Определение № 4296 от 27.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2938/2024 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.667/8.04.24 по ч.г.д.№.264/24 на ОС Плевен, Ів.г.с., е потвърдено определение №.407/26.01.24 по г.д.№.5154/23 на РС Плевен за изпращане на делото по подсъдност на Административен съд Ловеч. Постъпила е частна касационна жалба от Г. В. В., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно и се иска неговата отмяна. Ответната страна И. В. оспорва жалбата, вкл. с твърдения за липса на релевантен въпрос и основание по чл.280 ал.1 ГПК. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт е изяснено, че вредите, за които се претендира заплащане на обезщетение, са причинени на ищеца от противоправното поведение на ответника И. В. по време на изпълнение на служебните му задължения и в качеството му на член на надзорно-охранителния състав към администрацията на Затвора Плевен; органите по изпълнение на наказанията извършват дейност по управление на местата за лишаване от свобода, която е административна, и затова вредите от нея се търсят по реда на чл.1 ЗОДОВ от Държавата; не са изложени факти или обстоятелства за извършени противоправни действия на ответника в лично качество или извън обхвата на служебните му задължения, респ. извън работното му място; осъщественият обиск от надзорно-охранителния състав е регламентиран в чл.85 и сл. ППЗИНЗС и тази дейност се осъществява от служителите в това им качество, а не като самостоятелни физически лица; според твърдяното от ищеца вредите му са произлезли от нарушения на ЗИНС, респ. на ППЗИНЗС, а съгласно т.8 от Тълкувателно постановление №. 2/14 на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС делата по искове за вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията „лишаване от свобода“ са подсъдни на административните съдилища; тъй като дейността е административна, то и вредите от нея следва да се търсят по реда на чл.1 ЗОДОВ, сочещ като приложим закон АПК и косвено - компетентния съд. Съдът се е позовал на изричните разпоредби на чл.284 ал.1 ЗИНЗС - предвиждащ, че Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3, и чл.284, чл.285 и чл.286 ЗИНЗС - уреждащи процедурата за разглеждане на тези дела от административните съдилища. Посочил е, че доколкото отговорността за извършените в служебно качество действия на служителите в администрацията на затвора е на Държавата, то и съответните физически лица не могат да бъдат ответници и към тях не може да бъде насочена претенция за заплащане на обезщетение за тези вреди - такъв иск би бил недопустим. По тези съображения е преценено, че делото правилно е изпратено на административен съд, като при произнасянето си по чл.118 ГПК РС Плевен не е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса - съдът е длъжен да извърши самостоятелна преценка дали започнатото пред него дело му е подсъдно, в случая РС е изхождал от твърденията на ищеца относно релевантните факти, последните сочат, че реализирането на претенцията му по чл.284 и сл. ЗИНЗС, предвид посоченото по-горе, следва да се извърши по реда на чл.1 ЗОДОВ пред Административен съд /чл.1 ал.2 ЗОДОВ/. Формиран е извод, че доколкото ищецът има право на иск, то той е по чл.1 ал.1 ЗОДОВ-за вреди от незаконосъобразна дейност на служител към администрацията на затвора при или по повод изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, а не пряк иск спрямо съответния служител. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпроса „Административна ли е дейността на отделния служител от затворническата администрация, когато същата е извън рамките на съответните служебни инструкции, сама по себе си не е административен акт или действие или бездействие във връзка с изпълняване на административна дейност, когато такова действие нанася вреда на друго лице, независимо, че е при и по повод изпълнение на служебни задължения, или това само допринася за квалификацията на деянието?“ Настоящият състав намира че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Изложението на касатора по чл.284 ГПК не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведеният от касатора въпрос е конкретен, фактически, свързан с обстоятелствата по делото, като освен това не е бил обсъждан от въззивната инстанция и съставлява такъв към касационната. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а не на такъв, чийто отговор може да бъде даден след преценка на събраните по делото доказателства с акта по същество /решението/ или на общотеоретичен въпрос към касационния съд. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в частната касационна жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Само за пълнота следва да се посочи, че по аналогични казуси вече е формирана практика, изясняваща процесуалния ред за защита /опр.№.3373/2.7.24 по ч.г.д.№.2203/24, ІІ ГО, опр.№.22/19.4.24 по а.д.№.5/ 24, смесен 5-членен състав на ВАС и ВКС, опр.№.149/15.01.24 по ч.г.д.№.5363/24, І ГО, опр.№.2971/13.06.24 по ч.г.д.№.1985/24, ІІІ ГО, и др./. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,