Определение № 2324 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1469/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба, подадена от И. Г. Ж., Д. Г. В., Т. П. К., Г. Я. К., П. Я. К. и К. Я. Ш. чрез адвокат Д. К. от АК – П. срещу въззивно Решение № 1338 от 15.11.2024 г. по в.гр.д.№ 1898/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, ІХ състав. Ответникът по касация Община Пловдив е подал писмен отговор чрез процесуален представител Р. И. – Б. – главен юрисконсулт, с който оспорва да е налице основание за допускане на касационното обжалване; оспорва и основателността на касационната жалба. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено Решение № 2015 от 07.05.2024 г., постановено по гр.д.№ 13270/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIV гр.състав, с което е отхвърлен предявеният от настоящите касатори срещу Община Пловдив иск да се признае за установено по отношение на общината, че ищците са собственици на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г., с площ от 112 кв.м., адрес: [населено място], [улица], трайно предназначение на територията урбанизирана; номер по предходен план - *, кв. 91, при посочени граници. Въззивният съд е възпроизвел установените от РС факти и формирани правни изводи, а именно: с влязло в сила на 01.11.2001 г. решение е отхвърлен искът на Д. Г. В., И. Г. Ж. и Я. Г. К. за признаване за установено по отношение на Община Пловдив, че ищците са собственици на основание договор за дарение, на дворно място с площ от 105 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], съставлявало имот с пл.№ * в кв. 91 по плана на[жк], като решението е потвърдено от ВКС. Я. Г. К. е починал на 25.08.2013 г. като оставил за свои наследници ищците Т. К., Г. К., П. К. и К. Ш.. Така е налице идентичност в субектите, обвързани от силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение, но тъй като в настоящото дело ищците са заявили, че претендират собственост на основание давностно владение, то липсва идентичност по отношение на основанието. Установено е, че процесният имот е отчужден по реда на ЗПИНМ през 1970 г. от праводателя на ищците К. Я. К., като липсата на вещни права в патримониума на праводателката е довело до отхвърляне на иска за собственост на имота на договорното основание. РС е приел, че въпросът относно отчуждаването на земята и нейното придобиване от държавата, а след това и от общината, е решен със сила на присъдено нещо. Отделно от това, осъществяването на отчуждителната процедура е доказано и от приетите по делото доказателства. Съгласно действащия регулационен план от 1984 г. част от процесния имот с площ 47 кв.м. е отредена за продължение на [улица], а останалата част от имота попада в УПИ-* зеленина. С оглед отчуждаването на имота през 1970 г. собствеността е преминала към държавата, а след това на основание § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА е станал и общинска собственост. Отреждането за улица и зеленина има за последица придобиването на статут на публична общинска собственост с влизането в сила на ЗОбС от 01.06.1996 г., което изключва възможността имотът да бъде придобит въз основа на давностно владение. Въззивният съд е изложил и собственото си становище по спорните факти и правните им последици. Посочил е, че за да бъде преценено дали твърдяното от ищците давностно владение е породило придобиване на права на собственост, то нужно е преди всичко да бъде изследвано дали по отношение на процесния недвижим имот е проведена отчуждителна процедура, впоследствие имотът преминал ли е в собственост на общината, респ. какъв е видът на общинска собственост, в случай че такава е възникнала. Прието е, че от представените по делото доказателства, в частност от Протокол № 4 от 01.06.1970 г. се установява, че част от имот с пл.№ *, собственост на К. Я. К. се отчуждава за откриване на улица, като е посочено, че 90 кв.м. от имота се отстъпват от собственика безвъзмездно на основание § 77 и § 78 ППЗПИНМ, а 22 кв.м. следва да се изплатят на К. К. от ГНС - Пловдив. Представен по делото е Акт № 463/8967 от 13.04.1971 г. за държавна собственост на недвижим имот, от който се установява, че част от дворно място с площ от 49 кв.м. е завзето за улица от собственика на имота К. Я. К.. Съобразено е и приложеното по делото писмо до Държавна спестовна каса – Районен клон гр. Пловдив, в което е посочено, че с платежно нареждане за изплащане на отчужден имот № * в[жк]юг – П. на К. К. е преведена сума в размер на 147 лв. От Протокол № 4 от 01.06.1970 г. е видно, че предмет на отчуждителната процедура е имот с пл.№ *, докато процесният имот в настоящото производство е с кратък идентификатор *, което от своя страна може да породи съмнение в идентичността на отчуждения през 1970 г. имот и процесният. Това съмнение е прието за преодоляно с приложената по делото Заповед № 340 от 03.07.1975 г. на ГНС - Пловдив, с която се одобрява допълването на кадастралната основа между имот с пл.№ * и * с нови пл.№ * и *, което от своя страна води до обоснования извод, че именно процесният имот е бил отчужден през 1970 г. по реда на ЗПИНМ. Изводът за наличието на отчуждителна процедура се потвърждава и от приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, в заключителната част на която вещото лице посочва, че действително са налице документи за отчуждаване на имота за разширение на улица, като констатира, че площта взета от праводателя на ищците К. К. е общо 112 кв.м. Това кореспондира с Протокол № 4 от 01.06.1970 г., в който ясно е посочено, че 90 кв.м. от имота на К. К. се отстъпват безвъзмездно на основание § 77 и § 78 от ППЗПИНМ, а 22 кв.м. следва да се изплатят на К. К. от ГНС Пловдив. Така обсъдените доказателства са мотивирали въззивния съд да приеме, че действително е осъществена отчуждителна процедура по отношение на процесния недвижим имот през 1970 г., като собствеността по отношение на така описаните части от имота е преминала към държавата, което от своя страна води и до извода за неоснователност на наведеното с въззивната жалба възражение, че подобна процедура не била осъществена. На следващо място е прието, че на основание § 7, ал. 1, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА имотът е станал общинска собственост през 1991 г., а на основание чл. 3, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Закона за общинската собственост считано от 01.06.1996 г. статутът му е на публична общинска собственост, доколкото съгласно приетата по делото СТЕ на инж. И. З. по действащия регулационен план от 15.11.1984 г. част от имот с ПИ ** - именно частта заключена между т.т. 1-2-5-6-1, с площ от 47 кв.м., е отредена за продължаване на [улица], а останалата част от имота, заключена между т.т. 2-3-4-5-2, с площ от 65 кв.м., е причислена към УПИ-*-зеленина, кв. 91. Съобразено е, че с Акт № 133 за общинска собственост на недвижим имот от 07.05.1998 г. имот с пл.№ *, кв. 91 по плана на[жк], представляващ празно дворно място от 105 кв.м., находящ се на [улица], е актуван като частна общинска собственост, което актуване обаче няма правопораждащо действие. Удостовереният в акта вид на общинската собственост е неправилен, като следва да бъде прието, че процесният имот представлява публична общинска собственост. Разпоредбата на чл. 86 ЗС (ред. ДВ, бр. 92 от 1951 г.) е предвиждала забрана да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост. С редакцията от ДВ, бр. 31 от 1990 г. е въведена забрана да се придобива по давност вещ, която е държавна или общинска собственост и това се отнася за всички вещи държавна или общинска собственост. Едва с изменението с ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., отпада забраната за придобиване по давност на вещи, които са частна държавна и общинска собственост. Съгласно чл. 86 ЗС (ред. ДВ, бр. 33 от 1996 г.) не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост, поради което давностен срок в полза на ищците изобщо не е текъл, независимо от позоваването на владение, установено съобразно н.а. за дарение № 12 от 15.11.1993 г. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Кой е моментът, от който настъпва отчуждителното действие на регулационния план, одобрен при действието на ЗПИНМ (отм.) за изграждане на улица, в случай, че на собствениците не се дължи обезщетение, предвид хипотезата на § 78, ал. 1 от ППЗПИНМ (отм.) ?“. Като своя аргументация касаторите са представили част от текста на мотивите на Определение № 3660 от 19.07.2024 г. по гр.д.№ 4590/2023 г. на ВКС, І г.о. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване. На първо място следва да се подчертае, че цитираният от касаторите акт - Определение № 3660 от 19.07.2024 г. по гр.д.№ 4590/2023 г. на ВКС, І г.о., е постановен по реда на чл. 288 ГПК и съгласно т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК няма правната характеристика на съдебен акт, с който състав на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Той е постановен във фаза, в която функцията на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а е по осъществяване на специфична правораздавателна дейност, поради което изразеното в него становище относно правилността на една или друга съдебна практика по правния въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, представлява само едно правно мнение, което не разрешава по окончателен, обвързващ начин този въпрос. Актовете, постановени по реда на чл. 288 ГПК, не са част от практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и въз основа на тях не може да се аргументира извод за допускане на обжалването. Отделно от това, съпоставката между казуса, във връзка с който е постановено Определение № 3660 от 19.07.2024 г. по гр.д.№ 4590/2023 г. на ВКС, І г.о.- от една страна, а от друга страна - настоящият случай, показва съществени различия. По другото дело преценката, че не е настъпило вещно-транслативно действие на обсъжданото отчуждаване произтича от факти, подводими под хипотезите на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ и преходното правило на § 74а ЗПИНМ, докато процесното отчуждаване (частично) е извършено на съвършено различно основание - § 77 и § 78 ЗПИНМ вр.чл. 44, ал. 4 и 5 ЗПИНМ, поради което в предмета на произнасяне по недопуснатото до касационно обжалване с Определение № 3660 от 19.07.2024 г. въззивно решение не е било включено излагането на съображения, релевантни към настоящия казус. По-същественото в случая е, че поставеното от касаторите питане няма изискваното обуславящо значение по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Общо основание за допускане на обжалването представлява материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Видно от мотивите на обжалваното решение, в случая е прието, че отчуждително действие е осъществено през 1970 година, като въззивният съд не е подложил на нарочно обсъждане кога по принцип настъпва отчуждителното действие на регулационен план, предвиждащ извършването на отчуждаване при условията на § 77 и § 78 ППЗПИНМ. При съобразяване правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК в условията на ограничено въззивно обжалване, касационната инстанция приема, че в настоящия случай окръжният съд не е бил и длъжен да подложи на обсъждане този въпрос, доколкото съдържанието на въззивната жалба не обективира нито оплакване, нито становище в тази насока. С жалбата е поддържано, че имотът винаги се е намирал във фактическата власт на ищците и техните праводател, считано от 1939 г. насетне; че спорът по осъществяване на придобивното основание по чл. 79 ЗС не е разрешен със сила на пресъдено нещо по друго дело и че теклата придобивна давност не е прекъсвана. Заявили са несъгласие с извода на РС, че въпросът за отчуждаването на имота е разрешен в друго съдебно производство, в която връзка са подчертали становището си, че отчуждителна процедура не е реализирана, не е породила вещноправен ефект, имотът никога не е отнеман от владението на ищците и праводателите им, нито върху него е осъществено мероприятие за обществени нужди. В аргументация на становището си са анализирали значението на произнасянето по адм.д.№ 509/2002 г. на ПОС, след което са оспорили обосноваността на изводите, че отчуждаването се доказвало от приложените към отговора на исковата молба документи – „протокол от 1970 г., ситуационен план и др., свързани с оценката на площ от 139 кв.м. и плащането на обезщетение (за част от земята не се дължало обезщетение, съгласно § 77 и 78 от ППЗПИНМ)“. По-нататък са заявили, че „при доказателствена тежест за ответника по делото не се събраха необходимите доказателства, навеждащи категоричен извод за надлежно реализирана отчуждителна процедура, породила вещен ефект и поставила процесния недвижим имот в патримониума на държавата, респективно по-късно на общината“. Оспорени са изводите относно отреждането на имота, основанието за приложението на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗОС и чл. 86 ЗС. Видно е, че оплакванията на ищците в качеството им на въззивници са за необоснованост на формираните от първата инстанция фактически изводи с произтичащото от това основно задължение за въззивната инстанция да извърши собствен анализ на събраните доказателства, касаещи изводите, по които е заявено несъгласие. Обобщено, становището им се е свело до оплакване за неправилно приложение на чл. 154, ал. 1 ГПК поради неизпълнена от общината доказателствена тежест, т.е. за отсъствието на надлежни доказателства в подкрепа на твърдението на ответника за осъществено отчуждаване. При така формулирани оплаквания и съобразно чл. 269, изр. 2 ГПК, дейността на въззивната инстанция се е съсредоточила върху преценката за доказателствената стойност на ангажираните доказателства в подкрепа на довода за осъществено отчуждаване в полза на държавата. Като въззивници ищците не са детайлизирали и не са придали друг смисъл на становището си, че отчуждаване не е проведено и не е осъществено отчуждително вещно действие. Не са противопоставили нито твърдения за конкретни правопораждащи факти, които да не са се осъществили, нито доводи за породени правни последици от приетите за установени от районния съд факти, които да са различни от уредените в нормите на ЗПИНМ и ППЗПИНМ. В частност във въззивната жалба не са развили никакви аргументи конкретно по приложението на § 77 и § 78 ППЗПИНМ (а такова е положението и в касационната жалба и изложението към нея), които да обосновават извод за друг момент, в който би могло да се приеме за настъпило отчуждителното действие на регулационен план, предвиждащ отчуждения на места на частни лица и обществени организации за улици, булеварди и площади по първоначални регулации, както и по последващи регулации, ако предходните регулации не са били приложени, и който да е различен от момента на влизането в сила на плана - за подлежащите на безвъзмездно отчуждаване места, респ. от заплащането на обезщетението – за подлежащите на заплащане места. В случая за част от процесния имот отчуждаването е установено да е именно безвъзмездно, а за останалата част е установено извършено плащане на обезщетение съгласно оценка, като е съставен и АДС съгласно § 100 ППЗПИМН, удостоверяващ, че отчуждителното производство е надлежно проведено и приключило. Изложеното мотивира извод за отсъствие на общо основание за допускане на касационното обжалване по поставения с изложението въпрос. Извършената служебна проверка не повдига съмнение да е налице основание от кръга на предвидените с чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед липсата на основание за допускане на касационното обжалване, касаторите дължат да заплатят на ответника по касация разноски за защитата пред ВКС в размер на 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 5, 12 и 13 ЗВЕРБ сумата се присъжда в настоящата валута и възлиза на 153,39 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия