Определение № 620 от 14.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2790/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по искане на С. Г. Л. (ищец по делото) и на Б. н. б. (БНБ, ответник по делото) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1549 от 20.07.2012 г. по гр.д.№ 370/ 2012 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 5428/ 2010 г. и като краен резултат БНБ е осъдена да заплати на С. Л. на основание чл.200 КТ обезщетения за вреди от трудова злополука от 25.06.2007 г. както следва: 28 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди (за разликата до пълния предявен размер от 500 000 лв искът е отхвърлен), със законната лихва от датата на увреждането; 3 550 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходи за рехабилитация (за разликата до пълния предявен размер от 3 775 лв искът е отхвърлен), със законната лихва от 01.05.2010 г.; 289,94 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходи за лекарствена терапия (за разликата до пълния предявен размер от 1 920 лв искът е отхвърлен), със законната лихва от 01.05.2010 г.; 700 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходи за усилено хранене, със законната лихва от 01.07.2008 г.; 3 180 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходи за доплащане на протеза по фактура от 01.10.2009 г., със законната лихва от 01.10.2009 г.; 24 685 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходи за закупен лек автомобил, със законната лихва от 02.04.2008 г.; 973,98 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходи за закупуване на адаптиращо приспособление за управление на автомобил, със законната лихва от 02.04.2008 г.; периодично платими на всеки 4 години, считано от 04.05.2014 г., до настъпване на основание за прекратяване на плащането, суми за закупуване на протеза за ходене в размер 7 805,80 лв и протеза за баня в размер 7 064,56 лв, ведно със законната лихва от датата на изискуемост (за разликата до пълния предявен размер от 9 485,50 лв за протезата за ходене искът е отхвърлен); сумата 9 485,80 лв – обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разходи за закупена на 04.05.2010 г. протеза, със законната лихва върху тази сума от 04.05.2010 г. Решението се обжалва и от двете страни по делото, като ищецът С. Л. го оспорва в частта, в която е отхвърлен до пълния предявен размер искът за обезщетяване на неимуществени вреди и относно началната дата на присъждане на законните лихви, а ответникът не е доволен от осъждането му да заплати обезщетения за имуществени вреди, съставляващи разходи за закупуване на лек автомобил и за бъдещи периодични плащания на разходи за протези, както и от осъждането да заплати законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди преди датата на исковата молба. Ищецът С. Л. обосновава искането си за допускане на касационно обжалване като твърди, че въззивният съд разрешил неправилно материалноправните въпроси за началният момент, от който се дължи лихва върху обезщетението за вреди от трудова злополука, за дейността на съда при прилагане на критерия „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД и за приложението на чл.200 ал.4 КТ, когато пострадалият при трудова злополука работник е получил обезщетение от застраховател, който няма договор с работодателя. Счита, че по тези въпроси са налице всички основания, предвидени в т.1-3 на ал.1 на чл.280 ГПК и поради това моли обжалването да бъде допуснато. Ответникът БНБ поддържа в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивното решение е частично недопустимо като постановено по нередовна искова молба (относно лихвата върху обезщетението от 24 685 лв, който иск не е уточнен по размер до датата на подаване на исковата молба) и доколкото по исковете за бъдещи вреди съдът се е произнесъл за период, в повече от претендирания от ищеца (произнасяне „свръхпетитум”). Освен това повдига материалноправните въпроси за допустимостта да се обезщетяват бъдещи имуществени вреди; за възможността да се предяви иск за обезщетяване на имуществени вреди ако такива настъпят допълнително и след изтичане давностния срок от увреждането; за съдържанието на понятието „основание за прекратяване на плащането” и за възможността да се оспорва с иск размера на бъдещите вреди, ако те са по-малки от присъдените; подлежат ли на обезщетяване по реда на чл.200 КТ разходи, които не са пряко необходими за възстановяване на пострадалия, а само за улесняването му. Повдига и процесуалноправният въпрос за правото на въззивния съд да приеме за установени факти не въз основа на доказателствата по делото, а въз основа на субективни презумпции. Всяка от двете страни по делото оспорва жалбата на другата. Върховният касационен съд намира жалбите за допустими, а по исканията за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е пострадал при трудова злополука, настъпила на 25.06.2007 г. Тежкото увреждане, което получил при злополуката, налага протезиране на долен крайник на всеки четири години, като ищецът се нуждае както от протеза за ходене (на стойност 9 485,80 лв), така и от протеза за баня (на стойност 7 064,56 лв). По възраженията на ответника съдът е извел, че е допустимо обезвреждане на бъдещи вреди, щом настъпването им е сигурно, както и че ако претенцията бъде отхвърлена сега, след реалното настъпване на вредите тя не може да бъде уважена поради изтичане на давностния срок. Съдът е постановил бъдещо периодично плащане на сумите без ограничение във времето, а в исковата молба претенцията е ограничена до 10 броя протези. Въззивният съд приел също като вреда, подлежаща на репариране от ответника, разходваната от ищеца сума от 24 685 лв за придобиването на лек автомобил О. К.. Изведено е, че в С. понастоящем няма повсеместно достъпна за хора с увреждания среда, нито общественият транспорт е пригоден за превозване на такива хора, поради което покупката на нов лек автомобил от този клас е имуществена вреда, пряка последица от злополуката. Присъдена е законна лихва върху тази сума от датата на закупуването, без претенцията да е уточнена по размер до завеждане на исковата молба. Прието е също, че ищецът е търпял и неимуществени вреди, като при остойностяването им съдът е отчел възрастта на ищеца към датата на увреждането (35 години), социалният и семейният му статус, множеството травми, получени при злополуката, продължителността и интензивността на болките и страданията през двугодишния възстановителен период, необратимата загуба на десен долен крайник и кардиналната промяна, което тя е предизвикала в живота на ищеца. Счел е, че по размер обезщетението следва да бъде определено в размер 90 000 лв, като от тази сума е приспаднал 62 000 лв, платени за погасяване на същите вреди по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Ответникът е осъден да заплати разликата от 28 000 лв. По отношение на законните лихви, дължими върху обезщетенията за вреди, съдът е посочил, че за вредите, настъпили при злополуката, това е началната дата на изискуемост, но за вредите, настъпили по-късно, обезщетение за забава се дължи не от датата на злополуката, а от датата на настъпването им. При тези мотиви на въззивния съд искането на ищеца С. Л. за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. Повдигнатият от този касатор материалноправен въпрос за дейността на съда при прилагане на критерия „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД обуславя въззивното решение, но не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика. ППВС № 4/ 1968 г., на което се позовава ищецът, постановява, че понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В постановлението са посочени примерно някои такива обстоятелства (характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.) и е подчертано, че от значение могат да са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и да мотивира преценката си какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Видно от мотивите на обжалваното решение, то е съобразено изцяло с дадените в Постановлението указания, като въззивният съд е отчел възрастта на ищеца, социалният и семейният му статус, множеството травми, продължителността и интензивността на болките и страданията, дългият възстановителен период, необратимата загуба на част от крайник и др. По този въпрос въззивното решение не е в противоречие и със соченото от ищеца решение на ВКС, ІV г.о. № 211/ 29.03.2010 г., тъй като касационната инстанция създава обвързваща практика когато дава отговор на правен въпрос по чл.280 ГПК, по който касационното обжалване е допуснато, а не при разглеждането на конкретни фактически въпроси по съответното дело. Освен това обезщетението за неимуществени вреди, определено по цитираното от касатора - ищец дело, е съпоставимо с присъденото в обжалваното решение, като се има предвид размерът на месечната минимална работна заплата към датата на съответното увреждане и последиците от него. При различните конкретни обстоятелства, установени по делото, не може да се обоснове и наличие на противоречива съдебна практика, въз основа на посочените от касатора – ищец решения на Бургаски апелативен съд по гр.д.№ 128/ 2005 г. и на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 414/ 2010 г. Размерът на обезщетенията по тези дела е съобразен със спецификите на съответния случай, които отличават разгледаните по двете дела и по настоящето дело правни спорове. Обуславя въззивното решение и материалноправният въпрос за началния момент, от който се дължи лихва върху обезщетението за вреди от трудова злополука, но той също е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика. При деликт длъжникът е в забава от датата на увреждането и без да му е отправена покана, но за да възникне задължение за обезщетение за забава трябва да са се осъществили всички елементи от състава на увреждането. Елемент от фактическия състав е и настъпването на вредата – преди това няма задължение за обезщетяване преди такава да е налице, съответно не би могло да има и забава, нито задължение за обезщетяване на вреди от забава. Ето защо правилно въззивният съд е приел, че лихви по чл.86 ал.1 ЗЗД делинквентът (съответно отговорното за неговото поведение лице) дължи от датата на злополуката, но само по отношение на вредите, настъпили веднага. За обезщетяване на настъпилите по-късно вреди, ответникът е в забава също без покана, но едва от датата на настъпването им, а не от датата на злополуката. Що се касае до въпроса за приложението на чл.200 ал.4 КТ, когато пострадалият при трудова злополука работник е получил обезщетение от застраховател, който няма договор с работодателя, той не обуславя въззивното решение. С обжалваният съдебен акт дължимото обезщетение не е намалено при условията на чл.200 ал.4 КТ, а е прието, че същите вреди, които се претендират от работодателя, са обезщетени от трето лице на собствено основание. В този случай работодателят не може да бъде задължен да плати повече от разликата до пълния размер на вредите, иначе ще се достигне до неоснователно обогатяване. В тази насока обжалваното решение е съобразено с обвързващата практика на ВКС (виж Решение № 230 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1907/ 2009 г., IV г. о.), а по въпрос, свързан с приложението на чл.200 ал.4 КТ, въззивният съд не се е произнасял. Поради това касационният съд приема, че няма основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на ищеца С. Л.. По касационната жалба на БНБ обжалването следва да бъде допуснато. Касаторът – ответник е формулирал процесуалноправни въпроси, свързани с допустимостта на обжалваното въззивно решение, а според Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Поради това поставените от този касатор материалноправни въпроси ще бъдат разгледани като касационни доводи, доколкото обжалваното решение бъде счетено за допустимо в обжалваната осъдителна част. По изложените съображения Върховният касационен съд