила решение по т.д. № 541/2023г. по описа на САС, което не е било допуснато до касационно обжалване по т.д. № 768/24 по описа на ВКС, първо т.о.

Въззивният съд е приел за установено, че при условията на неравномерна доставка ответникът е заявил за месец октомври, ноември и декември 2019г. количества с 10% по-малки от ДДК. Във връзка с оспорването на ответника в писмената му защита на наличието на условията по договора на „неравномерна доставка“ е посочил, че този въпрос не е бил изследван чрез назначена експертиза, тъй като това обстоятелство не е било оспорено в писмения отговор на исковата молба. Намерил е извода на първоинстанционния съд, че не били доказани условията на неравномерна доставка, без такова възражение да е неправено от ответната страна и при липса на спор между страните по делото по този въпрос до приключване на устните състезания, за приет при неправилно приложен процесуален закон.

Въззивният съд е приел, че ищецът е издал уведомление за допълнително плащане, с което ответната страна е могла да се запознае съобразно уговореното в договора от уеб платформата, посочена в договора между страните, като не се твърди и доказва такова възражение да е направено. По повод възражението на ответника, че не е получил тези документи, е взел предвид изслушаната в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, изготвена от вещото лице И. Д., установаваща, че месечните актове за процесния период от време са били предоставени от ищеца на ответника в модул „Доставки“, от който са изпратени и електронни съобщения на електронната поща на „Овергаз Мрежи“АД, като последният е бил уведомен за предоставените в модула месечни отчети и тези месечни актове са преглеждани от „Овергаз Мрежи“АД в неговия акаунт в модул доставки. Приел е, че по идентичен начин на ответника са били предоставени и уведомленията за допълнително плащане на неприето количество газ за процесните месеци. Въззивният съд се е позовал при формиране на правните си изводи и на сключеното между страните споразумение, с което ответната страна признава количеството неприет природен газ съобразно месечните отчети и уведомленията за плащане, като е посочил, че в това споразумение се уточнява единствено цената на договорените и неприети количества природен газ.

Въззивният съд е обсъдил и възражението на ответника, че ищецът не е имал възможност да изпълни договора, като достави на ответника всички договорени количества природен газ. Взел е предвид заключението на допуснатата пред въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза за установяване на това обстоятелство, както и за спецификата на доставката на природен газ. Въз основа на него е приел, че не са били регистрирани аварии за процесния период, както и че заявените количества и осигурени количества от основания доставчик на ищеца – ООО Газпром експорт за същия период многократно надвишават заявените от ответника към ищеца за периода. Взел е предвид, че е посочен и твърдият технически капацитет на дневна база на двата пункта, който за Негру вода1/К. е 214 049 756 kWh, а за Негру вода 2 3623 124 006 kWh, и позволява пренасянето на количествата по договора. Съобразил е, че според вещото лице в месечните актове няма как да има информация за доставени количества природен газ, а те отразяват единствено приетите количества природен газ, разпределени от оператора, като спецификата на потреблението на природен газ в съответните пунктове налага да бъде отчитано единствено приетото от ползвателя количество газ, разпределено от оператора. Въззивният съд не е кредитирал заключението в частта му, в която вещото лице дава заключение, че не е прилагано правилото на по-малкото от двете количества за процесния период, приемайки, че от обективните данни, изложени от вещото лице по дни, е видно, че същото е прилагано. Намерил е за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не му е доставил уговореното количество природен газ, като е съобразил разяснената от вещото лице технология на приемане на количествата природен газ, според която ответникът е този, който заявява на входен пункт на газопреносната мрежа какви количества ще приеме и съответно на това му се разпределят тези количества по правилото на по-малкото от двете количества. Изтъкнал е, че с оглед спецификата на доставяната суровина, която е налична постоянно, в много по-голям обем за ползване, ответникът решава какво количество ще му бъде разпределено и какво количество ще приеме, а задължението на ищеца е изпълнено, тъй като ответникът има възможност винаги да ползва ДДК. Достигнал е до извод, че „Овергаз мрежи“АД е приел, респективно - отчел за процесния период от време, по установените от договора и приложимите Правила за търговия с природен газ начин природния газ и не е приел количествата газ при неравномерна доставка повече от 10% от ДДК през всеки ден от процесните месеци. Приел е, че тези количества се установяват по несъмнен начин от представените писмени доказателства, включително и от признанието на ответника, както следва: За месец октомври 2019г. – 21 582,097 MWh; За месец ноември 2019г. – 55 891,650 MWh; За месец декември 2019г. – 23 998,607 MWh. Посочил е, че в представеното между страните споразумение са записани по-големи количества, но в исковата молба ищецът претендира посочените по-малки количества, което по същество представлява признание на неблагоприятен за него факт, който следва да бъде зачетен от съда. С оглед определената от КЕВР с обществено достъпни решения цената за процесния период, е приел, че дължимите суми за неустойка за съответните месеци са както следва: за месец октомври 2019г. – 75 558,92 лв.; за месец ноември 2019г. – 215 853,55 лв. за месец декември 2019г. – 96 498,40 лв., поради което предявеният иск следва да бъде уважен.

Въззивният съд е приел, че задължението е станало изискуемо поради достигане на уведомленията до ответника чрез електронната система, както е било уговорено в договора. Поради това е намерил, че за дължимата сума от неустойка за месец октомври в размер на 75 558,92 лв. се дължи лихва за забава за периода от 13.11.2019г. до 18.12.2020г. в размер на 8 437,41лв.; за дължимата сума от неустойка за месец ноември в размер на 215 853,55 лв. се дължи лихва за забава за периода от 13.12.2019г. до 18.12.2020г. в размер на 22 304,87лв.; за дължимата сума от неустойка за месец декември в размер на 96 498,40лв. се дължи лихва за забава за периода от 14.01.2020г. до 18.12.2020г. в размер на 9 113,74лв..

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В настоящия случай в изложението си касаторът е направил искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1 от 09.012.20213г. по т.д. № 1/2013г. на ВКС, като единствено са изложени оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователно.

Формулираните от касатора във връзка с поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК процесуалноправни въпроси са предпоставени от съдържащото се в тях твърдение, че приетото във въззивното производство заключение на СТЕ е основано на доказателства, които не са били приети по делото и не са били известни на страните. Това твърдение не съответства на фактите по делото, тъй като въззивният съд е приел заключението на експертизата заедно с приложенията към него. Не съответстват на фактите по делото и съдържащите се във втория въпрос твърдения за представяне от вещите лица на доказателства, включително на чужди езици, които не са били представени в преклузивния срок по ГПК, доколкото при формиране на констатациите и изводите си вещото лице е ползвало съдържащи се в приложенията към заключението количествени данни, които не се нуждаят от превод, а изводът на въззивния съд за липса на настъпила преклузия по отношение на установяваните с експертизата обстоятелства е обоснована с допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила, за което е направено оплакване във въззивната жалба. От друга страна, по прилагането на относимите разпоредби на чл.195, чл.197 и чл.202 ГПК е формирана постоянна практика, според която съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка, да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, които съдът няма - чл.195 ГПК. Това се налага поради необходимост от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. Вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано. Експертът следва да посочи не само изводите, които прави във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Съдът не е длъжен да възприеме едно или друго експертно заключение, но когато го отхвърля, е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучните изходни позиции, като прецени всестранно и другите доказателства /решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 324 от 13.07.2011г. по гр.д. № 378/2009г. на ВКС, I г.о., решение № 58 от 13.02.2012г. по гр.д. № 408/2010г. на ВКС, I г.о., решение № 118 от 15.05.2012г. по гр.д. № 588/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 10 от 09.02.2022г. по гр.д. № 1921/2021г. на ВКС, III г.о. и др./. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с тази практика, като е формулирал задача на допуснатата СТЕ и е посочил неизчерпателно документите, въз основа на които следва да бъде изготвена, съобразявайки, че притежаваните от експерта специални знания обуславят и избора му на използвани източници и методи за изготвяне на заключение по поставените задачи. При преценка на заключението въззивният съд е изложил съображения кои констатации и изводи на вещото лице възприема и кои-не, преценявайки го съобразно всички събрани доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 14 400 лева, равняващи се на 7362,60 евро. Неоснователен е бланкетно наведеният в касационната жалба довод за прекомерност на заплатеното от ответника възнаграждение. Съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1 от 09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл.101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, § 1 ДФЕС, определените от Наредба № 1 от 09.01.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват и съда при извършване на преценката му по чл.78, ал.5 ГПК. Тълкувайки разпоредбата на чл.36, ал.2 вр. ал.1 ЗАдв., съгласно която възнаграждението на адвоката за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован, и отчитайки предмета на спора – предявени искове за неустойка и за законна лихва за забавеното й изплащане за сумите 387 910,87 лева и 39 856,02 лева, формулираните от касатора въпроси и извършените от адвоката действия, изразяващи се в изготвянето на отговор на касационната жалба, съдържащ становище по формулираните от касатора правни въпроси, настоящият състав намира, че заплатеното от ответника възнаграждение не се явява прекомерно съобразно действителна фактическа и правна сложност на спора.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение