Определение № 454 от 10.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1581/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Т. Х. от [населено място], Бургаска област срещу въззивно решение № І-136 от 23.12.16г., постановено по в.гр.д.№ 1673/16г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 102 от 30.06.16г. по гр.д.№ 226/16г. на Несебърския районен съд, с което по предявения от Д. В. Д. и К. В. Д. против С. Т. Х. е признато за установено, че ответникът не е собственик на реална част, с площ от 390 кв.м., от поземлен имот с идентификатор 11535.504.353 по КК и КР на [населено място], м.”И.”, целия с площ от 2056 кв.м., съгласно скицата към заключението на в.л.А., неразделна част от решението. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нот.акт № 45/97г. ищците в първоинстанцинното производство Д. В. Д. и К. В. Д. са закупили процесния имот, след което са извършили редица действия по неговото управление и стопанисване /трасиране с колчета границите на имота през 2005г.въз основа на издадена скица, заплащане на местни данъци и такси и т.н./. С нот.акт № 49/15г. ответникът е признат за собственик на същия имот на основание давностно владение. С оглед но това съдът е приел, че за ищците е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост и че в тежест на ответника е било да установи наличието на предпоставките по чл.79, ал.1 ЗС за придобиване на процесния имот по давност, което не е сторено, тъй като от събраните по делото доказателства, в т.ч. гласни, не е установено по категоричен начин той да е владял имота непрекъснато повече от 10 години. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция с оглед датата на подаване на касационната жалба - 02.02.17г. преди изменението, обн. ДВ, бр.86/27.10.17г., на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Съгласно т.1 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС посочването на правния въпрос е задължение на касатора като ВКС може единствено да уточни поставения от него въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол. В случая касаторът не е посочил такъв въпрос, не се позовава на противоречие на въззивното решение с никаква практика, нито е изложил някакви доводи за наличието на посочените в т.4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки, поради което посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че в съответствие с дадените с ТР № 8/12г. на ОСГТК на ВКС разяснения въззивният съд е приел, че за ищците е налице правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост и че в тежест на касатора е било да установи при условията на пълно и главно доказване фактите, на които основава съществуването на отричаното от ищците право на собственост върху имота, което съдът е приел че не е сторено. Според установената практика ВКС проверяващата, а не решаваща дейност на ВКС изключва правомощия по извършване самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. При този изход на делото и на основание ч.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по жалбата сторените от тях разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на по 350 лв. за всеки от тях. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.