Определение № 417 от 21.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 840/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. П. против решение № 12346/18.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 556/2020 г. от 8-ми състав на САС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.73 ЗННД е неоснователен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд. Съдът е приел, че в производството по чл. 587, ал. 1 ГПК нотариусът е длъжен да провери единствено представените пред него писмени доказателствени средства, след което да извърши преценка относно наличието на правото на собственост върху процесния имот. Посочено е, че задължението на нотариуса да основе своята решаваща преценка за наличието на заявеното вещно право въз основа на представените от молителя документи - лицето, което твърди пред този компетентен орган на публична власт, че притежава вещни права върху недвижима вещ, следва да представи доказателства, че е носител на заявеното вещно право. Ако нотариусът прецени, че те не са достатъчни да установят тези материални права, респ. че не удостоверяват вярно обективираните в тях правнорелевантни факти, е длъжен да извърши допълнителна проверка относно тяхната достоверност. Прието е, че ако от външна страна тези документи отговорят на нормативните изисквания за автентичност (притежават формална доказателствена сила) и вярност (притежават обвързваща нотариуса материална доказателствена сила - арг. чл. 179, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 540 ГПК), той следва да основе своята решаваща воля въз основа на обективираните в тях правнорелевантни обстоятелства. Прието е, че както съдът, така и нотариусът е длъжен да не зачете формалната или материалната доказателствена сила на представен по делото документ единствено ако се установи в производство по оспорване истинността на документ, че той не е автентичен или неверенпроцесната заповед, издадена по реда на чл. 100 ЗТСУ (отм.). Посочено е,че тя е редовна от външна страна - съдържа подпис на компетентния държавен орган (председателя на ИК на СНС), печат на Столична община, както и втори печат и подпис, удостоверяващ идентичност с оригинала на Столичен общински архив от 16.07.2013 г.; посочено е както фактическото, така и правното основание, на което е съставен този титул за собственост, ползващото се лице и имотът, който е отчужден от него и недвижимата вещ, която му се възлага в собственост като обезщетение за отчуждаването. Въз основа на горното съдът е приел този официален диспозитивен документ за редовен от външна страна, поради което представянето му нотариалното производство по чл. 587, ал. 1 ГПК не би могло само по себе си да породи обосновано съмнение у нотариуса относно достоверността на документа. Напротив, върху хартиения носител, върху който е обективиран този конститутивен ИАА, се съдържа още един официален, но свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила - удостоверително изявление „Вярно с оригинала”, извършено от орган на власт в кръга на неговата удостоверителна компетентност. Освен горното, съдът е приел, че щом в схемата за имота и удостоверението за данъчна декларация са вписани като собственици молителите в нотариалното производство, респ. техният наследодател, следва да се обоснове единственият възможен правен извод, че за този имот никой друг правен субект не е заявил свои вещни права. В противен случай в тези два официални свидетелстващи документа би било удостоверено, че е и други лица са представили титули за собственост върху процесното жилище, поради което едва в този случай за нотариуса би възникнало обосновано съмнение за достоверността на представения пред него титул за собственост - процесната заповед. Прието е, че нотариусът би отговарял имуществено и дисциплинарно, когато се установи по несъмнен начин в процеса на доказване, че е извършил противоправно деяние - в конкретния случай че представените пред него документи не са били годни да установят заявеното от молителите вещно право (тези писмени доказателствени средства не биха били надлежни по смисъла на чл. 587, ал. 1 ГПК), респ. от външна страна не са били редовни по смисъла на чл. 178, ал. 2 ГПК, т.е. че за всеки добросъвестен нотариус, чиято грижа за интереса на страните и доверието на обществото в удостоверените от него обстоятелства като професионалист е завишена, биха създали обосновано съмнение за тяхната достоверност. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първият правен въпрос е, докъде се простира обема на дължимата професионална грижа от страна на нотариуса при преценката за наличието на надлежни писмени доказателства по чл.587, ал.1 ГПК. Въпросът са обосновава с това, следвало ли е нотариусът да извърши допълнителни проверки за автентичността и достоверността на заповедта по чл.100 ЗТСУ /отм./. Сочи се въпрос, при наличие на съмнителни обстоятелства около издаването на представените документи, основание ли е да се приеме от страна на нотариуса, че е налице съмнение и да извърши допълнителни проверки служебно, както и да установи дали други лица нямат права върху същия имот. Твърди се, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 463/03.11.2009 г. по гр.д.№ 2173/2008 г. на ВКС, ІІ гр.отд. С това решение, постановено по реда на ГПК /отм./ е прието, че нотариусът трябва да провери дали праводателят е собственик на имота, а неизпълнението на това задължение, когото е причинило вреда, попада в хипотезата на чл.73, ал.1 ЗННД. В конкретният случай съдът не е отрекъл нито задължението на нотариуса да провери дали праводателят е собственик на имота, нито е приел, че при неизпълнението на това свое задължение не се носи отговорността по чл.73 ЗННД, поради което не е налице соченото противоречие по тези поставени правни въпроси. Относно обема на дължимата професионална грижа на нотариуса при преценката за наличието на надлежни писмени доказателства по чл.587, ал.1 ГПК липсва противоречие с цитираното съдебно решение на ВКС, а и дължимата грижа на нотариуса в подобни случаи е различна, с оглед различните обстоятелства при всяка конкретна сделка и фактическа обстановка. В цитираното решение е прието също така, че че нотариусът е длъжен да извърши проверка относно принадлежността на правото на собственост върху продавания имот не само въз основа на представените от страните по договора документи, а когато те са недостатъчни, непълни или неясни, да изиска допълнителни такива, а при необходимост да ползва вещо лице. В конкретният случай съдът е приел, че представените доказателства относно принадлежността на правото на собственост са били достатъчни и не са налице данни, от които да се приеме, че същите са непълни или неясни, поради което за нотариуса не е възникнало задължението за проверка на същите или за изискване на допълнителни доказателства, поради което с оглед установената от съда фактическа обстановка, правните му изводи не са в противоречие с цитираното решение, както и с цитираното решение по гр.д.№ 2604/2016 на ВКС, ІV гр.отд. Сочи се общия въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, без да се сочи в каква насока и кои точно доказателства и доводи на страните съдът не е обсъдил или не се е произнесъл по тях, поради което не е налице соченото противоречие. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че се касае за официално заверен документ относно заповедта по чл.100 ЗТСУ /отм./, като в тази насока се поставя правен въпрос. Проверката на фактите по делото, дали се касае за официално заверен документ е въпрос на фактическа обстановка по делото, установена от съда и не подлежи на проверка в производството по чл.188 ГПК, доколкото касае обосноваността на решението, а и съдът не се е произнесъл по въпроса така, както е поставен, относно посочването на лицето, извършило заверката. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания и касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят 1500 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС